Нора Робъртс
Островът на ранените души (16)

16.

Професионалното обучение на Рийд започна сериозно през януари. Той знаеше как да бъде полицай, как да разследва, как да разпитва заподозрени, свидетели и жертви. Как да събира доказателства. Познаваше изискванията и причините за процедурите и бумащината. Разбираше колко ценни са отношенията в общността и връзките.

Не беше толкова уверен в уменията си на администратор, началник, нямаше самочувствие в политиката, особено в островната политика. И съвсем ясно разбираше, че започва тази работа като външен човек.

Положи всички усилия да промени статуса си на аутсайдер. Разхождаше се пеша или с велосипед из селото всяка сутрин, пиеше кафе и опитваше менюто за закуска в кафене „Изгрев“, което бе отворено между 6 и 22 часа целогодишно. Разговаряше със сервитьорките и продавачите, купи си първата лопата за сняг от местната железария и когато през януари се натрупа метър сняг на острова, се върна и инвестира в гребло.

По препоръка на Сиси нае Джаспър Минк да се занимава с необходимите ремонти по къщата.

И доста се сприятели с този майстор — двойник на Уили Нелсън с тениска на „Деф Лепърд“ под бархетната си риза.

Пазаруваше на местния пазар, топлеше един стол в „До дъно“ — единствения бар, който бе отворен през зимата — и се стараеше да бъде видим и достъпен.

Научи ритъма на острова през зимата. Бавен, взрян в прогнозата за времето, самодостатъчен и горд от това. Постара се да разговаря с пожарникарите доброволци, местните лекари — и бе привикан на преглед.

Същото проклето нещо се случи и със зъболекаря.

Тъй като политиката играеше важна роля, Рийд участва в първото заседание на общинския съвет, изслуша оплакванията за проблемите с електрозахранването от южната страна по време на последната буря, загрижеността за ерозията от северния край. Проследи спора за задължителното рециклиране и научи кои редовно пренебрегват тази заповед, защото бяха назовани поименно.

Бе очаквал само да слуша и да си води бележки, затова стомахът му се сви, когато кметът произнесе името му.

— Стани, Рийд, за да могат хората да те видят. Повечето от вас знаят или би трябвало да знаят, че Рийд поема поста на полицейски началник, когато Сам Уикет се пенсионира след два месеца. Ела тук, Рийд, представи се. Разкажи малко за себе си и защо си тук.

По дяволите, помисли си той. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Забеляза блясъка в очите на Хилди. Тя беше мъдър кмет, познаваше хората, беше на „ти“ с политиката и не понасяше глупаци.

Най-добре беше да не се прави на глупак в общината.

Тръгна към предната част на залата и огледа лицата на десетината души, които си бяха направили труда да дойдат.

— Аз съм Рийд Куотърмейн, бивш детектив от полицията в Портланд.

— Защо бивш? — попита някой. — Да не са те уволнили?

— Не, госпожо. Не мисля, че кмет Инц или общината биха ми предложили работата, ако беше така. Предполагам, най-добре е да обясня, че като много хора, които познавам в Портланд, прекарах известно време през лятото на острова. И тук ми хареса.

— Лятото е едно — обади се друг. — Зимата е друга работа.

— Разбрах вече — добави Рийд с усмивка. — Купих си гребло за сняг от Сайръс от островната железария и се научих как да го използвам. Купих къща на острова миналата есен, когато бях тук за две седмици, защото помнех тази сграда от детството си и когато я видях отново и влязох вътре, разбрах, че това е моят дом. Търсех свой дом от известно време и го открих на острова в тази къща.

— Къщата на Дорчет е голяма за сам мъж. — Жена със стоманеносива коса, сплетена на плитка, го изгледа повече от подозрително, докато продължаваше да плете кълбо зелена вълна.

— Да, госпожо. Работя по въпроса да намеря достатъчно мебели, за да не кънти вътре на кухо. Мнозина от вас не ме познават, но аз съм на разположение. Началник Уикет ме обучава и когато си тръгне, ще продължа неговата политика на отворените врати. Ще направя всичко по силите си за вас. Сега това е моят дом. Вие сте мои съседи. Като началник на полицията, ще положа клетва да ви служа и да ви пазя, вас и острова. Ето това ще направя.

Той си тръгна обратно към мястото, но спря, когато набит мъж с посивяла брада стана на първия ред.

— Сдушил си се със Сиси Ленън, нали?

— Ако имате предвид в романтичен смисъл, мога само да кажа: ще ми се.

