Нора Робъртс
Островът на ранените души (17)

17.

Еси Маквий стоеше на терасата на покрива и се наслаждаваше. Беше мразовит и мрачен февруарски ден, студът шибаше като камшик и въпреки това гледката бе истинско чудо.

Морето и небето бяха тъмносиви, просторът им бе необозрим, а непрекъснато плискащата се в каменистия бряг ледена вода излъчваше мощ.

Миришеше й на борове и сняг, вдишваше толкова студен и влажен въздух, че сякаш гълташе натрошен лед. Далече вдясно бяха боядисаните дървени постройки на селото, през побелелите дървета се виеше отъпкана пътека.

Още по-далече се издигаше фарът и веселите му цветове изпъкваха на фона на упоритата зимна мрачност.

Под къщата разбрицан кей с някои доста обезпокоителни процепи излизаше под ъгъл от пролука в скалите.

— Имаш док.

— Да, какъвто и да е той. Имам и навес за лодки. Нямам лодка. Госпожа Дорчет я е продала, след като съпругът й починал. Трябва да си взема. Лодка. Може би.

— Лодка.

— Може би. Вече имам навес и кей. Струва ми се, че трябва да имам и причина за тях.

Тя вдигна поглед към него и си спомни нещастното момче на пейката в парка, младия полицай, който учеше професията, партньора, с когото бе преминала през много врати. Приятелят, който кървеше.

А сега това. Мъжът, който гледаше от собствения си дом.

— Това не е дупка, Рийд.

Той се ухили.

— Нуждае се от малко работа тук и там, но не, не е дупка.

— Как е да си началник?

— Ще ти кажа следващия месец. Напредвам, напипвам пътя си. През повечето време хората запазват за себе си мнението дали външен човек може да се справи.

— Ще се справиш.

— Да, ще се справя. През следващите два месеца ще е спокойно, така че ще имам достатъчно време да напипам пътя, да разбера кой кой е и кое какво е. И да поема контрола над участъка.

— Някакви проблеми там?

Той изсумтя небрежно.

— Сегашният началник ми пази гърба и това помага. Полицаите и диспечерът знаят кое как е и по време на прехода нещата са в някакъв застой. Има си особености като навсякъде, но всичко изглежда достатъчно солидно. Най-готина от всички е една самотна вълчица.

— Разкажи повече.

— Умна и корава. Малко сприхава, но мога да се справя с това.

— Пази се от любовни афери на работа.

— Какво? О, не. — Рийд се засмя и отметна назад рошавата си коса. — Боже, не. Не е мой тип и ще й бъда шеф на всичкото отгоре. Шеф — ха-ха! Както и да е, тя е на около четиридесет, разведена и ходи с местния водопроводчик. Има и полицай на име Лион Уендъл. Бивш военен моряк, нисш чин. От седем години е в местната полиция. Обича да лови риба. Жена му, с която са от трийсет години, е учителка. Три деца, една внучка.

— Седем години? И са предпочели теб пред нето?

— Той не става за шеф — каза Рийд и поклати глава. — Не иска да бъде. Но ще ме държи под око. Гаранция. Имаме и Ник Мастерсън, на трийсет и три, току-що женен. Той е компетентен. Семейството му притежава кафене „Изгрев“. Майка му върти счетоводството. И завършваме личния състав на пълен щат със Сесил Бар. На двайсет и четири, общителен, но не глупав. Баща му е рибар, майка му е медицинска сестра, по-голямата му сестра учи за лекар, по-малкият му брат още е в гимназията. Накрая — Дона Мигинс, диспечер. На шейсет и четири, строга. Самата тя ме предупреди, че сам ще си купувам кафе, няма да ми върши услуги и не търпи никакви грубости. Харесвам я. Малко ме е страх от нея, но я харесвам.

— Ти си щастлив.

— Така е.

— И си си върнал повечето от килограмите, които бе свалил.

— Редовен клиент съм на кафене „Изгрев“. Повечето островитяни минават оттам в определено време от седмицата. А и без това не мога да готвя.

— Трябва да се научиш, за да заслужиш тази кухня.

— Ако не готвя — отбеляза той, — тя ще остане чиста.

— Глупаво, но логично — съгласи се тя.

— Да слизаме да пием кафе. Току-що си купих хубава машина.

— Не разбирам защо — каза Еси, докато вървяха надолу по стълбите. — Ти го пиеш само черно.

