Стив Бери
Офицер и пешка (11)

10

Стоях до парапета, вперил поглед в морската шир.

Само преди два дни бях един отегчен до полудяване юрист. Оттогава насам прострелях изневеряваща съпруга, бях арестуван и впоследствие нает от Министерството на правосъдието, а в резултат станах мишена за харпуните на водолази. Човек, когото мислех за съюзник, се опита да ме вдигне във въздуха, а сега някакъв Хуан Валдес, при това от Куба, заплашваше да ме хвърли в морето. И понеже бях невъоръжен, сам срещу много врагове и на яхта по средата на нищото, не бих могъл да пренебрегна заплахата му.

— Разбери, че не ме бива много по интригите — казах аз. — Виж само докъде се докарах. Пленник съм.

— Не се подценявай, амиго. Моите хора ми докладваха, че във водата си се справил доста умело. — Той извади от джоба си пура и я запали. — Да не забравяме и че ти беше този, който извади папките от дъното. Ако не беше, сега щях да имам тях, монетата и да пътувам спокойно за дома.

В доводите му, парадоксално, имаше някаква извратена логика, от която горчивият вкус на провала в устата ми не ставаше по-лесен за преглъщане. Можех да протакам и да споря с него, за да печеля време. Но за какво?

Реших да работя с Валдес.

Поне докато не изникнеше нещо по-добро.

 

 

Тухлените зидове на Форт Джеферсън се очертаваха на хоризонта. Валдес бе обърнал яхтата и се бяхме насочили към Драй Тортугас.

— Ще хвърлим котва южно от форта — каза той. — Можеш да вземеш надуваемата лодка до брега. Върни ми монетата и с теб приключваме. Имаш ли представа как може да стане това?

Тъкмо разсъждавах по въпроса.

— Трябва ми портфейлът.

Той ми го подаде.

— Между другото, прав си — Джансън не ти е приятел.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

— Внимавай на кого се доверяваш. Нямаш представа в какво си се набъркал, така че със сигурност не знаеш на кого можеш да имаш доверие. Независимо дали го разбираш или не, в момента имаш само мен. Дори да не ти харесва.

Което не беше никак успокоително.

— Просто си искам монетата. Донеси ми я и няма да ме видиш повече. Знам, че лесно можеш да избягаш, като стигнеш до брега. Затова позволи ми да ти кажа нещо за себе си. Винаги съм бил колекционер, но не на вещи. Обичам фактите, ценя ги и ги трупам, както хора събират марки или монети. Казвам ти това, за да знаеш, че съм извънредно търпелив човек и, уверявам те, разбирам от това, което върша. Джансън може да го потвърди. Така че, амиго, ако ме измамиш, най-напред ще науча всичко за теб, след което ще те намеря и ще те убия. Обстоятелството, че живея в Куба, не е пречка. Казвам ти всичко това не от самохвалство, а просто за да не направиш грешката да се усъмниш в мен.

 

 

Изкарах надуваемата лодка на брега, в сянката на крепостните стени.

Отблизо жълто-червените зидове изглеждаха величествено, като страховита преграда за всеки нападател. За построяването им бяха отишли над шестнайсет милиона тухли, докарани с кораби. Шестоъгълната форма на крепостта осигуряваше оптимален обсег за всяко оръдие. Три от шестте страни гледаха към морето, а другите три — към тясна ивица суша, където някога били разположени базите за зареждане на корабите с въглища. Части от външните стени и ъгловите кули се рушаха под въздействието на годините, на солената вода и бурите. Крепостта била предвидена с капацитет за четиристотин оръдия, но така и не била довършена, тъй като в един момент се оказала безполезна пред корабната артилерия, способна да пробива и най-дебели тухлени стени.

Двата хидроплана бяха изтеглени на брега. До главния кей нямаше привързани лодки. Туристи се забавляваха в плитките води край брега, където плуването с шнорхел очевидно беше разрешено. Тръгнах към строго охраняваната главна порта на крепостта, до която се стигаше по подвижен мост над ров с вода. Странно решение за форт, бездруго построен сред океана, но имаше смисъл, защото тясната ивица суша пред рова държеше на разстояние вражеските кораби. Между него и морето имаше каменен укрепителен вал, осигуряващ допълнителна защита на цялото съоръжение.

Някога около плаца в крепостните стени имало казарми, барутни погреби, офицерски помещения, складове. Сега руините им бяха обрасли в трева и дървета. Отвътре светът изглеждаше съвсем различно — високите стени, сводове и колонади закриваха хоризонта и човек можеше да забрави, че отвсякъде е заобиколен от океан. Представих си как през 50-те години на XIX в. армията е ползвала машинисти на парни кранове, дърводелци, ковачи, зидари, общи работници, каторжници, дори роби, за да построи крепостта. Офицерите водели със себе си целите си семейства, а сержантският състав — съпругите си. Навремето върху това тясно парче гола земя били наблъскани близо две хиляди души, като самото им оцеляване било съпроводено с ежедневни рискове.

Както моето сега.

Оглеждах се за офиса на парковата служба. Трябваше да намеря някого, да му кажа истината и да го помоля да ме свърже със Стефани Нел. Тук със сигурност имаха радиовръзка със сушата. Това беше най-умното, което можех да направя. Но част от мен вярваше на казаното от Валдес. Той не беше човек, когото можех да си позволя да ядосам. А и беше прав за това на кого можех да имам доверие. И нещо още по-важно: исках да намеря Джим Джансън, както и да разбера какво ставаше в момента. Като най-прекият път към постигането на тези цели се наричаше Колийн Пери.

Вляво от мен видях врата с табелка: Паркова управа. Вътре ме посрещна услужлив млад мъж с униформа. Спартанският му офис беше вместен в една от оръдейните ниши; амбразурата му служеше за прозорец.