Отговорът предизвика смях и даде на Рийд достатъчно време да прегледа натрупванията в паметта си и да идентифицира питащия. Спомни си, че това е Джон Прайър, живееше тук целогодишно, беше водопроводчик и заедно с брат си притежаваха няколко къщи, които през лятото даваха под наем.

— Струва ми се, че нямаше да получиш тази работа, ако Сиси не бе натиснала за теб.

— Чакай малко — намеси се Хилди, но Рийд вдигна ръка.

— Няма нищо, госпожо кмет. Справедлив въпрос. Вярно е, че нямаше да знам за тази работа, нито че къщата се продава, ако Сиси не ми беше казала. Благодарен съм й, че го направи, защото така получих шанс и за двете.

— Бил си прострелян в Портланд. Може би си решил, че като началник на полицията тук ще си живееш спокойно и безопасно.

Надигна се ропот, а лицето на Прайър стана още по-сериозно.

— Не е заради спокойствието и безопасността, Джон. А за да изпълня дълга си, за да осигуря безопасност за хората, които живеят тук, които идват през лятото и пълнят хотелите и пансионите. Ти и брат ти — Марк беше, нали? — притежавате един от тези пансиони. Мястото ви е хубаво — добави Рийд. — Ако имаш някакви проблеми след март, обади ми се. Междувременно, ако имате още въпроси към мен, можем да отидем в „До дъно“ след заседанието. Ще ви черпя бира.

Прайър не се възползва от предложението за бира, но другите го направиха през целия януари, включително и неговите четирима целогодишно работещи подчинени полицаи, диспечерът и двама-трима временно заети, които работеха в участъка от юни до септември. Третият прекарваше шест седмици всяка зима на Санта Лусия.

Единствената бира за него дойде от единствената жена полицай. Мати Стивънсън беше служила четири години в армията и три години в бостънската полиция, преди да се върне на острова, където беше родена. Осемнайсет месеца се бе грижила целодневно за майка си, вдовица, когато тя се бе разболяла от рак на гърдата, а след това бе станала първата жена полицай на пълен щат на острова. Работеше на тази позиция от девет години.

Майка й бе излекувана вече от девет години и притежаваше и управляваше сезонен магазин за сувенири на острова.

Мати седеше срещу него на маса за двама. Имаше къса, права платиненоруса коса, очите й бяха сини и строги. Носеше бархетна риза, вълнени панталони и кубинки.

Той си бе написал домашното, освен че й бе прочел досието, беше говорил и с хората. И знаеше, че след гневен брак и развод тя се бе „хванала“ или бе „започнала да излиза“ със заклетия ерген Джон Прайър.

Нямаше нужда да прави никакво проучване, за да схване, че тя не е особено доволна от новия си шеф.

Реши да кара направо и да хване бика за рогата.

— Ядосана си, че взимат мен за началник.

— Вкараха те през задния вход. Близо десет години съм в полицията на острова. Никой дори не ме попита дали искам тази работа.

— Аз те питам.

— Вече няма абсолютно никакво значение.

— Аз те питам — повтори той. — Още не съм ти началник.

— Подписал си договор.

— Да. И въпреки това те питам. Била си четири години в армията, дванайсет в полицията и отдавна си на острова. Вероятно си по-квалифицирана от мен.

Тя се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— По-квалифицирана съм.

— А защо според теб не ти предложиха работата?

— Ти си мъж. Получил си два куршума. Ти си един от героите от „Даунийст“.

Той сви рамене.

— Всичко това е така, освен че „герой“ е глупава дума за това, което се случи онази вечер. Ти си служила в Ирак. Имаш „Пурпурно сърце“. „Герой“ не е глупава дума за това. Мъж съм — повтори той. — Да не би да ми казваш, че са те подминали, защото ти не си?

Тя отвори уста да каже нещо. Затвори я, взе бирата си и отпи.

— Бих искала да кажа „да“. Иска ми се, защото изобщо не ни предупредиха. Началникът така и не ни каза, че смята да се пенсионира, докато работата не беше опечена. Отидох при Хилди заради това, право при нея отидох. Ходех с брат й, когато бяхме в гимназията, по дяволите. — Тя пак отпи. — Но не мога да кажа „да“, защото не съм лъжкиня.

— Тогава защо?

— Ти вече знаеш защо.

— Не знам ти какво мислиш по въпроса.

— Имам избухлив характер. Няколко пъти съм порицавана — в армията, в Бостън и тук също. Но не и през последните две години. Не и откакто се отървах от онзи задник, за когото имах глупостта да се омъжа. Сега медитирам всяка шибана сутрин.

