Стив Бери
Офицер и пешка (17)

16

Четвърти април 1968 г. бил хладен и облачен ден в Мемфис. Мотел „Лорейн“ се намирал в южната индустриална зона на града; бил местна забележителност, закътана между някогашни памучни складове и тухлени промишлени постройки, на пет преки южно от Бийл стрийт и недалече от река Мисисипи.

На този ден в стая 306, която въпреки номера си се намирала на втория етаж, били настанени Мартин Лутър Кинг и неговият най-близък приятел Ралф Абърнати. „Лорейн“ бил предпочитаното им място за сбирки в Мемфис. Мотелът, собственост на чернокожо семейство, привличал знаменитости като Каунт Бейзи, Отис Рединг, Рей Чарлс, Арета Франклин и Луис Армстронг. Стаите стрували по 13 долара на нощ, но не и за Кинг. Собствениците никога не му вземали пари. Всъщност Кинг и Абърнати толкова често отсядали в стая 306, че тя вече била известна като Апартамента „Кинг-Абърнати“. Не че стаята била нещо особено. Просто един облицован с ламперии правоъгълник, с две единични легла, телевизор, малко съвременна мебелировка и телефон.

Мемфис се оформял като национален проблем.

Двама чернокожи работници от службата за сметоизвозване, профсъюзни членове, загинали при трагична злополука, след като били принудени да работят в лошо време. Гибелта им предизвикала стачка, която бързо ескалирала в яростен сблъсък, тъй като всички работници от градската чистота били чернокожи. Кинг дошъл в града на 28 март, за да говори на профсъюзен митинг пред 15 000 участници, след което ги повел на шествие към центъра. За негов ужас, шествието бързо се изродило в насилие. По онова време той подготвял грандиозен Марш на бедните във Вашингтон, който трябвало да се проведе през лятото на 1969-а, но медиите вече поставяли под въпрос целесъобразността на подобни мащабни демонстрации. За да докаже, че е способен да поведе мирно хората, той се върнал в Мемфис.

Четвърти април бил напрегнат ден. Планирано било и второ шествие, по Бийл стрийт, но общината се обърнала към съда и той издал забрана за провеждане за публични събития за следващите 10 дни. Нормално това не би било пречка, Кинг и преди бил нарушавал забрани, а щатските съдии, които ги издавали, били част от проблема, с който той бил дошъл да се бори.

Само че този път забраната била издадена от федерален съд. Което било прецедент. Заобикалянето й изисквало доста повече хитрост, тъй като федералните съдии по принцип били сред малкото съюзници на Движението за граждански права.

През цялото време до обед на 4 април Кинг изглеждал умислен, не така концентриран, както в предишните дни. Повечето от хората около него отдавали това на настинка. Но към нея се прибавяло и тревожното очакване на окончателното решение на федералния съд, където неговите адвокати трескаво обжалвали. Малко след 6 ч. привечер Кинг и екипът му били канени на вечеря в дома на местен свещеник. Очаквал ги истински пир: ростбиф, сладки картофи, печен свински врат и салата от листа на ряпа. Храна за душата. Любимите блюда на Кинг.

И часът на пиршеството бързо приближавал.

В 5 ч. следобед един от главните сътрудници на Кинг, Андрю Йънг, пристигнал в стаята с добра новина. Федералният съдия бил вдигнал забраната, допускайки провеждането на ограничена демонстрация на 8 април, след 4 дни. Имало условия, но не били непреодолими.

Новината бързо подобрила настроението на Кинг. Той отишъл в банята, за да се избръсне и да се приготви за вечеря.

Петнайсет минути преди шест, с чиста риза и вратовръзка, той излязъл от стаята си на балкона.

 

 

Изслушах разказа на Фостър за деня, в който умрял Мартин Лутър Кинг.

— Бях там — каза той. — В „Лорейн“. С Мартин и останалите момчета. Йънг, Джеси Джексън. Всичките бяхме възторжени идеалисти.

— Какво точно вършехте за него?

— Работех за Конференцията на християнските лидери от Юга. Всички правехме това навремето.

Конференцията беше създадена след автобусния бойкот в Монтгомъри, Алабама, през 1957 г., и представляваше асоциация на чернокожи пастори и лидери, предназначена да осигури на Движението за граждански права духовната обосновка за желаната промяна. Неин президент беше Кинг.

— Мартин ме използваше като пътуващ секретар. Аз поддържах ред в ангажиментите му. — Погледът на Фостър се рееше над гробовете. — Той не беше от най-подредените хора. Имаше нужда някой да му организира живота.

