Стив Бери
Офицер и пешка (18)

17

Последните му думи прозвучаха едновременно странно и смущаващо. Защо му бе притрябвало да ми се доверява? Ние бяхме абсолютно непознати. Освен това аз работех за правителството. И тогава ми просветна. Трябваше отдавна да се досетя. Но все пак бях за първи ден на новата си работа.

— Вие сте говорили със Стефани Нел.

— Тя дойде вчера да ме види. Очевидно знаеше, че Валдес се е свързал с мен. Знаеше за сделката на Колийн, за монетата и за папките. От нея всъщност разбрах какви ги е свършила Колийн. Разправи ми и за вас. Нямах избор, освен да се намеся.

Всичко това беше твърде смущаващо, тъй като новата ми шефка не си бе направила труда да го сподели с мен. Вместо това ме бе свързала с някакъв бивш агент на ФБР, който се опитваше да ме убие.

— Тук съм заради Колийн — каза Фостър. — А също и защото искам тези папки да бъдат унищожени. Не се обиждайте, Малоун, но се надявах да не успеете и всичко това да остане на дъното на океана.

— Съжалявам, че ви разочаровах. А сега бихте ли ми казали какво ви е обяснила Стефани?

Замълчах, после добавих:

— Особено след като сте решили да ми се доверите и така нататък.

Той усети сарказма ми.

— Струва ми се, че тя има неприятности с ФБР. Което е разбираемо. Спомням си времето, когато това беше най-корумпираната организация в Съединените щати. При Хувър ФБР редовно шпионираше всички американски граждани, нарушаваше личната ни неприкосновеност, дори се беше набъркало активно в убийството на Мартин. Вършеше всичко онова, което ние като американци презираме.

Това не беше новост за мен.

— Времената са били различни.

— Това не е извинение. Особено след като аз лично бях тяхна жертва.

— Всичко това приключи с комисията „Чърч“. Наследството на Хувър изтече в канала.

— Самият той трябваше да умре в затвора.

— И какво общо има това с настоящето?

— Рецидивите от тази корупция са още живи и сега двамата със Стефани сте се озовали в нещо такова.

— Това има ли отношение към смъртта на Мартин Лутър Кинг?

— Не е моя работа да коментирам.

Бях поставен в много неизгодна позиция. И то не само заради мълчанието на Стефани, а и защото не знаех за убийството на Кинг почти нищо извън прочетеното в книгите и пресата. Фостър беше прав. Всевъзможни автори се надпреварваха да тълкуват случилото се, също както и трагичната смърт на братята Кенеди. Всеки път, когато публична личност станеше жертва на убийство, незабавно думата „конспирация“ влизаше в употреба. Конгресът също не бе допринесъл кой знае колко. На два пъти следствени комисии бяха стигали до извода, че Джеймс Ърл Рей е дръпнал спусъка сам, без чуждо влияние. Но, верни на себе си, комисиите бяха включили в заключенията си намека за по-широка конспирация, без да представят каквито и да било доказателства.

— За мен е важно дъщеря ми никога да не прочете папките, с които сте се сдобили.

— Може ли да попитам защо?

— Наречете го прищявка на един стар проповедник.

Това не беше отговор. Но и не очаквах да получа такъв.

— Това не е проблем. Папките отиват при Стефани Нел.

— Бих предпочел да ги изгорим.

— Не мога да направя това.

— На колко сте години? На двайсет и осем? И девет?

— Нещо такова.

— Капитан от военноморския флот, който няма представа с какво си има работа.

— Схващам бързо.

— Надявам се. Иначе хората, с които сте се захванали, ще ви убият.

Тези думи грабнаха вниманието ми. Но преди да бях успял да го разпитам, откъм далечния край на гробището се зададе кола и тръгна бавно към нас по една от алеите между гробовете. Тъмносин форд таурус, нов модел, с тъмни стъкла. Усетил заплахата, аз понечих да реагирам, но Фостър ме хвана за ръката.

— Спокойно. Очаквах го.

Колата спря, шофьорската врата се отвори и от нея слезе мъж. Нисък, добре сложен, с тъмни очи, дълбоко разположени в обветреното лице. Посивялата му коса беше късо подстригана и странно контрастираше с гъстата брада. Мъжът пристъпи няколко крачки към нас.

