Нора Робъртс
Островът на ранените души (11)

11.

Рийд седеше с Чаз Бъргмън на скалите и гледаше лунните лъчи, които се спускаха над залива. Всеки от тях държеше бутилка бира, което технически си бе нарушение. Но Рийд реши, че в два през нощта на самотния бряг на никого няма да му пука за това.

Макар че след колежа Чаз се бе преместил в Сиатъл заради работата си, двамата поддържаха контакт, като си разменяха по някое съобщение или си пишеха по мейла.

Времето им за срещи беше ограничено за Чаз при посещенията му по Коледа и понякога за дълъг уикенд през лятото.

— Извинявай, че не можах да дойда по-рано — каза Рийд, когато се настаниха.

— Полицейски работи?

— Да.

— Хвана ли лошия?

Рийд кимна и отпи от питието си.

— Закопчахме ги.

— Детектив Куотърмейн. Все още не мога да свикна.

— Суперкомпютърджия Чаз Бъргмън. Изобщо не съм изненадан. — Рийд отпи пак от бутилката, почиваше си от дългия ден. — Не очаквах да те видя пак това лято. Беше тук през юли.

— Да. — Чаз отпи по-малка и по-бавна глътка и намести очилата върху носа си.

Бе запазил едрата си фигура, но беше понатрупал и мускули. Имаше доста по-дълга коса сега, достатъчно, за да я върже на опашка отзад. Бе добавил странна малка брадичка под долната устна, която не скриваше зубраческата му същност.

Чаз погледна към водата и сви рамене.

— Майка ми наистина искаше да се прибера заради онази работа с Макмълън. Предполагам, че и част от мен е искала същото. Не толкова, за да говоря за това, а за да се видя с някои хора, които са били в магазина в онази нощ.

— Онова хлапе — спомни си Рийд. — То беше тогава на дванайсет, а сега учи медицина.

— Да, бременната жена. Родила е близнаци.

— Ти ги спаси, човече. — Рийд чукна бутилката си в тази на Чаз.

— Сигурно. Като стана въпрос, как е Брейди Фостър?

— Добре. Играе страхотно бейзбол в училищния шампионат. Лиса и Майкъл имат още едно дете.

— Да, вярно. Ти ми каза.

— Момиче. Тя е на пет. Камил. Адски умна е, прилича на майка си. Казвам ти, Чаз, Лиса е невероятна. Живее с последствията от онази вечер всеки ден, но не позволява те да я определят. Със сигурност не и да я спрат. Гледам това семейство, мисля си какво им е струвала онази вечер и как не просто са оцелели, не просто са го преодолели, а блестят, разбираш ли? Като проклетата луна там горе.

— Никога не съм те питал, но връщал ли си се там? В мола?

— Да. — Беше чертал карти, отбелязвал точките на атаката, жертвите, движенията, броя на хората. Всичко бе в архивите му. — Много се е променил.

— Не мога да вляза там. Дори не обичам да минавам с колата покрай него. Никога не съм ти казвал, но приех работата в Сиатъл, защото беше най-далечната точка, в която можех да отида и да остана в страната. Е, поне на континента, а и не получих предложения от Аляска и Хаваите. Работата е страхотна, в хубава компания — добави Чаз. — Но я избрах заради разстоянието.

— Няма нищо лошо в това — каза Рийд след миг.

— Не мисля за случилото се със седмици, месеци. Но когато се върна тук и всичко ме връхлети отново… Странно е… защото бях в заключена, препълнена стая по време на най-страшното, не навън като теб. Боже, ние бяхме още деца, Рийд. — Чаз отпи по-дълго този път. — Или когато чуя за друга масова стрелба и всичко отново се връща в ума ми.

— Знам.

— Аз отивам в Сиатъл, а ти — на фронтовата линия.

— Ти просто прие предложение за работа. Направи кариера.

— Да. И като стана въпрос — причината да се върна? Местят ме в Ню Йорк. Ще си взема първо малко почивка, ще отида дотам да разгледам апартаментите, които компанията ми е запазила. — Чаз сви рамене. — Искат да оглавя отдела по киберсигурност там.

— Да го оглавиш? Леле, Чаз. — Рийд го сръга с лакът в ребрата, за да го поздрави. — Ти си пълен нърд.