— Момичето на мечтите ми обича лате.

— Художничката?

Той сложи ръка на сърцето си.

— Туп, туп.

Тя спря и с привилегията на стара приятелка влезе в спалнята.

— Наистина хубаво място, отново страхотни гледки. Но още нямаш легло.

Той посочи към матрака.

— Това е легло.

— Леглото има основа, табла в горната част, вероятно и в долната. Някакъв стил. Никога няма да привлечеш момичето на мечтите си с това.

— Подценяваш чара и сексапила ми.

— Не, не ги подценявам.

Тя се огледа и забеляза мечето с полицейска униформа върху нещо, което той погрешно наричаше скрин.

— Нуждаеш се от истински скрин вместо тази грозна дървена кутия, която имаш от колежа. Може би и хубаво кресло. Малко маси, красиви лампи. Килим. И… — Тя млъкна, когато надникна в банята. — Мили боже, банята е разкошна.

— Синът на предишната собственичка я е направил, също като кухнята. Край със слабата и студена струя под душа, скъпа!

— Купи си нови хавлиени кърпи, намери малко картини и хубаво огледало за спалнята.

— Здраво се пазариш, Еси.

— Знам някои неща.

Излезе и влезе в една празна стая.

— Какво ще правиш с нея? Домашен офис?

— Не, него вече го направих надолу по коридора. Смятах да е стая за гости. Ще имам две такива. Ти и семейството ти можете да отсядате понякога. Ще си купя огромен грил. И ще ти се реванширам за всичките похапвания и вечери у вас.

— С удоволствие ще идваме.

— През първия уикенд, в който може да се направи градинско парти, и двамата си взимаме почивни дни.

— Договорихме се. Купи си голямо легло, имаш достатъчно пространство, проста кувертюра и пердета, малко бюро и стол, хубави лампи и странични маси, нищо в комплект, стар скрин, не скапан, а стар.

— Ти да не си ми интериорен дизайнер? Да, да — каза Рийд, преди тя да отговори. — Знаеш някои неща.

Еси продължи обиколката си и се натъкна на неремонтирана баня. Морскосини и черни плочки. Морскосини тоалетна, вана и душ. Морскосиня мивка в бял шкаф.

— Харесва ми.

— Така ли?

— Ретро и кичозна, но има потенциал. Ще ти трябва нов шкаф и малко боя, забавни хавлии, завеса за душа. Ще стане много сладко.

Продължи нататък, като подхвърляше толкова много идеи, че на него в един момент му се стори, че трябва да си води бележки. След това отвори вратата на кабинета му.

— А — каза Еси. Той беше сложил голямото си грубо бюро от колежа в средата на стаята. Така можеше да вижда гледките, вратата и двете дъски, които бе опрял на стената.

В центъра на първата дъска бе залепил снимката на Патриша Хобарт. Както и снимки на местопрестъпленията на нейните жертви, бе описал датите, бе добавил копия от новини.

Плътни линии и пунктири тръгваха от средата навън и се пресичаха.

На втората дъска бе залепил тримата стрелци от мола „Даунийст“, бе отбелязал развитието на действието по минути, имаше снимки на оръжията, снимки на убитите и техните имена и възраст. От тях с червена линия бяха отделени снимките, имената, възрастта, местонахождението и местоработата на оцелелите.

В стаята имаше три сиви метални картотеки, няколко сгъваеми стола, облегнати на стената, която беше шпаклована, но не и боядисана, стария му малък хладилник, също от колежанските години, и грамаден кош за боклук, пълен с празни кенове от кока-кола и „Маунтин Дю“, бутилки от вода и пластмасови чаши за кафе.

В отворения дрешник имаше канцеларски материали — хартия за принтера, скенер, папки, кутия с маркери, купчина тетрадки.

На пода на дрешника бяха оставени кутия за бутилки минерална вода, кутия за кока-кола и още една за „Маунтин Дю“, всичките бяха отворени и изпразнени.

Еси отиде до дъските и ги разгледа.

— Добра и прецизна работа, Рийд.

— Тук сега е спокойно и още не съм началник. Имах време. Тя обаче се е добрала до още един човек и пак се е укрила. Няма как да знаем кого ще набележи след това, нито къде и кога. Със същия успех можем да хвърлим листчета с имената в шапка и да изберем едно.