— Не се спираш, а? — каза той.

— Дъщеря ми е в основата, не аз.

— Трябва да знаеш, че той ми се обади. Знае всичко за случващото се с Валдес. — Гласът на мъжа ставаше ту нисък, ту някак писклив. — Валдес също се е свързал с него. Трябваше да оставиш тази история. Те няма да се откажат. Толкова години са минали, а все още дебнат. И нямат намерение да се махнат от живота ни.

— Господинът тук е от Министерството на правосъдието — каза Фостър. — Разговарях и с непосредствения му началник. Прав си. Това няма да отшуми.

— Ти глух ли си? Той отново действа, Бенджамин. И то само защото Валдес е решил да пристигне от Куба.

— Валдес явно има финансови проблеми — каза Фостър. — Затова искаше да размени папките за монетата. Аз му отказах. Дъщеря ми е тази, която е сключила сделката с него, без да разбера. Аз съм не по-малко ядосан от теб.

— И въпреки всичко ето ме и мен, точно както искаше. Ти луд ли си? Знаеш с какво си имаш работа. Или си забравил? И рекоха помежду си: ето, съновидецът иде, хайде сега да го убием и да видим какво ще излезе от сънищата му.

Фостър кимна едва забележимо.

— Сътворение, глава трийсет и седем, стихове деветнайсет и двайсет.

— И какво излезе от сънищата му? — попита мъжът.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос.

— На мен пък ми се струва, че ти единствен в света можеш да му отговориш.

Двамата очевидно бяха преживели нещо заедно. Нещо лошо.

— Исках само да изкарам в мир пенсионерските си години — заяви мъжът. — Да ходя за риба, не да се занимавам с тия дивотии.

Десетина метра ни деляха от него.

— Но така и не успях да се откажа — продължи новодошлият. — През цялото време все за това мисля. — Гласът му беше станал отново глух и дълбок. — А ти, Бенджамин? Как си със съвестта?

— Не добре.

— Не трябваше да ми се обаждаш.

— Единствено с теб можех да се свържа.

— Ако всичко това е такъв проблем — намесих се в разговора аз, — защо изобщо сте тук?

В очите на мъжа се изписа тъга.

— Защото преди много време извърших лоши неща, за които съжалявам.

— Много пъти съм молил Бог да прости и на двама ни — каза Фостър.

— И помага ли?

Фостър поклати глава.

— Те търсят теб, Бенджамин.

— Сигурно си давате сметка — казах аз, — че ако го търсят, вие може да сте ги довели право при него.

— Той именно за това ме повика. Квит ли сме, Бенджамин?

— Квит сме.

Мъжът се качи в колата си и потегли. Изведнъж отново се почувствах като примамка.

— Вярно ли е това? Искали сте той да ги отведе до вас, които и да са те?

Фостър не отговори. Застанал неподвижно, той изпрати с поглед колата, докато излизаше с голяма скорост от гробището.

— Кой е този мъж? — опитах отново аз.

— Някога работеше за ФБР.

Картината започваше да се очертава. Тези хора бяха замесени в нещо, което дълго време бе останало скрито от обществото. Нещо, което извадените от мен папки бяха на път да разкрият. Нещо, за което знаеха Хуан Лопес Валдес, Бенджамин Фостър и мъжът, който току-що си бе тръгнал. Но очевидно Колийн Пери не беше в течение, след като бе решила зад гърба на баща си да сключи сделка с Валдес — сделка, която хората, работили някога за ФБР, очевидно не одобряваха.

Хиляди мисли се блъскаха в мозъка ми.

В един нормален свят трябваше незабавно да са се намесили правоохранителните органи. Цялата тази история щеше да е в ръцете на властите. Но в случая аз работех в друг свят, със свои правила. Само колко закона бях нарушил през последните двайсет и четири часа! В един момент щях да си дам сметка, че мисията беше единственото, което имаше значение. Разбира се, никога не бих причинил зло на невинни хора, но някой и друг закон нямаше да ме спре. Точно по същия начин играеше и отсрещната страна, така че онова, което вършеше работа на едните, би трябвало да свърши и на другите. Но за момента аз все още прохождах в тази материя.