Това го накара да се усмихне, но Чаз поклати глава и бутна очилата си нагоре.

— За малко да откажа. Ню Йорк е много по-близо от Сиатъл, но не мога да позволя онази проклета вечер, онзи проклет мол — как каза ти? — да определи целия ми проклет живот. Така че се местя в Ню Йорк през ноември.

— Поздравления, за всичко.

— Как го правиш? Имам предвид — значката, оръжието и на фронтовата линия всеки шибан ден?

— Детективската работа е най-вече наблюдение и купища бумащина, обикаляне. Не е като по телевизията. Няма гонитби с коли и стрелби.

— Не ми казвай, че не са ти се случвали.

— Имало е гонитби с коли. Повече гонитби с тичане. И да ги питаш защо бягат? Но е имало и катастрофи. Откачена работа, признавам.

— Стрелби?

— Не е като Дивия запад, Чаз.

Чаз само го погледна с онези свои спокойни очи иззад дебелите стъкла.

— Няколко пъти съм бил в ситуации, в които са произвеждани изстрели.

— Беше ли те страх?

— Мога да се закълна в белия ти космат задник.

— Но въпреки това го направи и продължаваш да го правиш. Виждаш ли, това е различното при теб, Рийд. Ти се изправяш лице в лице с проблема и го правиш въпреки всичко, винаги си бил такъв. Да отида в Ню Йорк не е като да се изправя срещу някой кретен с пистолет, но е моето „да го направя въпреки всичко“. — Чаз млъкна и се усмихна. — С повишение и тлъсто увеличение на заплатата.

— Щастливо копеле. Обзалагам се, че имаш още бири в някоя хладилна чанта в тази кола под наем.

— Бойскаути. Ние винаги сме подготвени. Но ще шофирам, така че ще пия само една.

— Да ги отнесем у нас и да ги пресушим. Утре, е, вече днес, е неделя и не съм дежурен. Можеш да спиш на дивана.

— Може. Защо още живееш в онази дупка?

— Не е толкова зле, а и се говори, че кварталът ще се облагородява. Преди да се усетиш, ще съм на хубаво място. Както и да е, може и да не остана там дълго. Утре следобед съм на оглед на къща. Отвън ми изглежда като това, което търся. Има и видеотур. Хубав двор, нова кухня.

— Ти не готвиш.

— Няма значение. Отлична спалня и тъй нататък. Харесвам квартала. Наблизо има кръчми и ресторанти. Има морава. И най-хубавото е, че ако успея малко да сваля цената, ще мога да си я позволя, без да си продавам кръвта и да взимам подкупи.

— Можеш да продаваш сперма — предложи Чаз. — Помниш ли онзи тип, Фруенски, който правеше това в колежа?

— Мисля, че първо ще пробвам да преговарям. Все пак — каза Рийд, когато ставаха — трябва да дойдеш утре с мен да видиш мястото.

— Трябва да се видя с баба и дядо. Вече е уговорено. А в понеделник заминавам за Ню Йорк да огледам собствената си квартира.

— Тогава да вървим да довършим останалите бири.

 

 

Рийд спа до обяд, след това направи кафе и бъркани яйца, тъй като имаше гост. Изпрати Чаз с обещание за див уикенд в Ню Йорк, след като приятелят му се установи.

Когато се изкъпа с почти студена вода, тъй като очевидно нагревателят в сградата отново се бе повредил, си помисли колко приятно му беше да прекара известно време с Чаз. И да си поговори за неща, за които, както си даде сметка, Чаз избягваше да говори.

Облече се, загледан в стената на спалнята си, онази, която ползваше като импровизирано табло за работа по разследване. Там бе залепил снимки на всички оцелели от мола „Даунийст“, които по-късно бяха умрели, като бе отбелязал причината за смъртта им и ги бе разделил по групи: нещастен случай, естествена смърт, убийство, самоубийство.

Имаше карти на местата на смъртта на всички починали с имената, датите и часовете.

Беше проверил всички, заедно със съобщените локации и нараняванията от нощта на 22 юли 2005 година.

Прекалено много са, помисли си той отново. Просто прекалено много.