Той се удържа да се усмихне, само кимна.

— Помага ли?

Тя сви рамене.

— В повечето случаи.

— Радвам се да го чуя. Не ми пука какъв ти е характерът.

Тя го погледна самодоволно.

— Аз съм мъжко момиче.

— Не ми пука. След началника, който си тръгва, ти имаш най-много стаж като ченге от всички останали. Аз трябва да разчитам на теб, а ти трябва да ми дадеш шанс, преди да ме отпишеш като тъп аутсайдер.

— Ами ако стигна до този извод, след като ти дам шанс?

— Тогава няма да изкарам дълго като началник.

Тя се замисли.

— Така е справедливо.

— Добре. Още нещо? Ако имам нужда от водопроводчик и се обадя на Джон Прайър, той ще ме прецака ли?

Тя изсумтя.

— Не трябваше да ти дава жега на събранието.

— Не беше чак толкова зле.

— Въпреки това не трябваше. Така и двамата изглеждаме като тъпаци. А като намеси и Сиси, се направи на още по-голям тъпак. Отговорът е „не“. Той се гордее прекалено много с работата си.

— Това също е хубаво да го знам.

 

 

На следващия си свободен ден си мислеше за Сиси, докато шофираше към къщата й. Тя не отвори и той обиколи, както често правеше, и тръгна към ателието й.

Видя през прозореца картините й, но не и нея.

Почувства лека тревога, каза си, че това е, защото като полицай винаги си представя най-лошото, но се разходи до двора. Реши, че ще пробва бравата, ще влезе и ще я повика.

След това забеляза жена, седнала на скалите на заснежения бряг.

Тръгна надолу, наслаждавайки се на шума на вятъра, приплясването на вълните и гледката. Зимата беше толкова сурова, колкото бе синьо небето над главата му.

Тя го чу и обърна глава. Какво лице, помисли си той. Сякаш някой внезапно го удари с юмрук в гърдите.

Той се изкачи и седна до Симон.

— Страхотна гледка — каза той.

— Любимата ми.

— Да, и на мен.

Беше увила шал в пет-шест дръзки цвята около шията си и бе сложила шапка в яркосиньо върху косата си.

Тя е живописна, помисли си Рийд, и направо невероятна.

— Сиси я няма — каза му Симон. — Отиде на спа курорт за два дни с приятел. Внезапно го реши.

— Почудих се, когато не ми отвори. Колата й я нямаше отпред. Твоята също.

— Закарах я до ферибота тази сутрин. Той я взе от другата страна.

— Той, значи? — Рийд се тупна по гърдите. — Разби ми сърцето.

— Приятели са от десетилетия. И той е гей.

— И отново се изпълних с надежда. — Рийд изчака малко, наслади се на усмивката й. — Да не ти преча тук?

— Не. Чух за събранието миналата вечер. Очевидно си се справил добре.

— Хората имат нужда да свикнат с мен, да преценят дали ще се проваля, или не.

— Не мисля, че ще се провалиш.

— Няма, но те имат нужда от възможност сами да решат.

— Повечето островитяни те харесват. Така чух.

— Аз съм приятен човек. — Той й се усмихна, за да го докаже. — Дори мога да мина за дружелюбен. Ами ти?

Тя извърна очи обратно към водата.

— Не мисля, че мога да мина за дружелюбна.

— Не, аз. Да говорим за мен? Приятен ли съм?

Тя отново обърна глава и го огледа с онези тигрови очи.

— Вероятно. Наистина не знам.

— Мога да те заведа на вечеря. В „Изгрев“ тази вечер сервират кюфтета, а може да отидем и в „Пицата на мама“.

Симон поклати глава.

— Сега си почивам, но смятам да работя довечера. — Пое дълбоко дъх под бушуващия вятър. — Става студено.

Когато тя се размърда, той слезе и й подаде ръка.

— Заради кюфтетата е, нали? — каза и я разсмя.

— И те имат значение, но наистина смятам да работя. Имах нужда от малко свеж въздух преди това. Малко… проветряване на ума.

— Но не и когато аз те поканя да излезем, това е проблемът.

Този път тя наклони глава и вдигна поглед.

— Не знам дали е, или не е, защото наистина не те познавам. И защото през последните месеци предпочитам да не излизам с представители на вашия пол.

— Хей, аз също с представители на вашия. Обзалагам се, че вече ни е време.

— Защо?