— Тази извратена кучка си има своя логика. За нея всяка жертва досега е спечелила нещо от онази вечер. Малко слава, малко пари. Както и навици, които тя може да документира и да се възползва от тях. Всички се вписват в тази рамка, включително и Боб Кофакс.

— Всичко е на страницата му във Фейсбук — съгласи се Рийд. — Къде отива, кога и защо. Още информация, след като стига там. Съчетала е работата с ваканция.

— Да, така е. Федералните са я проследили до стая в същия курорт.

Рийд рязко се извърна.

— Сигурна ли си?

— Знам как да не се набивам на очи и да си държа ушите отворени. Можеш да добавиш още едно име на дъската: Силвия Гътри. Тя никога повече няма да го използва, но с него е резервирала и платила стаята и разходите си. „Американ Експрес“. И е резервирала полета дотам и обратно, първа класа, директно от Ню Йорк. „Джетблу“ от летище „Кенеди“.

— Чаз е в Ню Йорк. Получи повишение и се премести там.

— Не смятат, че бърлогата й е там. Мислят като нас. Канада.

— Тя няма да остане там.

— Не е вероятно. Нося копия от снимките на паспорта и шофьорската книжка на Силвия Гътри в чантата си. На тях има нюйоркски адрес, но е фалшив. Можеш да ги вземеш за дъската си. Моята информация е, че е отлетяла за Бермудите в деня преди жертвата, отишла е на шибан масаж, поръчала е шампанско и изискана храна в стаята си. В сметката й има две безалкохолни дайкирита на плажа от третия ден. Тогава по същото време жертвата и семейството му направили добри сметки в бара, преди жертвата да се задъха, да припадне и да умре от цианида в коктейла си „Май Тай“.

— За втори път използва този метод. Доктор У. — Рийд посочи към дъската. — Многолюден бал, цианид в питието. Мисля, че й харесва да стреля — добави той. — Мисля, че обича разкъсването, кръвта, но понякога с отрова е по-лесно.

— На същото мнение съм — каза Еси. — Семейство Кофакс току-що били излезли от водата — продължи тя, докато крачеше из стаята. — Карали сърф, яздили, седнали на шезлонгите със сенници, които курортът предлага. Жертвата поръчва „Май Тай“, втори коктейл за следобеда, питие на съпругата си и лимонада за едно от внучетата, след това повлича жена си да влязат пак във водата с децата. Връща се, сяда, отпива от питието си. И умира на четиридесет и девет години, ден преди петдесетия си рожден ден. Тя е трябвало само да се изтегне, да види къде е седнал и какво пие. Да му сипе отровата, докато е бил във водата, и веднага да се разкара. И точно така е направила, върнала се е в спа комплекса на курорта и си е направила масаж на лицето. Предварително резервиран. Винаги е предвиждала отрова за тази жертва според мен. Ако не на плажа, тогава в бара край басейна или друго заведение на открито, някой от ресторантите. Видяла е своя шанс и се е възползвала.

— Разпитвана ли е?

— Натоварен сезон, но местните за кратко са говорили с нея. Казала, че е била на плажа по същото време, дори забелязала голямото щастливо семейство. Била тръгнала към спа комплекса и не била видяла никого край тях. Била потънала в книгата си. Докато федералните надушат случая, тя се изпарила.

— Това е и късмет, освен интелигентност и планиране. — Рийд разглеждаше дъската, бръкнал в задните джобове на панталона си. — Много късмет.

— Тя винаги изважда късмет. Доколкото знаем, той й е изневерил само с теб.

— Да. — Рийд разсеяно потърка хълбока си с длан.

— Как са хълбокът, рамото?

— Добре съм. Все още практикувам йога.

— Това искам да го видя.

— Не, не би искала. Нека ти направя кафе.

— Ще ти позволя да се упражниш как да правиш лате за момичето на мечтите ти, но нека го изпием тук. — Тя пак погледна към дъската. — Ще помисля върху това, да видим какво ще излезе.

— Надявах се да го кажеш.

Еси имаше два часа, преди да поеме обратно към ферибота. От съвместното им обсъждане не излезе кой знае какво, но двамата предположиха, че Хобарт може за известно време да се установи в по-топъл климат.

Защо не?

Като имаха предвид това, започнаха да търсят оцелели, които са се преместили на юг.

— Наистина се радвам, че най-накрая успя да дойдеш. Следващия път — каза й той — ще има пържоли на грила за цялото семейство.

