Джули Гарууд
В мрежата (5)

Пета глава

Охо! Най-после? Той бил много щастлив най-после да се запознае с нея?

Алисън имаше лошо предчувствие и изведнъж изпита непреодолимо желание да се обърне и да избяга колкото може по-бързо, знаейки, че някой от агентите може да я спре, преди да стигне до асансьора. Но въпреки това искаше да опита.

За щастие, преди да направи и крачка, дойде на себе си и се овладя. Филипс издърпа един стол и й го посочи. Тя седна и кръстоса крак върху крак. Бедрото й от страничната цепка на полата се заголи, тя я подръпна надолу и небрежно скръсти ръце в скута си. Надяваше се, че нервността й не си личи, докато умът й трескаво се мъчеше да разбере какво иска агент Скот. Наложи си да запази спокойствие и да се опита да се държи като спазващ законите гражданин.

Да бе. Спазващ законите… с изключение на тридесет и осем милиона долара, които беше взела от сметките на хакерите CHF. Да не говорим за милионите, които беше възстановила при следващите хакерски атаки. Тя не беше взела парите, разбира се. Просто ги беше преместила в сметки, от които ФБР можеше да ги изтегли. И все пак, за да ги намери, беше посещавала — предпочиташе тази дума пред „хаквала“ — защитени системи. Беше много предпазлива и беше сигурна, че е влизала и излизала, без да оставя следи, които можеха да бъдат проследени от ФБР или друга агенция. Не беше присвоила нищо за собствени цели, нито беше причинила вреда някому. Само помагаше. Това не я правеше престъпник… нали?

Кого заблуждаваше? Ако знаеха какво е направила, щяха да я арестуват.

Сега, докато седеше там и двамата агенти от ФБР внимателно я изучаваха, се запита дали влизането й в някои от тези сайтове не беше грешка. Постоянно си напомняше, че е била внимателна — винаги внимаваше — но все пак понякога се налагаше да бърза.

Мълчанието на двамата мъже, които продължаваха да я гледат очаквателно, беше изнервящо. В един миг беше сигурна, че е извън опасност, а в следващия беше готова да протегне ръце за белезниците. Филипс най-накрая заобиколи бюрото си и седна, докато агент Скот, скръстил ръце, я изучаваше. Тя отчаяно се опитваше да не го поглежда, но беше невъзможно да не забележи колко е привлекателен. Не можеше да повярва, че такива глупости й се въртяха в главата. Концентрирай се — каза си тя. — Съсредоточи се върху настоящия проблем. Способността й да се концентрира беше една от най-силните й страни. Колко пъти сестрите от гимназията „Свети Доминик“ я бяха хвалили точно за това?

Щяха ли да я арестуват тези мъже, или не? Усещаше, че отново я обзема паника. Така ли се чувстваше Уил всеки път, когато полицията почука на вратата му? Или изобщо не му пукаше?

Тя си пое дъх и попита:

— Защо съм тук?

Агент Скот отговори:

— Исках да се запозная с теб. Чувал съм много за теб, Алисън. Твоят талант е впечатляващ.

— С кого сте говорили?

— С няколко души.

— С други думи, няма да ми кажете.

Той остави въпроса й без отговор. Просто се усмихна. Трапчинката на бузата му, когато се усмихваше, смекчаваше строгия му вид. Всъщност във всяка друга ситуация щеше да каже, че тя му придава закачлив чар. Имаше и прекрасен акцент. Британски или австралийски, предположи тя.

Агент Филипс проговори:

— Както знаеш, обектът е нов и работата ни тук е от изключително значение.

— Малкото, което видях, е впечатляващо. — Тя погледна агент Скот и каза: — Трябва да тръгвам.

Точно когато ставаше, Филипс попита:

— Би ли се подложила на детектор на лъжата?

Тя отново седна.

— Извинете… Да се подложа на детектор на лъжата…

— Да — каза Филипс.

— Защо да го правя?

— Бихме искали да работиш за нас — обясни той. — Но първо трябва да преминеш теста.

— Предлагате ми работа? — Тя погледна от единия агент към другия. И двамата кимнаха.

Безсилна от облекчение, тя изпусна дъха, който сдържаше.

— Благодаря ви за предложението, но ще трябва да откажа.