Нямаше как да спори с аргумента на Еси за разнообразието от оръжия и методи на убийствата, но знаеше, че тук има някакъв модел. Модел, който все още не му беше ясен.

Разполагаше с доклади от аутопсиите, свидетелски показания, разпити на роднини. Бе събрал статии и записи от десетина години назад, включително и специалното издание на Макмълън.

Изненада се да види в него сестрата на Хобарт. Патриша Хобарт беше бледа, с хлътнали очи и изглеждаше на повече от двайсет и шест години. Но пък ако брат ти бе убил толкова хора, майка ти си бе взривила къщата под влиянието на наркотици и алкохол — както се твърдеше в доклада на съдебния лекар — а скапаният ти баща се бе напил до смърт и убил жена, дете и самия себе си, няма как да не се състариш преждевременно.

Тя не плака, спомни си Рийд, докато разглеждаше снимките й на стената. Но пък имаше много нервни тикове. С приведени рамене, кършеше пръсти или дърпаше дрехите си.

Невзрачен костюм, спомни си той, грозни обувки. Живееше с баба си и дядо си, грижеше се за баба си, която ходеше с проходилка, след като си бе счупила бедрото, и за дядо си, който бе прекарал два леки инсулта.

Родителите на баща й, доста заможни наистина, бяха лишили от наследство двамата си синове, които имаха цял арсенал от оръжия и ги бяха направили достъпни за тримата тийнейджъри, избили деветдесет и трима души за минути.

Ама че шибано семейство, помисли си той, докато запасваше служебното си оръжие и прибираше портфейла, значката и телефона си в джобовете.

Докато излизаше, извади телефона и се обади на Еси. Звънна й, защото тя можеше и да не обърне внимание на съобщение. Тичаше по стълбите, когато тя вдигна.

— Отивам към къщата, за която ти казах, ще се видя с агентката по недвижимо имущество Рене. Ела да я видиш заедно с мен. Доведи и твоите хора.

— Горещ и мързелив следобед е, Рийд.

— И затова е идеален. След това ще отидем в парка, кучето и детето могат да потичат там. И ще заведа всички на пица, за да празнуваме това, че съм дал оферта. Наистина мисля, че това ще бъде.

— Каза така и за странната викторианска къща преди месец.

— Харесвах странната викторианска къща, но тя излъчваше лоши вибрации, докато се разхождахме из нея.

— Да, да, вибрации, лоши. Ти си пристрастен към избирането на къщи, Рийд.

Тъй като можеше и да е вярно, той смени темата.

— Ще е забавно. Тази е само на няколко пресечки от твоята.

— Почти на километър е.

— Хубава неделна разходка, нали? След това паркът, пица. Ще почерпя и бутилка вино.

— Толкова е нечестно.

Той се засмя.

— Хайде. Имам нужда от човек, който да ме разубеди, ако правя погрешен избор, и да ме насърчи, ако изборът е правилен. Нагревателят за вода тук пак е на смъртно легло. Наистина трябва да се махна от това място.

От дългата й тежка въздишка разбра, че я е спечелил за каузата.

— Кога ти е огледът?

— В два часа. Тръгвам сега.

— На Пък и Дилън ще им дойде добре една разходка и игра в парка. На нас с Ханк ще ни дойде добре малко вино. Но първо трябва да се приготвим. Не давай никакви оферти, докато не дойдем.

— Няма. Благодаря. Доскоро.

Той хвърли поглед назад към сградата. Някой, който не познаваше правописа, бе добавил пресен графит: „Да го начукам на дука“. Предполагаше, че са имали предвид „Да го начукам на кука“, но пък може би познаваха някой на име Дук. Или пък може би искаха да чукат аристократ, кой знае.

Във всеки случай това беше още един знак, че времето му тук изтича.

Все пак на няколко пресечки бяха отворили прилично кафене, някой бе купил съседна сграда и се говореше усилено за преустройство и лъскави апартаменти.

Облагородяването можеше и да се случи.

Още една причина да се изнесе. Щеше да се радва кварталът да стане чист и спретнат, но не искаше да прекара живота си в апартамент.

Докато караше, си представяше как поставя барбекю на новата си задна веранда. Знаеше как да си служи с него, донякъде. Може би дори щеше да се научи да готви и нещо друго освен бъркани яйца и сандвичи с бекон и сирене. Може би.