— Трябва да се връщаме при Колийн — каза Фостър.

Не възразих. Но той още не беше отговорил на въпроса ми.

— Искате ли да ни открият?

— Не, разбира се. Би било глупаво.

Отричането му не ме успокои. Потокът на мисълта ми ме върна към нещо, което бе казал преди малко.

— Откъде знаете за Джим Джансън?

— Преди много години се познавахме.

— Той се опита да ме убие.

— Не би ме учудило.

Фостър не каза нищо повече и тръгна към колата. Аз го последвах. Той ми подхвърли ключовете да шофирам. Качихме се и аз завъртях волана докрай наляво и дадох газ, за да излезем на шосето. Имаше и други коли, но никой не изглеждаше видимо заинтересуван от нас, не видях и някой да ни следи.

Известно време пътувахме мълчаливо. Накрая аз опитах още веднъж:

— Този мъж би могъл да заведе някого право при нас.

— Както и вие. С онзи самолет.

Ако беше така, защо те не бяха предприели нещо конкретно? Май хеликоптерът и полицейските сирени в крайна сметка нямаха нищо общо с мен и Колийн.

Стигнахме до къщата и аз завих наляво, за да поема по пясъчната алея за коли. Отпред имаше паркиран още един автомобил, с номера от щата Флорида, окръг Ориндж.

— Заключете колата — каза Фостър.

Разбрах. Така нямаше как да се доберат до куфарчето в багажника. Тръгнахме към къщата.

Когато се качихме на предната веранда, Фостър се наведе към ухото ми и ми прошепна нещо. После отиде напред и влезе пръв през вратата. Аз се поколебах за миг, шокиран от чутото, но го последвах. Едва вътре установих, че колата принадлежи на съпруга на Колийн, който се представи като Нейт Пери, адвокат.

Нейт беше с остри черти и тъмна коса до раменете. Около трийсет и пет годишен, взривообразна комбинация от самоувереност и липса на финес — една смесица от привлекателни и отблъскващи черти, от която може би ставаше ясно какво бе видяла в него Колийн. Ясно поне за мен, защото аз донякъде приличах на него. Особено показателно беше ръкостискането му — меко и влажно. Такива хора винаги ме караха да застана нащрек. Като военен, бях свикнал мъжете да се ръкуват като мъже. Но най-дразнещи бяха постоянната му усмивка и тонът му, който понякога не съответстваше на жестикулацията.

А как обичаше да говори…

Това също беше един вид предупреждение. Моят дядо ми беше казвал, че най-умните кокошки са тези, които най-малко се обаждат.

— Капитан Малоун… — започна Нейт.

— Котън, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар.

— Това е стар южняшки прякор. Откъде го имате?

— Дълга история. Повече ме интересува какво правите тук?

Той изглеждаше леко изненадан от въпроса ми, но в новото си състояние на оправдана параноя аз имах право да знам.

— Много просто, Котън. Тази къща принадлежи на семейството ми.

— Кажете ми нещо, което не знам. Какво правите вие тук?

— Той е казал на баща ми за сделката — обясни Колийн. — Затова е знаел кога да дойде тук. Иначе с Нейт трябваше да се срещнем утре.

— За наш общ късмет — каза Фостър, — всички подранихме.

Съмнявах се, че е било само късмет.

— Дойдох да прочета папките на Валдес — каза Нейт. — Разбирам, че са у вас.

Пропуснах покрай ушите си последната реплика и огледах стаята; погледът ми се спря на леките изчистени мебели и облицованите със светло дърво стени, каквито все по-рядко човек можеше да види в днешно време. Всичко изглеждаше в тон, всичко беше на мястото си. Дори и Бенджамин Фостър, с безупречно лъснатите си обувки и изгладения костюм, с колосаната си риза и перфектно вързаната папийонка.

Оставих без последствие коментара на Нейт за неговия интерес към папките; вместо това погледът ми беше прикован във Фостър, представях си го как размахва показалец пред лицето ми като метроном.

В ушите ми още звучаха думите, които ми бе прошепнал отвън.

Внимавайте какво говорите. Къщата може би се подслушва.