— Имаш ли истински чинии?

— Ами… почти.

— Купи си чинии и легло. Оправи си гнезденцето, партньоре. Това е наистина страхотно гнездо.

— Добре де, добре. Боже, майка ми каза същото и дори заплаши, че ще накара татко да донесе разни неща от тавана тук.

— Купи си собствени. — Тя го смуши в ребрата. — Вече си голямо момче. — Понечи да го целуне по бузата, но се обърна, когато на вратата се почука.

— Имаме компания.

Той отиде до вратата и се усмихна широко, когато я отвори и видя Сиси.

— Здравей, красавице. Точно навреме, за да се запознаеш с един от любимите ми хора. — Той я хвана за ръката и я въведе. — Сиси Ленън, Еси Маквий.

— Ние се познаваме. — Сиси носеше зелена барета върху пуснатата си червена коса. Направи няколко крачки със старите си пухени боти и пое ръката на Еси. — Може и да не си спомняте.

— Помня. Срещнах ви за кратко пред болничната стая на Май Хай Янг.

— Не знаех — каза Рийд.

— Искахте да видите как са тя и Симон — продължи Сиси. — Тогава останах с впечатление, че сте отдадена на професията си и загрижена жена. Никога не греша. Тук сте, за да прекарате известно време с Рийд?

— Вече го прекарах. Невероятна къща. Ще стане още по-хубава, когато вътре се появят истински мебели.

— Добре, мамо.

— Трябва да тръгвам, за да хвана ферибота. Радвам се, че успях отново да ви видя, госпожице Ленън.

— Сиси. Рийд, следващия път да доведеш Еси на гости у нас. Надявам се да вземеш съпруга и момченцето си.

— Планирам го. Рийд. — Еси го прегърна и го целуна по бузата. — Гордея се с теб, началник.

— Иди и изпрати Еси до колата — нареди Сиси. — В моята има пакет за теб. Можеш да го внесеш. — Тя разви яркозеления си шал, докато казваше това. — Аз ще си сипя чаша вино, ако имаш, Рийд.

— Взех от бялото и червеното, които обичаш.

— Ти си мой човек. Ела пак скоро, Еси.

Сиси хвърли палтото, шала и шапката си на наистина противен диван. Еси е права за мебелите, помисли си тя и реши да пие от бялото вино, което Рийд изстудяваше в хладилника, както тя го обичаше.

Наля две чаши. Знаеше, че той предпочита бира, но се надяваше новодомският й подарък да заслужава вино.

Той се върна, натоварен с пакет.

— Трябвало е да караш с отворен прозорец, за да побереш това. Студено е, Сиси.

— Ние, островитяните, сме корави.

— Това е картина. — И то голяма, напипваше рамката под дебелата кафява хартия, в която тя я беше увила. — Нарисувала си ми картина.

— Да, и се надявам да я харесаш.

— Няма нужда да я виждам, за да знам, че много ще ми хареса.

— Ще е по-забавно, ако я видиш. Хайде, хайде, сваляй хартията. Имам категорично мнение къде трябва да отиде. Ще видим ти какво мислиш.

Той трябваше да я остави на кухненския остров, за да отлепи тиксото и да издърпа защитния картон около ъглите на рамката. Обърна я и махна картона отпред.

И се взря в нея поразен, благодарен, развълнуван.

— Мамка му, Сиси.

— Приемам го като одобрение.

— Дори не знам какво да кажа. Невероятна е.

Брегът, скалите, пясъчната ивица, всички цветове бяха толкова ярки и силни. Над водата летяха птици, бяла лодка се носеше към хоризонта. Най-синьото от всички сини небета се простираше над всичко, а един тънък бял облак имаше формата на дракон, като онези, които охраняваха стаята й за гости.

Няколко изключително детайлно изрисувани миди бяха пръснати по пясъка като скъпоценности.

Две фигури седяха на скалите, склонили глава един към друг, и гледаха към морето.

— Това сме ние — промърмори той. — Това сме ти и аз.

— Не те рисувам за последен път, но това е добро начало.

— Не знам какво да кажа. — Той я погледна. — Честно, не знам как да ти благодаря. Вълшебна е. Също като теб.

— Отлично казано. Изглеждаме добре, нали? Сродни души, които са се събрали.

— Наистина те обичам, Сиси.

— И аз наистина те обичам. Къде би искал да я окачиш?