— Защо? — попита Филипс. — Ти дори не знаеш каква е работата или каква ще бъде заплатата ти. Как можеш да кажеш „не“?

Време е да бъдем откровени — реши тя.

— Не искам да работя тук.

Филипс изглеждаше учуден.

— Защо не? — попита той и преди да му отговори, допълни: — Мисля, че не разбираш каква уникална възможност е това.

— Знаем, че искаш да завършиш колежа — каза агент Скот.

— Тя е последен курс — каза му Филипс. Той погледна Алисън.

Виждайки, че започва да се дразни, Скот се намеси:

— Помисли си, преди да решиш. Не сме ти обяснили какво ще бъде естеството на работата ти.

— Не ме интересува, агент Скот.

— Наричай ме Лиам — настоя той. — Какво ще кажеш да поговорим по-късно? Довечера ще ходиш у Джордан, нали?

Откъде знаеше?

— Да — каза тя.

— Добре. — Той се обърна към Филипс и попита: — Свършихме ли тук?

— Засега. Надявах се днес да я подложа на теста — призна той, — но можем да почакаме.

Алисън искаше да се махне възможно най-бързо. Имаше нужда да остане сама, за да осмисли случилото се. Знаеше, че имат скрити мотиви. Просто не знаеше точно какви. Как бяха разбрали за нейния „талант“? С кого са говорили? Какво очакваха от нея? Ако беше обмислила предложението им дори за миг, щеше да настоява за отговори на тези въпроси, но фактът, че я бяха манипулирали, будеше в нея подозрения, които не можеше да пренебрегне.

— Ако се съгласиш да работиш тук, ще отговаряш само пред мен — обяви Филипс.

Той щеше да й бъде шеф? Наистина ли смяташе, че това може да й бъде стимул?

— Колкото и примамливо да звучи, все пак отказвам.

Филипс заобиколи бюрото.

— Надявам се, че ще премислиш.

Тя се ръкува с него, после със Скот, като благодари и на двамата, че са й позволили да види част от кибер центъра. Но не можа да си тръгне бързо: агент Скот не пускаше ръката й. Тя я дръпна, а той я привлече.

— Има ли някакъв проблем? — Беше трудно да разгадае усмивката му.

— Надявах се да ми отговориш на няколко въпроса, преди да си тръгнеш — отвърна той. — Предполагам, че ще мога да ти ги задам довечера.

О, не. След тази среща, нямаше начин да отиде у Джордан довечера. Реши да запази тази информация за себе си и продължи играта.

— Да, може да ме попитате тогава. А сега ще ме пуснете ли, агент Скот?

— Лиам.

Филипс привлече вниманието й:

— Има още едно нещо, преди да си тръгнете.

Тя се обърна към него.

— Да?

— Някога да сте хаквали сайт на правителствена агенция?

Въпросът я шокира и свари неподготвена.

— Не — отговори категорично тя. Технически погледнато, казваше истината. Тя беше изпращала на електронната поща на ФБР ценна информация, но никога не беше разбивала тяхната система.

— ФБР? ЦРУ?

— Можете да минете през цялата азбука, ако искате. Отговорът ще продължи да бъде отрицателен. Не съм прониквала в сайтове на правителствени агенции. Това е незаконно.

— Никога?

— Никога — настоя тя.

— Ако го бяхте направили, бихте ли го признали на федерален агент?

Тук я хвана.

— Не, не бих.

— Сега разбирате ли необходимостта от тест с детектора на лъжата.

— Разбира се. Все пак няма да се подложа на такъв.

— Защо?

Струваше й се, че се бяха върнали там, откъдето започнаха.

— Защото не искам да работя тук.

— За правителствените агенции… — рече Филипс.

— Да.

— Наистина, никога ли не сте хаквали…

Толкова тъп ли беше този човек?

— Не, не съм.

— А бихте ли могли?

Той зададе въпроса точно когато тя заобиколи Лиам и се запъти към вратата. Обърна се и каза:

— Никога не съм опитвала.

Лиам поклати глава.

— Той не попита това, а дали можеш да го направиш?

Реши да бъде честна, без значение колко арогантно щеше да прозвучи.

— Вероятно. — Помисли си още няколко секунди и добави: — Да, сигурна съм, че бих могла. Сега доволни ли сте?

Лиам се ухили:

— Дори не можеш да си представиш колко.