Стив Бери
Офицер и пешка (16)

15

Продължавахме да се движим по шосе 441 покрай брега на езерото Окичоби.

Последното й изречение ме бе смутило. Опитах се да изкопча още нещо от Колийн, но тя каза само, че при телефонните им разговори Валдес й бил споменал за връзката между „Офицерска пешка“ и убийството на Кинг.

— Надявах се да узная повече днес при срещата ни — каза тя.

Това обясняваше защо толкова ме бе разпитвала за Валдес.

Известно време пътувахме мълчаливо, докато най-после тя ми каза да отбия от главното шосе и да хвана черния път към къща, сгушена сред няколко дъба, кипариси и палми. Тази беше ниска и разлята, с неправилна форма и облицовани с дърво външни стени; гледаше към езерото. Отстрани имаше паркирана тъмна тойота. В мен напираха милиони въпроси и отчаяно се нуждаех да прочета папките в куфарчето, но реших, че ако си затварям устата и отварям очите и ушите, ще стигна по-бързо до целта.

Пресметнах, че се намирахме на седем-осем километра от мястото, където бяхме оставили хидроплана. Твърде близо, но се съмнявах, че ще се сетят да ни търсят тук. Защо да го правят? Освен ако по някакъв начин не бяха установили връзката между собствениците на тази къща и Колийн. Трябваше ми телефон. Пам имаше мобилен, но аз още не се решавах да пробвам такова нещо. Поне засега. Не ме блазнеше мисълта разни хора да ме откриват навсякъде и по всяко време. Когато напусках базата, не изгарях от желание да ме знаят къде съм. Но сегашният ми ангажимент към министерството просто си плачеше за мобилна комуникация. Проблемът беше, че телефонът на Пам работеше само понякога. Покритието около Джаксънвил имаше много мъртви зони. Пък и тия неща не бяха евтини.

Входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе чернокож мъж, по-възрастен от нас. Беше облечен в елегантен еднореден костюм, който подчертаваше стройната му фигура. Лицето му беше мъжествено и с плътни черти, черната му коса беше прошарена на слепоочията. Но погледът на черните му като антрацит очи излъчваше неоспорим авторитет.

— Кой е този? — попитах аз.

Колийн не изглеждаше много доволна.

— Баща ми.

 

 

Разбрах, че къщата всъщност е вила, ползвана през почивните дни от родителите на съпруга й — адвокат към една правна кантора в Орландо. Това ме изненада, защото Колийн не носеше брачна халка. Баща й — преподобният Бенджамин Фостър — бе доста сдържан и от пристигането ни бе казал само няколко думи. Тя беше видимо раздразнена от присъствието му.

— Казах ти да не се намесваш в тази история — смъмри я той.

— Нямаш право да искаш това от мен — сопна се Колийн.

— Имам пълно право. — Той говореше тихо, едва ли не шепнешком. — Тази история с нищо не те засяга. Казах ти го неведнъж.

— Засяга ме. Искам да знам какво се е случило.

— Казах ти какво се случи.

Тя го изгледа гневно.

— Не. Каза ми онова, което искаше да знам.

— Отишла си да се видиш с Валдес ли? — попита баща й.

— Откъде знаеш?

— Разкажи ми точно какво се случи — каза той, без да обръща внимание на въпроса й.

Тя поклати глава. Той се обърна към мен.

— Вие ще ми обясните ли?

Защо не? Аз му се представих и му обясних функциите си към Министерството на правосъдието. Възрастният мъж ме слушаше внимателно. Забелязах, че Колийн не се радва особено на откровеността ми. Когато привърших разказа си, той й заяви:

— Ти остани тук. Искам да поговоря насаме с господина.

Колийн понечи да възрази, но той вдигна ръка.

— Не изпробвай повече търпението ми.

Тя кимна, видимо покорна на волята на баща си. Той посочи с пръст куфарчето.

— Вземете това със себе си.