Ще прави партита с димящото барбекю или във всекидневната през зимата до газовата камина. Едната от трите спални щеше да е за гости, другата щеше да превърне в кабинет.

Щеше да си купи голям, ама наистина голям телевизор за стената и да се абонира за всеки шибан спортен канал в кабелната телевизия.

Ето това имам предвид, каза си той, докато завиваше към квартала, в който бе решил да се засели.

Къщите бяха стари наистина, но пък той нямаше нищо против старите къщи. Повечето бяха преустроени по вечно модния отворен план, имаха стилни бани и кухни.

Тук живееха много семейства, но той нямаше нищо против и семействата. Може би щеше да срещне някоя секси самотна майка. Обичаше децата. Децата не бяха никакъв проблем.

Спря на алеята до солидна двуетажна постройка и си помисли колко повече бе харесал неприкрития странен чар на викторианската къща от тази по-традиционна постройка. Но солидността й беше нещо добро, нямаше нищо против нея. А и собствениците със сигурност се бяха постарали да изглежда добре отвън, като бяха посадили цветя и храсти, бяха сложили нови врати на гаража.

Гаражът щеше да му дойде добре.

Когато слезе от колата, погледна към вече паркирания там автомобил. Не беше на Рене, неговата изключително търпелива агентка по недвижимо имущество. С любопитство погледна към регистрационния номер — чист навик — докато вървеше по алеята, която възнамеряваше да покрие с тухли.

Жената отвори вратата още преди той да натисне (своя) звънец.

— Здравей! Рийд, нали? — Привлекателната блондинка в елегантна червена риза и бели панталони му протегна ръка. — Аз съм Макси. Макси Уолтърс.

— Добре. Трябваше да се срещна тук с Рене.

— Да, тя ми се обади. Имаше спешен семеен случай. Майка й е катастрофирала леко — нищо сериозно — добави тя бързо. — Но нали ги знаеш майките. Рене ще се опита да дойде, но не искаше да те бави, особено след като получихме вътрешна информация, че продавачите утре ще намалят цената с пет хиляди.

— Това никак няма да навреди.

Рийд влезе и огледа коридора с висок таван, който така бе харесал на видеотура.

— Тъкмо се запознавах с имота. Има много добри характеристики. Оригинални дървени дюшемета, мисля, че са ги възстановили страхотно. Не ти ли харесва и колко отворен е входът? — продължи тя, докато го подканяше да влезе и затваряше вратата.

— Да, къщата създава приятно усещане. — Той се разходи из всекидневната. Добре подредена е, помисли си, тъй като бе виждал всякакви подредби, и си представи огромния екран на стената.

Харесваше отворения план, който водеше към кухнята, големия плот за закуска и трапезарията, широките плъзгащи се прозорци, които извеждаха на така желаната задна веранда.

— Значи работиш с Рене? — Не знаеше защо попита. Познаваше всички, които работят с Рене. Обърна се към Макси. Руса, синеока, около двайсет и пет годишна, метър и шейсет, петдесет килограма. Добър мускулен тонус.

— Приятелки сме — каза тя, докато го водеше към кухнята. — Всъщност тя е мой ментор. Получих лиценз само преди три месеца. Гранитни плотове — добави. — Уредите са нови. Не са от неръждаема стомана, но смятам, че бялото подхожда на това място.

Гласът й, помисли си той. Има нещо в гласа й. Спря се по пътя към мамещата го веранда и се обърна към плота за закуска между тях.

— Готвиш ли, Рийд?

— Не точно.

Помисли си, че флиртаджийската усмивка, която му прати, просто не съответства на пространството между носа и брадичката й. Тя пристъпи към плота.

— Ти си детектив от полицията. Сигурно е вълнуващо. Но не си женен?

— Не.

— Това е страхотна къща за семейството, което ще създадеш. — Тя се обърна. Не виждаше ръцете й, но езикът на тялото й… Всеки негов инстинкт бе нащрек. Очите, косата, дори формата на устата с леко обратната захапка бяха различни. Но гласът.

Закъсня само секунда. Жената вече бе извадила пистолета. Той клекна в ъгъла, но тя го уцели два пъти в хълбока и рамото.

