Джули Гарууд
В мрежата (12)

Дванадесета глава

Алисън вече разбираше какво означава да изпитва страст. Нищо чудно, че беше голям грях. Според сестрите в гимназията „Свети Доминик“, това беше едно от най-тежките престъпления — за което щеше да гори в ада. Докато не срещна Лиам, не бе изпитвала такава чисто физическа реакция. С него всичко беше различно. Той беше мъжествен и секси, и силен, и о, знаеше как да я накара да го желае! Трябваше само да я погледне и тя се разтапяше. Да бъде с него беше по-хубаво дори от това да пише програмни кодове, кой би си помислил!? Тези чувства й бяха толкова чужди, че тя не знаеше какво да прави… освен да ги крие в себе си. Бяха единодушни, че връзката им трябва да е професионална, и беше твърдо решена да докаже, че може да бъде разумна и да се съсредоточи върху работата. Това със сигурност не бе проблем за Лиам.

Всяка сутрин през първата седмица той се появяваше пред вратата й, за да я закара в кибер центъра. Алисън протестираше, че може и сама да шофира, но той настояваше да я придружава, твърдейки, че в колата ще обсъждат развитието на случая. По време на дългото пътуване Лиам се държеше служебно. Когато пристигаха в кибер центъра, той я отвеждаше в кабинета й и след това изчезваше, докато не станеше време да си ходят. Обикновено пътуваха към дома й в мълчание. Изпращаше я до вратата с небрежно „довиждане“ и всеки път, когато си тръгваше, тя си напомняше, че трябва просто да си свърши работата. Лиам я беше нарекъл „сътрудник“ и тя трябваше да приеме този факт. Когато разрешеше случая, той щеше да си тръгне, без да погледне назад. Това беше бизнес начинание, нищо повече.

Точно както беше обещал Лиам, Уил получи пробация, но това не спря майка му и баща му да досаждат на Алисън. Бяха идвали няколко пъти до дома й — заедно и поотделно. Редуваха се да блъскат по входната врата и настояваха да им отвори. Отправяха многобройни груби заплахи и след първия сблъсък нейните съквартиранти решиха да не отварят вратата. При третото им нападение Марк засече времето на блъскането просто ей така, на шега. Цели пет минути. Той бе впечатлен, че човек е в състояние да блъска по нечия врата толкова дълго, без да спира.

Алисън знаеше какво искат. Тя беше тяхната „златна кокошка“ и нямаше да се откажат от нея току-така. За щастие тя не бе у дома по време на набезите им — или работеше в кибер центъра, или ходеше на лекции. Марк и Дан й пращаха съобщения да я предупредят, когато те се появяваха. Гадеше й се от самата мисъл да ги види отново и да говори с тях и всеки път, когато се сещаше за застраховката за петстотин хиляди долара, гневът й нарастваше. Единствената причина тези мерзавци да вземат нея и Шарлът в дома си, са били парите. Години наред ги бяха порицавали и обвинявали, че са им финансова тежест.

Не можеше да повярва, че изминават толкова дълъг път почти всеки ден само за да я тормозят. Сигурно вярваха, че могат да я върнат в лоното, помисли си тя. Тактиката им работеше в миналото, но вече не. За разлика от Шарлът и Оливър, Алисън нямаше желание да се изправя срещу леля си и чичо си. Искаше просто да ги премахне от живота си. Надяваше се с течение на времето да забрави за тях.

Въпреки че Дан и Марк не се оплакваха, Алисън знаеше, че постоянното нарушаване на спокойствието ги уморява. И без това си имаха достатъчно грижи и ангажименти. Не беше честно да търпят изстъпленията на ненормалните й роднини. Тъй като и без това планираше да се изнесе след завършването си в края на май, реши да избърза и да си намери апартамент под наем за шестте месеца, докато работи за агент Филипс. Марк и Дан се опитаха да я разубедят, но в крайна сметка се съгласиха, че идеята е добра, особено ако лелята и чичото на Алисън не знаеха новия й адрес.

Дан й помогна. Негов познат се местеше в Ню Орлиънс, вече бе събрал багажа си, но все още не беше намерил наемател за жилището си. Едностайният апартамент устройваше Алисън, въпреки че от наема й се подкосиха краката. За щастие заплатата й бе висока, така че можеше да си го позволи.

Новият й дом беше на втория етаж на жилищна сграда с изглед към реката. Имаше портиер и подземен паркинг, което беше почти нечувано в толкова търсен район в Централен Бостън. През уикенда тя купи на разпродажба светлокафяв диван, фотьойл, табуретка и бюро. Купи също и най-големия размер легло с парите от Джовани. Остави единичното си легло в къщата за следващия наемател.

Премести се за отрицателно време. Дан и Марк докараха книгите и дрехите й, а тя натовари останалата част от оскъдното си имущество в колата си. Едно посещение на супермаркета й бе достатъчно: до неделя вечер имаше всичко, от което се нуждаеше.

Последната й задача беше да се обади на Лиам. Отначало той изглеждаше обезпокоен от внезапното й решение, но след като му обясни причините, се съгласи, че е постъпила правилно, и й каза, че ще я чака на входа на другата сутрин.

Следващата седмица премина предвидимо рутинно. Когато не посещаваше лекции, работеше с часове в кибер центъра. Отнемаше й по-дълго от очакваното да намери източника на оригиналните имейли и това беше истинска плесница за нейното его. И все пак пъзелът толкова я очароваше, че не й се искаше да се отделя от него вечер. Налагаше се Лиам да я измъква от сградата.