 

 

Тръгнахме от къщата с тойотата на Фостър; той караше. Куфарчето с папките беше в багажника. Движехме се на юг към Порт Маяка, после от шосе 441 отбихме на изток по 76 и след още три-четири километра стигнахме до едно гробище. Той отби от пътя, мина през отворената порта и паркира колата. Гробището беше просторно и притихнало. Високи палми и кичести дървета се издигаха тук-там сред зелената трева. В момента нямаше погребение и наоколо не се виждаше жива душа. Слязохме от колата. Топлият влажен въздух ухаеше на зеленина.

— Обичах да идвам тук, когато се чувствах объркан — каза Фостър. — Но беше отдавна.

— Да разбирам ли, че объркването ви е преминало?

— Точно обратното. В последно време това е обичайното ми състояние.

Той имаше причина да ме доведе тук, затова реших да го оставя да я изложи, когато се почувства готов.

— Чували ли сте за урагана от двайсет и осма? — попита той.

— Не съм от Флорида. Роден съм в Джорджия.

— На шестнайсети септември се извива буря, четвърта категория ураган с ветрове над двеста километра в час. Връхлита езерото и скъсва дигата, при което населените места в по-ниските части се озовават под шест метра вода. Представяте ли си? Шест метра! По онова време районът е изцяло сегрегиран, като по източния бряг живеят бели, а по западния и южния, откъм „Евърглейдс“, чернокожи. Повечето от жертвите са чернокожи, сезонни работници, които живеят по ниските места западно от езерото. Загиват над три хиляди души. — Той замълча. — Това дотук е ужасно. Но още по-лошо е случилото се впоследствие.

Запитах се какво ли би могло да е то.

— Времето е топло, труповете в блатата започват да се разлагат. Белите принуждават чернокожите оцелели да ги събират от водата. Онези, които са се заловили за работа, получават храна, останалите са оставени да гладуват или направо застрелвани. Ковчези не достигат, така че само белите жертви могат да се погребват в гробищата. Чернокожите са струпвани на купчини край шосето, заливани с бензин и изгаряни. Местните власти, всичките бели, зариват с булдозери шестстотин седемдесет и четири трупа на чернокожи в масов гроб в Западен Палм Бийч. Без отличителни знаци. Впоследствие парцелът е продаден и използван през годините за бунище, кланица, пречиствателна станция. Едва в последно време го откупиха и сега е под закрила като свещено място. Аз помогнах това да се случи.

Не знаех какво да кажа.

— Тук, в това гробище, има друг масов гроб на чернокожи сезонни работници.

Той ме поведе през гробището и се спря пред един надгробен паметник с надпис:

В ПАМЕТ

на 1600-те пионери,

погребани в този масов гроб,

които дадоха живота си в урагана от 1928 г.,

за да е „Евърглейдс“ това, което е днес

— Тук почиват те, свидетели на едни отдавна отминали времена. Но аз се питам, капитан Малоун, дали нещата действително толкова са се променили?

— Разбира се, че са — отвърнах аз.

— Вие вярвате ли го?

— Вашите роднини вече живеят на източния бряг.

— А откъде знаете, че не са бели?

— Ако са, значи нещата наистина са различни.

— Може и да сте прав. Днес е невъзможно да се случи извращение като онова от двайсет и осма. Или поне няма да е по същия начин. Обществото се е научило да бъде някак… не толкова демонстративно… в предразсъдъците си.

Не исках да навлизам в тази тема и Фостър замълча.

— Благодаря ви, че сте помогнали на дъщеря ми да избяга от Форт Джеферсън — каза след малко той. — Тя е твърде импулсивна, а това й пречи.

Бръкнах в джоба си и напипах Двойния орел. Извадих монетата и му я подадох.

— Каза ми, че това е ваше.

— Не, задръжте я.

— Но тя принадлежи на вас.

— Принадлежи на дявола.

Странни думи, но аз уважих желанието му и пъхнах монетата обратно в джоба си. Поне бях предложил да му я дам.

— Дъщеря ми прочете ли някои от папките в куфарчето?

— Не. Така и нямахме удобен момент.

— Това е добре. Искам да бъдат унищожени.

— Затова ли се съгласихте на сделка, да ги размените за монетата?

— На никаква сделка не съм се съгласявал. Валдес се свърза с мен и ми предложи, но аз отказах.

— Познавахте ли го?

