Стив Бери
Офицер и пешка (14)

13

Посегнах към радиото, но Колийн ме спря.

— Недей — каза тя. — Те ни подслушват, а знаеш, че самолетът може да бъде проследен.

Естествено, че знаех, но благодарение на опита си като пилот на изтребител имах някои идеи как да сведем проблема до минимум. Вече бях решил да поема курс към западния бряг на Флорида, откъм Мексиканския залив. Тази чесна имаше достатъчно гориво да ни закара до Тампа, но не виждах причина да отиваме чак толкова на север. Джансън сигурно вече се бе свързал по радиото със сушата и бе предупредил съответните хора, а Колийн беше права: със сигурност ни следяха радарите на Службата за контрол на въздушното движение. Националният парк „Евърглейдс“ се простираше на близо сто километра по протежение на югозападния бряг на Флорида. Навсякъде в тази пустош от блата щяхме лесно да кацнем, мястото беше закътано и изобилстваше с удобни скривалища, но от там щеше да ни е трудно да се измъкнем без лодка или кола.

— Мислех си да се насочим към някое местенце между Нейпълс и Форт Майърс.

Тя поклати глава.

— Можеш ли да ни закараш до Окичоби?

Езерото се намираше на километри навътре в сушата, близо до географския център на полуострова — огромен пресноводен басейн, който се оттичаше към „Евърглейдс“.

— Можем да стигнем до там, но разстоянието по суша от езерото до брега е много голямо. Ще ни срещне някой, който ще се поинтересува кои сме и накъде отиваме.

Южна Флорида беше печално известна като огнище на разпространение на наркотици, а един неидентифициран летателен апарат, неотговарящ на запитвания по радиото, щеше да вдигне властите на крак. Ситуацията щеше да ескалира още повече, ако Джансън поискаше подкрепления. За момента не й бях споменал бившия агент на ФБР.

— Името Джим Джансън говори ли ти нещо?

Тя ме изгледа и поклати глава.

— Това е човекът, който ме докара с яхтата, след това се измъкна със самолета и се опита да ме убие. Той стреляше по нас от брега.

Тя все още стискаше в ръка пистолета — и то по начин, който издаваше човек, свикнал да борави с оръжие.

— Ченге ли си? — попитах я аз.

Тя кимна. Трябваше да се изненадам, но си дадох сметка, че тази жена бе запазила самообладание в труден момент като трениран боец.

— Това официална мисия ли е?

— Лична. Свързана с баща ми.

— Защо не каза на някого във форта, че си ченге?

— Тъкмо се канех да го направя, когато ти дойде да ме спасяваш.

Усетих в тона й саркастична нотка.

— Кой е баща ти?

— Преподобният Бенджамин Фостър, от баптистката църква в Орландо.

— Откъде го познава Валдес?

Тя бръкна в джоба си и извади монетата.

— Твоя е. Но онези папки отзад са мои. Това беше сделката, която направих с Валдес.

И тя пъхна монетата в джоба на панталона ми.

— Не работя за Валдес — казах аз.

— Сделката си е сделка. Освен това не искам повече тази монета.

Сега бе моментът да й кажа, че нямаше да й позволя да задържи куфарчето. Макар да нямах представа какво съдържаше, очевидно Валдес, Джансън и тази жена не биха се спрели пред нищо, за да го вземат. Освен това вече знаех, че Стефани Нел го иска, а какъв по-добър начин да впечатля новата си шефка от това да й доставя и монетата, и черното куфарче? Но нещо ми подсказваше, че няма да е никак лесно да надхитря Колийн Пери.

— Къде работиш?

— Окръг Ориндж. В Орландо. А ти?

— До вчера бях юрист във военноморския флот. Сега не съм сигурен какво съм. Мисля, че примамка.

Още бях ядосан заради измяната на Джансън, а се питах и каква част от информацията ми бе спестила Стефани Нел. През прозореца се виждаше само водна шир. Бяхме още на много километри от бреговете на Флорида.

— Виж дали няма някъде карти.

Тя порови тук-там и измъкна една.

Слава богу! Ако летяхме слепешката, щяхме да изхабим много гориво.

— Какво има при езерото Окичоби?