Той се стовари тежко върху изцикленото дюшеме зад гранитния плот за закуска и по тялото му се разля изпепеляваща болка.

— Егати ченгето. — Тя се засмя и заобиколи плота, за да го довърши с изстрел в главата. — Защити по-добре едно дете идиотче, отколкото себе си. Сбогом, герой.

Видя как ентусиазмът на лицето й се смени с шок. Сега той бе извадил оръжието си. Стреля три пъти, беше принуден да използва лявата си ръка, тъй като с дясната не можеше да държи пистолета.

Чу писъка й, помисли, че я е уцелил или поне е успял да й вкара един куршум, преди тя да се скрие зад плота. Преди да я чуе да бяга през входната врата.

— Педераст! — крещеше тя, докато тичаше.

Рийд се повлече по пода, вдигна оръжие и се увери, че зад плота е безопасно. Жената бе оставила вратата отворена. Чу звук от запалване на кола и скърцащи гуми.

Тя може да се върне, помисли си той. Ако се върне… Стисна зъби и седна до плота, дишаше тежко заради болката, докато си търсеше телефона.

Загуби съзнание, усети как пред очите му притъмня. Не знаеше колко дълго е продължило. Дишаше с мъка заради болката, но накрая извади телефона.

Започна да набира 911, след това си спомни за Еси и семейството й. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Идваме! Пет минути.

— Не, не. Недейте. Останете си у дома. Ранен съм. Ранен съм.

— Какво? Рийд!

— Имам нужда от линейка. И от подкрепление. Мамка му, пак ще припадна. Имам нужда от екип за преследване…

— Рийд! Рийд! Ханк, остани тук, остани с Дилън.

— Еси, какво…

Но тя вече тичаше с телефон в едната ръка и пистолет в другата.

— Ранен полицай, ранен полицай! — викаше в телефона.

Ханк взе сина си и хвана каишката на Пък. И започна да се моли.

Еси пробяга последните четиристотин метра за по-малко от две минути, тичаше с всички сили, докато хората, работещи в дворовете си, я зяпаха.

— Аз съм полицай, прибирайте се, прибирайте се!

Не спря да тича, докато не стигна до верандата на тухлената къща. С изваден пистолет влезе през входната врата, размаха оръжието към стълбите, водещи към горния етаж, след това тръгна навътре.

И видя Рийд.

— Моля те, моля те, моля те. — Първо провери пулса му, след това се втурна и взе салфетките от плат, майсторски сгънати върху подредената трапезарна маса.

Събра ги и притисна с тях раната в хълбока му, а болката го върна в съзнание.

— Прострелян съм.

И си в шок, помисли си тя.

— Да, ще се оправиш. Не мърдай. Линейката идва. Идва и подкрепление.

— Тя може да се върне. Трябва ми оръжието.

— Коя? Коя е тя? Не, не, не, остани с мен. Остани с мен. Кой стори това?

— Хобарт, сестрата. О, мамка му, мамка му, мамка му. Кара…

— Остани в съзнание. Погледни ме! Остани в съзнание, по дяволите.

— Кара последен модел „Хонда Сивик“. Бяла. С регистрационен номер от Мейн. Мамка му, мамка му, не мога…

— Можеш. Чуваш ли това? Чуваш ли сирените? Идва помощ.

Ръцете й бяха подгизнали от кръв. Не можеше да спре кръвта.

— Регистрационният номер. — Той пое дълбоко дъх, бореше се да остане в съзнание. Да остане жив. — 475 CBR.

— Добре, добре, това е много добре. Насам! Насам! Побързайте, по дяволите. Той кърви. Не мога да спра кръвта.

Хората от „Бърза помощ“ я изблъскаха, поставиха Рийд да легне на земята и се захванаха за работа.

Зад тях се втурнаха ченгета с извадени оръжия.

Тя вдигна ръка и усети как кръвта на Рийд се стича по китката й.

— Аз съм полицай. Ние сме полицаи.

— Детектив Маквий. Аз съм, Бика. Мили боже, това е Рийд. Кой, по дяволите, направи това?

— Нападателят е Хобарт, Патриша, около двайсет и пет годишна, кестенява коса, кафяви очи. Кара, или поне е карала, последен модел бяла „Хонда Сивик“, регистрационен номер от Мейн, 475 CBR. Съобщете го. Не знам адреса й, живее с баба си и дядо си. Съобщете го. Хванете кучката.