— Трябва да отиде над камината. Трябва да е на място, където може да се вижда отвсякъде.

— Напълно прав си. Кога, ако не сега. Имам кукички. — Тя бръкна в джоба си. — И бормашина в колата, ако ти нямаш.

— Да, имам.

— И рулетка. Да го направим, и то както трябва.

Сиси се оказа много капризна относно точността на измерванията и го порази с математическите си познания. С нейното суетене, изчисления и помощ той окачи първото си произведение на изкуството в новия си дом.

— Имам оригинал на Сиси Ленън. Боже, аз съм част от оригинал на Сиси Ленън. И той е невероятен.

Тя му подаде чашата и почука по своята.

— За теб и твоя щастлив дом.

Рийд отпи заедно с нея и я придърпа към себе си.

— Къде ли щях да бъда сега, ако не беше слязла онази сутрин?

— Писано ти е било да бъдеш тук и ето те тук.

— Със сигурност така го чувствам. — Той я целуна по темето. — Май ще трябва сериозно да се заема с мебелите. Тук нищо не е достойно за картината.

— Прав си. Като начало се отърви от този грозен диван.

Рийд усети леко присвиване под лъжичката заради спомените от този грозен диван. Дремките и спортните състезания, които бе гледал на него, момичетата, които бе събличал.

После погледна към картината и се замисли за спомените, които предстояха.

 

 

На острова нямаше магазин за мебели, но имаше пазар втора ръка за антики. Той откри някои неща там, както и в единствения работещ целогодишно магазин за сувенири, който харесваше. За останалото използва интернет.

Опита се да не мисли прекалено за зейналите рани в кредитната си карта.

Но пък пазаруването на острова имаше и допълнителната функция на връзки с обществеността. Даде шест бири на Сесил, за да му помогне в носенето, сглобяването и подреждането на мебелите, и така получи възможност да опознае по-добре подчинения си.

Научи например, че Сесил е опитен с инструментите. Не беше бърз, но беше неуморим.

Двамата се отдалечиха и огледаха леглото — първата покупка на Рийд, защото определено искаше момичето на мечтите си в него. Дори си купи нов матрак.

— Хубаво легло, шефе.

— Мислиш ли? Да, става.

Семпло, но не толкова, че да изглежда все едно не му пука. Харесваше вертикалните летви и ниската долна табла, която нямаше да му пречи, състарения черен цвят.

— Искаш ли да му сложим чаршафи?

— Ще се оправям с това по-късно. Да донесем и останалото. Благодаря ти, Сесил.

— О, нямам нищо против. Обичам да сглобявам неща. И къщата е хубава.

До момента, в който даде бирата на Сесил, вече разполагаше с обзаведена спалня, нов диван, второ легло с големи размери, както му бе наредено, в стаята за гости и нови нощни шкафчета и лампи. Надяваше се да не е прекалил.

Изтощен се отпусна на новото си легло, на което още нямаше чаршафи. Замисли се и се подруса малко.

Как, по дяволите, беше спал на онзи скапан стар матрак през цялото това време? Помисли си да се пресегне за бирата на новото си нощно шкафче — върху подложка, не беше глупак. Помисли си го пак.

И се унесе.

Присъниха му се дрелки и чукове, винтове и отвертки. Не беше толкова изненадващо, че сънува и някакъв невероятен сексуален сън със Симон в главната роля.

В този сън новата горна табла на леглото му се блъскаше в стената, докато Симон бе обвила крака около кръста му.

Събуди се твърд като желязо и малко задъхан. И осъзна, че блъскането не спира.

— Мамка му, по дяволите. — Рийд скочи и положи всички усилия да се оправи. — Долу, момче — промърмори той и тръгна надолу по стълбите.

Едрият куриер беше идвал и преди.

— Съжалявам, бях горе.

— Нова пратка. — Шофьорът подаде таблета си на Рийд, за да се подпише.

— Нали знаете, че ако не отговарям или не съм тук, можете просто да оставите нещата.

— Трябва да е заявено предварително, писмено.

— Добре. Ще го направя.

Шофьорът влезе в камиона си и остави Рийд с голям, абсурдно тежък кашон на прага.

Той го издърпа вътре и извади джобното си ножче, за да разреже опаковката.

— Чинии. Еха, купих си чинии.

Спомни си, че са бели, защото, когато започна да търси, от множеството цветове и шарки го заболя главата. С бялото беше лесно.