— Имам роднини там. Утре смятах да отида при тях.

След сделката с Валдес, когато папките са щели да бъдат вече у нея. Но междувременно нещата се бяха променили. За мен също, затова претеглих опциите, които имах. Да кацнем където и да било по крайбрежието би било проблем. Много хора и полиция. Край Окичоби също имаше хора, но в тази глуха провинция човек можеше да намери усамотение. Проблемът беше, че ако кацнехме близо до мястото, закъдето се бяхме запътили, това би било все едно да го обозначим със светеща червена лампичка.

И така, аз реших.

— Ще кацнем далече от твоите роднини — казах й. — После ще намерим начин да отидем при тях.

 

 

Когато езерото Окичоби се появи на хоризонта, стрелката за горивото беше почти на нула. Откакто летяхме над „Евърглейдс“, аз бях слязъл ниско над земята с надеждата да останем незабелязани за радарите. За момента никой не се бе опитал да се свърже с нас по радиото, нито бяхме забелязали наблизо други самолети или хеликоптери.

Езерото беше огромно. Около шейсет и пет на петдесет километра. С над три хиляди квадратни километра кристално бистри води, това беше второто по големина езеро в континенталните Съединени щати. Истинска Мека за рибари и любители на водните спортове. Освен това служеше като естествена граница между пет окръга, което означаваше много местна полиция от всички посоки.

— Карай на изток — нареди Колийн.

Оставайки на малка височина, аз изпълних указанието й. Край източния бряг на езерото минаваше асфалтов път.

— Това е федерално шосе четири-четири-едно — отбеляза тя. — Карай по него в посока север.

Коригирах курса леко вляво и поех по шосето, като поглеждах към стрелката на горивото. Скоро трябваше да кацнем някъде.

Отдолу се появи град.

— Порт Маяка — каза тя.

По бреговата линия се редяха къщи, подобно на островчета от океански архипелаг. Повечето бяха закрити от огромни дъбове, обрасли в повет. Тук-там по брега се приличаха на слънце алигатори.

— Къщата на родителите ми е на осем километра на север.

Това ми беше достатъчно.

Отнех газта и машината започна да се снижава за кацане. Повечето имоти по брега имаха собствени пристани, всеки от които би ни свършил работа. Спуснах се надолу до повърхността на водата, после навирих носа на самолета и понтоните леко докоснаха водата, която ни подхвърли във въздуха. След няколко подскока машината се закрепи на повърхността, а съпротивлението на понтоните уби скоростта ни. С тягата на витлото приближих самолета до един пристан, след което угасих двигателя и машината измина по инерция последните няколко метра до сушата.

Колийн отвори вратата си и скочи на пристана.

Аз разкопчах предпазните колани, пропълзях през съседната седалка и също стъпих на металната повърхност. Там имаше въже, омотано около една от вертикалните подпори, и аз привързах с него самолета. После бръкнах в кабината и извадих куфарчето; беше странно олекнало. Оловните тежести, за които ми бе споменал Валдес, ги нямаше. Което означаваше, че Джансън го е отварял. Но все пак нещо бе останало. Усещах го как хлопаше, когато разклатех куфарчето.

— Трябва ми телефон — каза Колийн.

Слязохме от пристана и тръгнахме към къщата, която изглеждаше празна. В алеята за коли нямаше паркиран автомобил. Не се виждаше жива душа. Жегата и високата влажност обвиваха всичко като мокро одеяло. Около нас закръжиха мухи, търсейки място за кацане върху мокрите ни от пот кожи. Колийн надникна през стъклото на задната врата.

— В кухнята има телефон.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя вдигна пистолета и счупи стъклото, после бръкна вътре и отвори с бравата. Към все по-дългия списък с провиненията ми току-що се бе прибавил и взлом. Реших да остана отвън, за да пазя, но я чувах какво говори по телефона. Поставих куфарчето върху градинската масичка на верандата, до люлките. Време бе да открия за какво беше цялата тази история.

Щракнах ключалките.

— Не прави това.

Обърнах се. Тя ме държеше на прицел с пистолета.

— Ще ме застреляш?

— Ако не затвориш веднага този капак, точно това ще направя.