През повечето време бе сама. Филипс я навестяваше, поглеждаше над рамото й в монитора, но рядко говореше. Понякога покрай офиса й минаваха служители, друг път се разминаваха по коридора, но никога не спираха да поприказват. Въпреки че не бяха наясно с целта на работата й, никой не прояви любопитство. Чудеше се дали им е било забранено да задават въпроси за естеството на работата на колегите си.

С всеки изминал ден усещаше, че се приближава към разрешаването на случая. Бе въпрос на време и упоритост. В петък следобед на втората седмица усети, че краят му се вижда. Погледна стенния часовник. Вече ставаше късно и тя се молеше Лиам да не се появи на вратата и да я прекъсне. Беше съвсем близо. Насочи концентрацията си към екрана и заработи яростно, сякаш всичко щеше да й се изплъзне, ако дори за секунда загуби фокус. Изведнъж нещата си дойдоха на мястото. Намери източника. Поривът да скочи и да закрещи беше почти непреодолим. Разбира се, не можеше да го направи, затова ликуваше мълчаливо.

Ами сега? Можеше да отиде при Филипс и да му докладва или да сподели с Лиам. Реши да го изчака. Филипс нямаше да приеме добре новината. Твърдеше, че е невъзможно да се проследи произхода на изтичането на данни към ФБР — а той мразеше да греши. Освен това, току-що беше видяла Къртис Бейл, бившия началник на детройтската дирекция, да се насочва към кабинета му. Не бе добра идея да се втурне там сега и да обяви, че е установила точния компютър, от който произлизаше пробивът, и че той се намира в Детройт.

Нетърпелива, отново погледна часовника. Къде беше Лиам?

Докато чакаше, й стана любопитно да продължи да търси. Пръстите й замряха над клавишите. Какво лошо имаше в това да провери няколко имейла? Можеше да открие и други уличаващи съобщения. Поклати глава. Колкото и голямо да бе изкушението, знаеше, че не може да продължи без разрешение. Бе дала дума, че няма да нарушава повече закона и възнамеряваше да я спази.

Но да се увери, че няма други изобличаващи съобщения щеше да бъде от полза, нали?

Докато водеше морален дебат, Лиам влезе. Тя почти подскочи, когато го видя. Беше сигурна, че изглежда толкова гузна, колкото се и чувстваше. Той, от друга страна, изглеждаше чудесно, както винаги. Този мъж знаеше как да носи костюм. Всеки път, когато й отдаваше цялото си внимание, сърцето й леко прескачаше. Искаше й се да се застави да не й пука, защото знаеше, че я очаква страдание. Благодареше на бога, че отношенията им не се бяха задълбочили. Можеше да преживее няколко целувки. Не бе кой знае какво… нали?

— Готова ли си да тръгваме? Иска ми се да се махна оттук. Беше дълга седмица — каза той.

Тя направо му съобщи новината.

— Намерих го.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Покажи ми. — Той издърпа един стол и седна до нея.

— Мога да ти покажа оригиналните имейли, но обясненията как стигнах до източника ще отнемат време. — Тя не добави притеснението си, че той вероятно така или иначе няма да разбере какво се опитва да му обясни.

— Не ми е нужно да знам как си стигнала дотам — каза той. — Филипс и екипът му ще искат подробно обяснение.

— Знам, очаквам го. Ще ми посочи онзи стол, ще ми каже да седна, а след това ще ме разпитва с часове.

По-скоро с дни — помисли си Лиам, но не го каза.

— Онзи стол?

— Знаеш го. Този в кабинета му. Сякаш дресира куче.

Лиам сложи ръка на рамото й, наведе се към екрана и започна внимателно да чете изобличаващите съобщения. Беше толкова погълнат, че не осъзнаваше, че разсеяно я гали по ръката.

— Имейлите идват от Детройт — каза той.

— Да.

Не можеше да разбере какво си мисли. Изражението му не разкриваше нищо, но когато мускулът на бузата му потрепна веднъж, после още един път, тя разбра, че се бори да запази самообладание. Когато приключи с четенето, той се втренчи напрегнато в нея, нарушавайки способността й да се концентрира. Как бе възможно мъж да й въздейства толкова силно?

— Ти успя, Алисън. Стигна до източника. Трябва да се гордееш със себе си.

Чувстваше се неудобно, защото не бе свикнала да получава похвали, затова побърза да омаловажи ролята си.

— Отне ми много по-дълго време, отколкото очаквах, а друг можеше да се справи и по-бързо.

— Не се подценявай — възрази той. — Това не е работа, която всеки компютърен специалист би могъл да свърши.

— Какво ще стане сега?

— Двамата с Алек поемаме оттук нататък. — Той бутна стола си назад и излезе от стаята, казвайки: — Нека говоря с Филипс. После ще те заведа вкъщи.

Алисън си беше помислила, че Филипс ще изчака до понеделник, за да я разпита, но той пожела да получи някои отговори веднага. Повика я в кабинета си, посочи й стола и я разпитва цели два часа. Лиам беше там през цялото време, наблюдаваше я, облегнал се със скръстени ръце на стената.

Филипс не се интересуваше колко късно беше станало. Искаше да знае за проучванията, не можеше да проумее как толкова бързо бе стигнала до това, което той наричаше „нулева точка“. Няколко пъти хвърляше към Лиам погледи от типа „измъкни ме оттук“, които той напълно пренебрегваше. Инквизицията продължи до осем часа. Дотогава тя беше готова да си оскубе косата… както и неговата. Шест месеца работа за Филипс й се струваха цяла вечност.