Само че сега трябваше да ги разопакова и вероятно да ги измие. Което означаваше да зареди миялната машина, а след това да ги извади оттам и да ги прибере.

От тази мисъл пак му се приспа.

Освен това още не бе сложил чаршафи на леглото и не бе разопаковал новите хавлиени кърпи. И тях ли трябваше да пере?

Откъде, по дяволите, би могъл да знае?

Нямаше смисъл да се обажда на майка си, за да я пита, защото тя веднага щеше да му каже, че трябва. Просто го знаеше.

— Може да почака — реши Рийд и се върна горе, за да си вземе бирата. Каза си, че не се е затоплила прекалено, и я взе в банята.

Но чиниите, хавлиените кърпи и всички останали неща се взираха в него, докато той не се предаде.

Облече се, зареди чиниите в миялната машина, а хавлиените кърпи — в пералнята. Напомни си, че скоро ще пристигне и плазмата. Всъщност щяха да са две, бе поръчал една и за спалнята. Телевизорът на долния етаж нямаше да е върху камината, както си беше представял, защото там беше вълшебната картина. Но имаше и други стени.

Оставаше му цяла седмица, преди да поеме работата като началник.

Щеше да се справи.

Качи се да сложи чаршафи на леглото — също нови (да не си бе изгубил ума?). Майка му без съмнение би заявила, че и те трябва да се изперат, но майната му. Не можеше да свърши всичко.

Беше си взел завивка в цвят, наречен индиго — най-вече защото на рекламата леглото беше с такава и му се стори достатъчно добра. Към нея имаше и възглавници, с които му се стори, че ще му е трудно да се справи, но въпреки това се зае и с тях.

Не му се излизаше за храна, затова избра надеждната замразена пица.

Мина от бира на кока-кола и занесе вечерята си в кабинета.

Седна и започна да яде пица, като се взираше в дъските.

— Къде си, Патриша, садистична кучко. Обзалагам се, че си на някое топло място.

Премести поглед към дъската с потенциалните жертви, към групата, която бе отделил. Един в Савана, друг в Атланта, един във Форт Лодърдейл, друг в Корал Гейбълс.

Да не забравя и момчето, което бе постъпило във флота и в момента бе пратено в Сан Диего, и жената, която се бе преместила във Финикс със съпруга и дъщеря си.

— Кой от всички? Къде се криеш сега?

 

 

Патриша, понастоящем Елин Бостуик, имаше чудесна малка лятна вила в Корал Гейбълс.

Всеки ден излизаше с фотоапарат, широкопола шапка и раница. Дегизираше се, водеше дружелюбни разговори със съседите. Каза им, че е фотограф на свободна практика и е дошла в този регион за три месеца, за да направи албум.

С радост снима лигавите деца от съседната къща по молба на майка им идиотка. Разпечата ги, дори ги сложи в рамка.

Каза на съседите си, че наскоро се е развела и иска да остане за малко сама, далеч от студа и тълпите на Чикаго.

Емили Девлън (с моминско име Франк) беше на осемнайсет по време на касапницата в „Даунийст“. Връщаше се от лятната си работа в „Ориндж Джулиъс“, когато бе открит огънят.

Разпознаваше изстрелите от другите шумове — баща й беше полицай — и затича с всички сили в обратна посока. Но тогава те започнаха да се чуват и от двете страни.

Знаеше какво да направи, въпреки че бе обзета от паника. Намираш дупка и се скриваш. Пое към най-близкия магазин, като разбута потока от хора. Пред нея една жена падна; за малко да се спъне в нея. Емили бързо сграбчи жената под мишниците — тя беше възрастна, немощна и стенеше — и я повлече към магазина.

Стъклото се пръсна; и двете бяха порязани, но Емили успя да издърпа жената зад витрината с летни блузи и пуловери. Покрай нея изтича продавачката със стрелкащи се очи. Наум Емили крещеше: „Недей, недей“.

Затвори очи, когато чу писъка, последва тупване на тялото.

Прегърна възрастната жена, която щеше да живее още осем години, преди да почине от естествена смърт. Тя остави на Емили 100 хиляди долара в завещанието си.

Сега Емили беше съпруга и майка и бе използвала част от наследството си, за да купи къща в хубав квартал, далеч от зимите на Мейн и лошите спомени.

Щеше да живее по-дълго от жената, която бе спасила, но времето й изтичаше.