— Защото — каза той, докато вървяха по неравната пътека в снега, която двамата бяха направили в преспите — понякога трябва да нарушиш постите.

— Не, ти защо си на пости?

— О. — Той реши, че една жена не е отхвърлила напълно един мъж, ако продължава да говори с него. — Ами простреляха ме, трябваше да страдам и да разсъждавам върху това известно време, дойдох тук, срещнах спиращата дъха Сиси, промених си живота. Нямах достатъчно време за кюфтета с жени тук. А ти?

— Не съм съвсем сигурна. Липса на интерес. Може да е и заради МЗС.

— МЗС?

— Мрачната зона на Симон. Понякога живея в нея. Но основно е заради липса на интерес.

— Мога да бъда интересен и дружелюбен. — Рийд тръгна по стъпалата с нея. — Мога да ги почистя.

— Значи това е дружелюбната ти страна. Оценявам го, но и без това тази вечер ще натрупа още.

— Имаш ли си всичко необходимо, в случай че мога да помогна? Храна, напитки… Извинявай — каза той, когато телефонът му издаде звук. — Трябва да мина през… — Млъкна и прочете съобщението. — Трябва да мина през пазара и без това, така че…

— Какво има? Мога да разчитам изражения — каза Симон, когато стигнаха до двора. — Имаш лице на покерджия или може би на ченге, но за секунда маската ти падна. Семейството ти добре ли е?

— Да. Не е това.

— Мога да разчитам изражения — повтори Симон. — Трябва да влезеш, да пиеш кафе. — Тя прекоси двора и отвори вратата. — Сиси би настояла и би била разочарована от мен, ако не го направя.

— Кафе ще ми дойде добре. — Той изтупа ботушите си и влезе в топлината на къщата.

Тя първо разпали огъня, след това си свали палтото, шапката, шала и ръкавиците и отиде до кафемашината.

— Чисто или с добавки?

— Черно.

— Мъжкар — подхвърли Симон. — Аз обикновено предпочитам лате. Работех в едно гадно кафене, когато заминах за Ню Йорк. Но правехме отлично лате.

— Разстроих те във вечерта на купона. Приятелката ти каза, че не съм, но…

— Май както обикновено е права. Не си. Мислех си за нещо и ти ме накара да се замисля още повече. Бях рязка, но това бе защото се бях затворила в мислите си.

— В МЗС?

Устните й се извиха, когато сви рамене.

— Може просто в себе си.

Докато правеше пяна в млякото за нейното лате, погледна през рамо. Той не си бе свалил палтото.

— Телефонът. Има нещо общо с това. С „Даунийст“?

— Да не би и ти като Сиси да си падаш малко ясновидка?

— Не. Това е логично предположение. Трябва да ми кажеш. — Тя се обърна, за да довърши кафетата. — До не много отдавна бих се погрижила да не го правиш. Да не можеш да го направиш. Но сега искам да ми кажеш.

Той си свали палтото, но не каза нищо, когато тя му поднесе кафето.

— Да поседнем. — Симон посочи дивана с лице към камината. — Ти си първият човек, когото каня в тази къща и на когото правя кафе от… не мога да си спомня, от цяла вечност сигурно. Чудя се защо е така. Не мисля, че е заради прочутата ти дружелюбност.

— Не искам да е заради общата ни травма.

— Но донякъде трябва да е така, нали? Никой, който не е преживял това, което ние сме преживели, няма да разбере докрай за какво става въпрос. Години наред го потисках. Когато не гледаш към нещо, не го виждаш, когато не слушаш, не го чуваш. Искаш ли да знаеш защо отново започнах да гледам и слушам?

— Да, искам.

Симон се размърда и кръстоса крака върху дивана.

— Срещнах случайно най-големия си враг от гимназията. Тя беше руса, красива и имаше гърди. Аз бях кестенява, непохватна и обикновена.

— Никога не си била обикновена.

— Това видях в огледалото онази вечер в тоалетната. Мислех си: „Защо не мога да съм красива като Тифани?“. Тя бе дошла в киносалона с момчето, което току-що ме бе зарязало заради нея, защото не бях готова да спя с него. Разбито сърце, унижение, и то толкова интензивни, каквито можеш да изпиташ само на тази възраст. Светът беше свършил. После се случи онова. Момчето, което ме заряза, беше мъртво. Тифани бе простреляна в младото си красиво лице. Сега, години по-късно, по ирония на съдбата тя се изправи пред мен в една друга тоалетна. Каза грозни неща и по някаква причина тези няколко гадни минути ме накараха отново да гледам и слушам. Не заради нея. Заради себе си.