— Но сте изпитвали възхищение към него, нали?

Той не отговори веднага.

— Виждам го и сега на онзи балкон, в „Лорейн“.

 

 

Облегнат на парапета, Кинг се наслаждавал на хладната вечер. Полицията на Мемфис му била предложила охрана, но той отказал.

Ще се чувствам като птица в клетка, бил стандартният му отговор.

Рискът бил неотменна част от живота му. Още през 1958 г. чернокожа жена го намушкала с нож в гърдите, като едва не го убила. През 62-ра фанатик на движението „Власт на белите“ го ударил по главата. През 66-а по време на шествие в Чикаго отново бил улучен с камък в главата. Бил се изправял срещу сълзотворен газ, полицейски кучета, водни оръдия; домът му бил подпалван, а негови чучела били изгаряни повече пъти, отколкото бил в състояние да преброи. Но никога не ползвал охрана. Всъщност нито един от приближените му не носел оръжие. Не позволявал на децата си да притежават дори пистолети играчки. Насилието в пристъп на гняв било нещо непознато за него, а ненасилствените методи на борба били много повече от удобно клише.

Кинг се върнал в стаята и облякъл черното си копринено сако.

— Идваш ли, Ралф?

— Секунда!

Абърнати бил пред огледалото в банята и се приготвял за вечерята.

— Ще те чакам отвън.

Кинг излязъл обратно на балкона, вече по сако, и отново се облегнал на парапета. Останал така няколко минути, а в това време отдолу се събрала тълпа. Соломон Джоунс — техният шофьор за вечерта — бил запалил кадилака, за да загрее двигателя.

Долу се появил Джеси Джексън.

В последно време двамата с Кинг не се разбирали много, имали дълбоки различия за посоката, по която трябвало да поеме Движението за граждански права. Класически сблъсък между поколенията. Дръзкото безочие на младостта срещу търпеливото изчакване на зрялата възраст. Но тази вечер Кинг бил в миролюбиво настроение, доволен, че Джексън ще се включи във вечерята им. С масленозеленото си поло и коженото яке младият мъж рязко се откроявал сред строгите костюми на по-възрастните му колеги. Един от тях започнал да го критикува за облеклото му, но Джексън имал готов отговор:

— Единственото, което ми е нужно, за да отида на вечеря, е апетит.

Репликата му допаднала на Кинг, който се засмял.

Мъжете продължавали да си говорят, Кинг се включил от балкона на втория етаж; плътният му бас се разнасял от високо, хората долу извивали шии, за да го виждат. Бил като проповедник, приковал вниманието на паството си. Всички изглеждали спокойни и радостни след напрегнатия, изпълнен с правни проблеми ден.

Минавало 6 часът.

Мъжете долу тръгнали към кадилака. Кинг останал на балкона да чака Абърнати да излезе от банята. Соломон Джоунс извикал отдолу на Кинг да си вземе палтото, защото вечерта се очертавала студена.

— Много ме глезиш — отвърнал Кинг, все така облегнат на парапета.

Намерил в джоба си пакет цигари и извадил една. После се обърнал към вратата на стаята си.

 

 

— Бях застанал долу — каза Фостър. — С Джеси и Анди Йънг. Всички го чухме. Не прозвуча като изстрел, по-скоро като пиратка или ауспух на автомобил. Никой не си помисли нищо лошо, докато не погледнахме нагоре.

 

 

Куршумът, улучил Кинг, проникнал от дясната страна на лицето му и излязъл през челюстта, разкъсвайки меките тъкани на шията.

От удара тялото му залитнало назад.

Струя кръв оплискала балкона.

Той се хванал с едната ръка за гърлото, като с другата се опитвал да се задържи за парапета. Но силите го напускали, краката му се подгънали и той се проснал по гръб върху цимента. С всеки удар на сърцето му кръвта изтичала на тласъци от тялото, образувайки червено езеро около главата и раменете.

Пръстите му още стискали смачканата цигара.

Ръцете му се отпуснали встрани до тялото и застинали неподвижно.

 

 

— Всички се бяхме скрили зад колите на паркинга — промърмори Фостър. — После Ралф изтича на балкона. Тогава и аз тръгнах нагоре. Мартин лежеше на пода с разперени ръце. Като разпънат на кръст. Това беше първата ми мисъл, когато го видях. — Гласът му потрепери. — Бяха го разпънали.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото все на някого трябва да се доверя, а пък вие, независимо дали това ви харесва или не, сте единственият ми избор.