Стив Бери
Офицер и пешка (10)

9

Отворих очи.

Не бяха ме удряли така от една среща по американски футбол преди две години, когато нещата бяха излезли от контрол. Главата ме болеше. Къде ли бях? На яхта? Сигурно, ако съдех по грохота на двигателите и познатото ритмично подскачане нагоре-надолу по вълните.

В мътния ми мозък се блъскаха всякакви ужасни сценарии.

Но, както си казах, докато бях във водата, никой не искаше смъртта ми.

Засега.

Лека-полека помещението около мен започна да придобива форма. Лежах на койка. Не беше нищо особено и намирисваше неприятно. Надигнах се на лакти и седнах на ръба. Първият ми работен ден определено преминаваше интересно.

По стъпалата се чуха тежки стъпки и в каютата се появи мъж. Беше смугъл и слаб, с тесен ханш и изпъкнали кости, без грам тлъстина по тях. Лицето му беше ъгловато и сбръчкано, с ястребов нос и дълга посребрена зализана коса. Гъста черна брада, изпъстрена с бели косми, закриваше тънките му устни. Погледът ми се спря на изящните му пръсти с поддържани нокти; на лявата му ръка блещукаше златен пръстен с рубин.

— Аз съм Хуан Лопес Валдес. Къде е моят Двоен орел?

Говореше авторитетно, на перфектен английски, обагрен с лек испански акцент. Казах си, че това сигурно беше онзи Валдес, за когото бе споменала Колийн Пери.

— Не е у мен.

— Госпожа Пери го е задържала, така ли?

— Монетата си е нейна. Или на баща й, както тя подчерта.

Той явно ми вярваше. Пък и хората му сигурно ме бяха претърсили.

Направи ми знак с ръка.

— Да се качим горе на палубата. Тук е задушно, а и ти имаш вид, сякаш се нуждаеш от чист въздух.

Последвах го и видях, че се носим в открито море, а докъдето погледът стигаше, не се виждаше суша. Небето се беше изяснило напълно, слънцето прежуряше неумолимо.

— Дойдохте да спасявате каквото можете от потъналата яхта ли? — попитах аз.

Той се подпря на парапета и скръсти костеливите си ръце отпред на гърдите.

— Това беше намерението ни, след като бурята отмина. Но щом видяхме вашата лодка, решихме да действаме бързо. Господин Малоун, имаме сериозен проблем. Изгубихме и папките, и монетата.

Нова подробност. Не документи, както бе казала Колийн. Папки.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в задния си джоб и извади портфейла ми. Отвори го и измъкна служебната ми карта на военен.

— Капитан трети ранг Харолд Ърл Малоун, военноморска база в Мейпорт. Знам тази база. Посещавал съм я преди много години.

Реших да се позова на очевидното:

— Преди яхтата да хвръкне във въздуха, отнякъде се появи един хидроплан. Папките ти отлетяха с него. Монетата ти е още в Колийн Пери. За жалост, аз нямам нищо общо с нито с едното, нито с другото.

— Само че извади папките ми със сила от потъналата яхта. Ако не беше ти, сега щяха да са у мен.

— Къде отиваме?

— На юг. Където е много по-безопасно.

Това означаваше Куба.

— Когато приех тази сделка — каза той, — допуснах грешката да си мисля, че с времето нещата са се променили. Трябваше да се досетя какво ще се случи.

Картината започваше да се оформя. Папките трябваше да бъдат разменени от Валдес срещу монетата на Колийн и всичко щеше да е наред, ако не се беше появил този хидроплан. Време беше да съобщя на Валдес и следващата лоша новина.

— Мисля, че папките ти са у един човек на име Джим Джансън. И са много. Куфарчето беше доста тежко.

— Предпазна мярка от моя страна, бях добавил вътре оловни тежести. Ако възникнеше проблем, не исках някой да го отмъкне. По-добре да потъне на дъното. Но си прав за Джансън. Той отдавна иска тези папки. Сега му предоставих идеалната възможност. С твоя помощ, разбира се.

Не ми харесваше как той непрекъснато се опитваше да ме въвлече в някаква история, с която нямах нищо общо. Затова казах:

— Мисля, че Джансън желаеше смъртта ми.

— Е, и?

— На яхтата имаше взривно устройство с дистанционно задействане. Хората с хидроплана се върнаха, за да го активират, докато съм на борда.

— Имаш ли представа в какво си се набъркал?

— Никаква.

Той се изсмя. Смехът му не ми хареса.

— Вярвам ти, амиго — каза той. — Наистина. Би ли желал да изкупиш вината си?

Много бих желал всъщност. Но не вярвах, че точно този човек ще е моят шанс да го направя.

— Ти също се опита да ме убиеш.

— Това е вярно, особено след като видях, че и Джансън е на тази яхта.

— Бил си там?

— Разбира се. Двамата разменихме няколко думи в дъжда. Когато реших да го застрелям, той реши да си тръгне.

Джансън не ми бе казал нищо за това.

Валдес продължаваше да рови в портфейла ми и извади шофьорската ми книжка. Слава богу, беше от Джорджия. Военните на редовна служба не бяха длъжни да подменят книжките си при всяко дислоциране. Моята изтичаше чак след две години. Адресът, обозначен на нея, нямаше да го отведе доникъде. В портфейла си нямах никакви други лични данни. Стефани Нел ми бе казала да извадя всичко уличаващо. Така че снимката на Пам, която винаги носех със себе си, вече я нямаше. Вътре бяха само служебната ми карта, шофьорската книжка, членската ми книжка от Адвокатската колегия на щата Джорджия, кредитната ми карта „Виза“ и малко пари в брой.

— Женен ли си? — попита той.

— Никога не съм имал удоволствието.

— Жените носят само неприятности — каза той. — Аз съм имал три, а всеки развод си е мъка. Затова моите ги убивах.

Това признание беше произнесено с равен и информативен тон.

— Толкова по-лесно е.

Опитах се да прочета нещо в очите му, но бяха непроницаеми. Той откри членската ми книжка от адвокатската колегия. Носех я със себе си, защото в много граждански затвори ми искаха документ, че съм юрист. Често моите клиенти биваха задържани от местните власти, а първата ми работа бе да осигуря предаването им на военните.

— Виждам, че си нещо като адвокат към военноморския флот. Но ако работеше за частна фирма, каква щеше да бъде почасовата ти ставка?

— Четиристотин и петдесет.

Което си бяха чисти фантазии, но звучаха добре. А и по някаква причина исках да го впечатля.

— Мога да поръчам убийство за по-малко пари от твоя хипотетичен едночасов хонорар.

Очите на Валдес — заобиколени от най-тъмните ириси, които някога бях виждал — ми казваха, че не си падаше по преувеличенията.

— Джим Джансън е лъжец и крадец — каза той. — Открадна нещо от мен и, както казваш, се опита да те убие.

— Ами върви да го търсиш.

— О, ще го открия. Но сега не мога да мисля за него. Искам монетата, която ми бе обещана.

— У Колийн Пери е.

— А Колийн Пери е при охранителите. Била е арестувана още с пристигането им на мястото на експлозията. В момента я държат във форта заедно с монетата ми.

— Какво искаш от мен?

— Да й я вземеш.

— Не съм навит.

Той вдигна рамене.

— В такъв случай просто ще те хвърля през борда и ще приключа с теб.