— Аз не можех да спра да гледам и да слушам — каза й Рийд. — Не мисля, че съм обсебен, но се чувствам като човек с мисия. Следях всяка новина, събирах архив. Той никога не ми се струваше достатъчен или пълен. Съмнявах се, че те са измислили всичко сами. Че зад това стои друг мозък. Защо онова момче не е отмъстило за момичето, което според него му е съсипало живота? Трябваше да има нещо друго и исках да разбера какво е.

— И си се оказал прав — добави Симон. — „Нещото“ се оказа Патриша Хобарт.

— Да. Когато ние, те — поправи се той — прегледаха онова, което бе оставила след себе си, за да се скрие, излезе някаква логика, макар и извратена. Тя е била на четиринайсет по времето на „Даунийст“. Вече е била психопат, и то доста умен — добави той. — Била е наистина интелигентна, дори на четиринайсет. Достатъчно, за да скрие природата си. Но преди да ме простреля, преди да открием тази извратена логика, следях всичко. Еси също. Знаеш ли един от начините, които използвахме? Получавахме съобщения всеки път, когато някой, който е бил там, умре. По каквато и да е причина.

Сега вече Симон разбра значението на изражението, което се бе появило само за секунда върху лицето му.

— Кой е умрял?

— Един от охранителите на мола. Бил прострелян с няколко куршума онази вечер. Върнал се на работа, след като се възстановил. Наистина свестен тип.

— Дали… дали тя го е убила?

— Ще кажа „да“. Няма доказателства, поне засега. Много е добра — добави Рийд, като набираше скорост. — Дяволски добра е. Укрива се, откакто ме простреля. Не е оставила нито една проклета следа. А сега Робърт Кофакс е мъртъв, защото му е отровила питието на плажа на Бермудите.

— Бермудите?

— Не знам защо е бил там… но ще разбера. Току-що получих съобщението. Името му, причина за смъртта — обясни той и продължи: — Намерила е начин, защото това е мисията й.

— Избива оцелелите? Това е нелогично.

— Завършва започнатото, защото е оставила достатъчно доказателства, че тя го е започнала. Тя го е планирала, но не е довършила плановете си. Брат й е станал нетърпелив. Поне такава е моята хипотеза.

Част от цвета, който студът бе върнал по бузите й, избледня.

— Май е оцеляла. Майка ми и сестра ми. Аз. Ти.

— За Май писаха малко във вестниците, но тя не е давала никакви интервюта. Същото важи и за теб. Семейството ти не получи много внимание. Мисля, че тя преследва тези, които са получили. Но аз и ти? Ние се свързахме с 911. Ти беше първа, аз — втори. Трябва да внимаваш и ми повярвай, че ще си отварям очите за нея.

Стомахът й се сви от тревога.

— Островът е претъпкан през лятото. Туристи, почиващи, летни работници.

— Аз ще съм началник на полицията. Всеки полицай и диспечер ще има снимката й. Ще я поставя във всеки проклет магазин, ресторант и хотел. На ферибота. Не казвам, че няма да се опита да стигне дотук, но мисля, че засега преследва по-лесните цели. И ако се опита да се прибере, то ще е, за да очисти първо мен. Аз прострелях кучката.

Вече не е дружелюбен, помисли си Симон. Беше суров, силен и много, много способен.

— Мисля, че ми трябва нещо по-силно от кафе. — Тя стана. — А ти?

— Не бих отказал.

Тя предпочете ароматно червено вино, което наля щедро в чашите.

— Сега не просто те разстроих, но и те уплаших.

— Не мисля. Не знам точно как се чувствам. Разтърсена със сигурност. Не съм смела. И онази вечер не бях смела.

— Грешиш за това. Не си побягнала с писъци и изобщо нямаше да е срамно, ако го бе направила. Постъпила си умно. Скрила си се и си повикала помощ. Чувал съм обаждането ти до 911. Не си се разпаднала. Това е смелост.

— Не се чувствах смела тогава и след това. Но… Да се качим в ателието ми. Искам да ти покажа нещо.

— Графики?

Тя се усмихна, вече не беше толкова разтърсена.

— Ни най-малко.

— Все удрям греда с красивите художнички в тази къща. Трябва да опитам друга тактика. — Но тръгна с нея. — Мога да уредя една полицайка да остане при теб тази вечер, ако се тревожиш.