— Никога не съм го срещал. Но той ме познаваше, или по-точно, знаеше достатъчно за мен, за да ме накара да го изслушам. Бях шокиран, че изобщо знае за монетата. Не си бях дал сметка, че Колийн е подслушала разговора ни. Зад гърба ми е успяла да се добере до телефонния му номер, свързала се е с него и е сключила сделката от свое име.

Нещата започваха да придобиват очертания.

— В последно време двамата с дъщеря ми обсъждаме много събития около моето минало. Тя е на трийсет години и е любознателна. Аз никога не съм й разправял кой знае какво за онези години. Но очевидно съм й казал достатъчно, за да провокирам любопитството й. — Той помълча, после продължи: — Тя открила скривалището, в което държах монетата. Явно полицаят в нея се е проявил…

Усещах, че инициативността й не му дава покой.

— По-добре тези папки да си бяха останали в Куба — каза той. — Както през последните трийсетина години.

Той замълча, после добави:

— Честно казано, никога не съм си представял, че отново ще се занимавам с това.

— Със смъртта на Мартин Лутър Кинг?

— Какво още ви разправи Колийн?

— Много малко. Видяхме едно име. „Офицерска пешка“. Валдес й бил споменал, че може би има връзка с убийството.

На лицето на Фостър се изписа безпокойство.

— Казахте, че не сте чели папките?

— Само това видяхме. Тези две думи. Трябваше да бързаме.

— Колийн каза ли ви още нещо за Валдес?

Давах си сметка, че ме бе довел тук, за да изкопчи от мен каквото знаех, но поклатих глава и реших да контраатакувам:

— Вие познавахте ли се с Кинг?

— Бях неотлъчно до него близо пет години. Тогава бях млад, току-що завършил семинария, първата ми църква беше в Далас. Една вечер Мартин дойде при мен и се опита да ме привлече към Движението. Аз му казах: не, не е за мен тази работа. На следващия ден чух проповедта му. Цял час говори, като порицаваше чернокожата средна класа, задето отказвала да се бори за расата си. Думите му бяха въздействащи. Попаднаха право в целта. Казах си: прав е. Затова станах негов последовател и останах с него чак до Мемфис.

Величината на преживяното от този мъж ме накара да го питам:

— А що за човек беше?

— Огнена личност, със силно его. Като повечето от нас, и той беше жаден за признание, за обожание, за респект. Но повече от всичко държеше хората да го изслушат. И те го изслушваха. — На лицето на възрастния човек отново се изписа безпокойство. — А сега вие ми кажете, в какво точно се изразява вашето участие тук?

— Изпратен бях да спася куфарчето от катастрофиралата яхта, като си мислех, че вътре ще е само монетата. Но после нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. В момента не съм сигурен какво точно правя тук.

— Кой ви изпрати?

— Една жена на име Стефани Нел, от Министерството на правосъдието.

— Познавам Джим Джансън — каза той. — Ужасен човек.

Погледът му се рееше над гробовете, сякаш търсеше указание свише. Оставих го насаме с мислите му.

— Хората не знаят почти нищо за случилото се в Мемфис — каза накрая той. — Въпросната вечер бяхме само няколко човека там, в мотел „Лорейн“. Нито един от нас не видя мига, в който куршумът се заби в него. Той нямаше своя Ейбрахам Запрудър, който да запечата на лента убийството. Всичко остана само в откъслечните спомени на онези, които бяхме там, на място.

— Което може би обяснява любопитството на дъщеря ви.

— Сигурно е така. Много книги се изписаха по тази тема. Почти всички са с автори разни любители на конспирациите, които не знаят нищо по въпроса. За смъртта на Мартин не бе сформирана комисия „Уорън“, която да излезе с доклад. Конгресът се сети да разследва десетилетия по-късно и не стигна доникъде. Нямало доказателства за заговор. Заключението беше, че Мартин бил убит от стрелец единак. Убиецът бе заловен, направи самопризнания и бе осъден на доживотен затвор. И наистина, преди две години бил починал в затвора. Случаят е приключен.

Бях заинтригуван и зададох единствения възможен в случая въпрос:

— И така, какво всъщност се случи?