— Детектив — каза един от полицаите. — Има кървава следа, която води навън. Тя може да е ранена.

Еси погледна към Рийд, силно се надяваше да е така.

— Предупредете болниците и клиниките. Двама от вас да претърсят къщата. Движение, движение!

 

 

Патриша се движеше. И то бързо. Кучият син я простреля. Не можеше да повярва! Надяваше се да умре в мъки. Не можеше да спре, за да провери, но куршумът бе влязъл под лявата й мишница. Струваше й се, надяваше се, да е излязъл. Наричат я чиста рана, спомни си тя, докато премигваше през сълзи от болка и гняв.

Ако копелето оживее достатъчно дълго, можеше да я идентифицира. Освен това знаеше, че е оставила кръв, докато е бягала, а това означаваше ДНК.

Тя стовари юмрук върху волана на откраднатата кола, докато спираше пред къщата на баба си и дядо си.

Трябваше да вземе парите в брой, фалшивите лични документи, малко оръжия, багаж. Да остави крадената кола и да вземе своята, докато намери начин да се отърве от нея.

Бях го планирала, помисли си тя. Беше го планирала. Просто не бе очаквала да побегне с прострелна рана.

Втурна се в къщата, качи се по стълбите.

Трябваше да мине идеално, каза си. Беше обработвала тъпата агентка на ченгето, бе обиколила къщите, които и той обикаляше. Стана приятелка и излизаше на питиета с кучката, която си нямаше и представа какво се случва. И беше до нея и пиеше коктейл, когато ходещият мъртвец се обади на глупавата Рене за къщата.

После беше лесно. Отива в неделя сутрин, взима кода за заключването и убива тъпата Рене, взима документите й за къщата и така нататък. И след това просто чака.

Но той я позна. Как, по дяволите, го беше направил?

Изплака, докато мажеше дупката под мишницата си с пероксид, след това я превърза.

Почувства го в стойката му, в начина, по който оглеждаше лицето й.

Той вероятно вече е мъртъв, вероятно е мъртъв, повтаряше си тя, докато вадеше чиста риза. Взе чантата и хвърли вътре още пари в брой и още лични документи.

Беше се погрижила за това. Знаеше, че ще е въоръжен — с лично, не служебно оръжие, не беше глупава. Но го бе простреляла два пъти — в десния хълбок и дясното рамо.

Откъде, по дяволите, можеше да очаква, че ще успее да си извади пистолета и да стреля в лявата й ръка?

Откъде, по дяволите, можеше да знае това!

Взе още два пистолета, бойните си ножове, направена от нея гарота, много муниции, дори имаше време да грабне и друга перука, малко грим, контактни лещи, още превръзки и обезболяващи лекарства, които бе откраднала от баба си и дядо си.

Беше сериозно ядосана, че вече няма как да вземе парите от продажбата на къщата и осигуровките „Живот“, когато баба й и дядо й най-накрая пукнат. Но имаше повече от достатъчно, за да изкара с години.

Примигна от болка, метна чантата на рамо и тръгна надолу.

— Пати? Пати? Ти ли си? Дядо ти пак направи нещо с телевизора. Можеш ли да го оправиш?

— Разбира се. Разбира се, че ще го оправя — каза тя, когато баба й излезе с проходилката.

Извади деветмилиметров пистолет и застреля старицата в челото. Продължи да слиза, а въздухът около нея леко свистеше.

— Готово! — каза ведро и влезе в спалнята, в чийто претоплен въздух миришеше на старци.

Дядо й седеше във фотьойла и натискаше дистанционното, а екранът пращеше.

— Нещо не е наред с това чудо. Чу ли онзи звук, Пати?

— Чух го. Чао.

Той вдигна поглед и присви очи зад бифокалните си очила.

Застреля и него в главата, после весело се засмя.

— Най-накрая!

Влезе и излезе от къщата в рамките на десет минути — все пак беше тренирана — и остави два трупа след себе си.

Като караше в рамките на позволената скорост, пое към летището. Остави колата си на дългосрочния паркинг, взе един невзрачен седан и продължи.