— Не, но благодаря. Винаги съм се чувствала в безопасност в тази къща. Тя повече няма да ме превърне в жертва. Познавам жертвите й.

В ателието той видя десетки скици, закачени на дъските.

Той също ги познаваше.

Познаваше тези лица, които тя бе пресъздала от глина.

— Започнах с нея. Тифани. — Симон взе малкия бюст. — Направих я каквато беше преди. — Обърна бюста. — И сега. Мислех си, че ще е някакво пречистване за мен. Но не се оказа така. Ти си една от причините.

Той я гледаше очарован.

— Така ли?

— Вечерта на купона говорих с Май тук, показах й тези две лица. Говорих с теб. Нещо повече, слушах те. И оттогава… Тя е оцеляла — каза Симон и остави бюста. — Но не е благодарна. И аз не бях, не наистина. Това ме порази. Бях жива и вместо да съм благодарна, предпочитах да се преструвам, че това никога не се е случило. Какво казва това за онези, които умряха? Да не би, че те никога не са съществували? — Тя отпи голяма глътка. — „Доказателство за живот“, така каза онази вечер ти за „Появяване“. За Тиш. Това ме порази, подсказа ми нещо. Така че аз, по свой си начин, давам на всички тях доказателство за живот.

Сега той я погледна в лицето, но не само защото караше сърцето му да бие бързо и кръвта му да кипи. А защото изпитваше някакво страхопочитание и уважение.

— Това е смелост.

Тя затвори очи за миг.

— Боже. Надявам се да е така.

Той пристъпи към полицата и внимателно взе една от скулптурите.

— Познавах я. Анджи, Анджела Патерсън. Беше дяволски красива. Наистина си падах по нея.

— О, бил си влюбен в нея.

— Не, но много я харесвах. — Спомни си магазина, кръвта, трупа. И погледна лицето — младо, красиво, с леко флиртаджийско изражение. — Говоря с майка й по два пъти в годината. Това? Това би означавало много за майката на Анджи.

— Искам да направя мемориал с всички техни лица. Хората, които не бива да бъдат забравяни, не бива да бъде забравяно какво се случи с тях. Можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Искам да включа и онези, които са умрели след това, заради онази вечер или заради Патриша Хобарт. Би могъл да ми помогнеш.

— Бих могъл. — Той остави бюста. — Ще ти помогна. Какво ще направиш с тях, когато ги завършиш?

— Ще минат месеци, дори повече. Ще ми трябва почивка, иначе няма да виждам и чувам ясно. Но се надявам, че баща ми може да ми помогне тук. Той е адвокат и има много връзки. И разбира се, Сиси. Искам да направя отливки от бронз, да ги поставя в парк.

— Тук може би и аз ще ти помогна.

— Как?

— Във връзка съм с роднините и с оцелелите. Като майката на Анджи. Така че когато си готова, можем да помогнем да се задвижат нещата.

Тя бавно кимна.

— Апел от оцелелите и близките на загиналите? Трудно се отказва на такова нещо. Но някой може да не иска всичко това.

— И ще сбърка. Така че…

Рийд остави чашата си и пристъпи към нея. Взе лицето й в ръце, загледа се в прекрасните й очи и се замисли. Целуна я, нежно, бавно. Без да иска нищо, без да я притиска. И усети — надяваше се, че усети — че тя донякъде поддава, преди да се отдръпне от нея.

— Смяна на тактиката — каза той.

— Това беше интересно.

— Казах ти. Тръгвам да ям кюфтета в самота и ще се видим по-нататък.

— Аз не излизам много — каза тя, когато той тръгна.

— Няма нищо. Аз излизам. — Той се спря на вратата и се обърна само за миг. — Трябва да кажа още нещо. Ти си най-красивата жена, която съм виждал в проклетия си живот.

Тя се засмя, искрено развеселена.

— Изобщо не съм.

— Отново грешиш. Би трябвало да знам какво съм виждал в собствения си живот. Сиси ми има телефона. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Тя се намръщи, когато той излезе, и се заслуша в стъпките му по стълбите. Наля си още вино, след това сипа и оставеното от него в своята чаша и пи още малко.

Той наистина е интересен, помисли си Симон. Надяваше дружелюбната маска с лекота. Имаше чувството, че може да бъде опасен, и това го правеше даже още по-интересен.

Освен това знаеше как да се целува така, че само да побутне вратата, да я открехне.

Трябваше да си помисли за него.

Най-вече защото бе разгледал работата й и бе видял това, което тя имаше нужда да й даде, което трябваше да вземе от нея.

И бе разбрал.