— Казвам се Малоун. Знам, че сте задържали Колийн Пери.

Реших да подходя директно, за да остана няколко минути насаме с Колийн, докато хората тук осмислят ситуацията.

— Жената, която открихме на Логърхед? Да, задържана е при нас.

— На какво основание?

— Навлизане в забранена зона и притежание на оръжие.

— Какво оръжие?

— Извинете, но какво ви интересува вас това?

Вече се питах кога ли този мъж ще се сети да ме прекъсне.

— Дойдох да се видя с нея и разбрах, че сте я задържали. Между другото, аз съм служител във Военния съд.

Извадих портфейла си и му показах военната си служебна карта и членската си книжка от адвокатската колегия.

— Въпросната жена военнослужеща ли е?

— На редовна служба — отвърнах аз и се върнах на темата: — Казахте, че имала оръжие. Какво по-точно?

Човекът изглеждаше объркан, не знаеше какво да прави. От честото си взаимодействие с нисшите чинове във военните бази знаех, че най-лесният начин да постигнеш онова, за което си дошъл, бе да се правиш на важен.

— Възникна ситуация — казах аз. — Госпожа Пери бе изпратена тук със секретна мисия, поради което е въоръжена. Днес край Логърхед се е взривила яхта, нали така?

— Да. Затова всички са там. Разследват случая.

— Тази експлозия е част от провеждащи се в момента оперативно-следствени действия на военните. Къде е госпожа Пери?

Той посочи с ръка към една от двете врати в дъното на кабинета си. И двете бяха тесни и ниски, с прозорчета от армирано стъкло.

— Заключена е там. Нямаме килии, което е смешно, тъй като цялата сграда някога е била затвор. Аз я държа под око.

— А къде е оръжието, което била носила със себе си?

— Вие май не вярвате, че е имала оръжие. Имаше. При мен е.

— Покажете ми го.

Той се направи на възмутен, сякаш искаше да ми докаже, че пистолет действително има. Точно реакцията, която очаквах. Нисшите чинове обичаха да доказват на висшестоящите, че и те могат в нещо да бъдат прави. Той отиде до затрупаното с книжа дървено бюро, отвори едно чекмедже и извади същия 9-милиметров пистолет, с който Колийн ме бе заплашвала.

Аз пристъпих към него.

— Дайте да го видя.

За мое изумление, идиотът ми го подаде. Огледах оръжието — беше без пълнител. Този мъж не беше чак толкова загубен, колкото изглеждаше.

— Не е зареден. Няма закон, забраняващ носенето на незаредено оръжие.

Той бръкна в чекмеджето и извади пълнителя.

— Дайте ми го — заповядах му аз.

Той се поколеба, после ми го подаде. Е, сега вече беше друго. След като някои от началниците ми бездруго ме обвиняваха, че съм луд и непредвидим, време бе да оправдая недоверието им. С един замах поставих пълнителя в оръжието, заредих патрон в цевта и насочих пистолета в главата му.

— Допускам, че знаеш как да отключиш онази врата, нали?

Той се облещи.

— Никога преди не са насочвали в теб пистолет, а?

Той поклати глава.

— Не е проблем, стига да не… — Аз запънах ударника. — … съм го насочил аз.

Изщракването на механизма послужи като удивителна за репликата ми.

— Ако кихна, това гърми.

— Господине, бихте ли свалили оръжието надолу? Моля ви. Сериозно. Свалете го.

— Прави каквото ти казах.

Той тръгна към вратата, като ровеше в джобовете на панталона си. Накрая намери ключа и го вкара в ключалката.

Направих му знак с пистолета да я отвори и да влезе вътре.

Вратата водеше към тясно пространство без прозорци, не по-голямо от килер, с тухлени стени, което също служеше за офис. Видях изненадата, изписана по лицето на Колийн, и бързо й направих знак с глава да не се издава. Беше вързана с белезници за една метална тръба, която се спускаше от тавана към пода зад бюрото.

— Освободи я — казах аз на мъжа.

Той извади друг ключ и отключи белезниците. Направих му знак да заеме мястото й и той послушно се закопча за тръбата.

Колийн наблюдаваше сцената с невярващи очи. Аз й направих знак да мине в другото помещение.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Измъквам те от тук. Къде е монетата?

— А, за това си дошъл, значи. Не да ми помогнеш.

— Виж, току-що срещнах Валдес. Тук е и не е в добро настроение. Иска си монетата.

— Ти не работеше ли за него?

— Никога не съм казвал такова нещо. Това са твои предположения. — Трябваше да тръгваме. — Къде е монетата?

— Взеха ми я.

Защо нищо никога не ставаше просто? Аз се обърнах към вратата и попитах младия мъж:

— У нея е имало златна монета. Къде е?

— Ти крадец ли си? Това обир ли е?

Аз насочих пистолета към него.

— Пробвай още веднъж и приключваме с теб. Къде е монетата?

— Добре де, добре. При нас е. Един от нашите историци искаше да я огледа.

— Кажи къде точно.

Той ми каза. После добави:

— Загазил си. Много яко си загазил.

Сякаш не знаех. Списъкът с престъпленията ми нарастваше с всяка изминала минута. При това всичките федерални. Моят командващ офицер нямаше да повярва на късмета си.

— Бреговата охрана и ФБР идват насам — вметна той.

Това привлече вниманието ми.

— Говори!

— Преди малко се свързаха с нас по радиото. От ФБР са изпратили самолет да я прибере, ще бъдат тук всеки момент. И тогава ще си получиш заслуженото.

Едва ли. Все пак аз бях от добрите. И това можеше да бъде спасението ми.