Джули Гарууд
В мрежата (4)

Четвърта глава

Алисън планираше да навакса с уроците през пролетната ваканция, но леля й и чичо й поискаха да поеме още един ангажимент като модел, защото сметката за адвоката бе придобила зашеметяващи размери. Знаеше, че може да откаже. Беше пълнолетна и те нямаха никакъв законен контрол над нея, но един отказ просто не си заслужаваше потока от обаждания и постоянния тормоз. Не беше изключено да я преследват и в клас и да направят сцена, за да получат това, което искат. Винаги беше по-лесно — и неизбежно — да се съгласи.

Да отърват Уил от затвора ставаше все по-трудно. Съдия бе постановил да посещава терапии за справяне с гнева. Алисън се надяваше това да му помогне, но дълбоко се съмняваше.

За щастие Джовани искаше да снима каталога за новата си колекция и беше изключително доволен, че Алисън ще бъде на разположение. Фотосесиите бяха по красивото крайбрежие на Мейн и в продължение на три седмици Алисън позираше, докато екип от фризьори, гримьори и гардеробиери кръжаха около нея и я разкрасяваха. В деня, в който се завърна в Бостън, й се обади Джордан.

— Толкова се радвам, че си се върнала — каза Джордан.

Алисън усети нетърпението в гласа й.

— Какво става?

— Искаш ли да посетиш новата офис сграда на ФБР заедно с мен днес следобед?

Алисън отказа. Последните няколко седмици я бяха изтощили и се нуждаеше от почивка, но когато Джордан спомена, че ще посетят новия кибер център, се разколеба.

— Агент Джим Филипс е наш приятел — обясни й Джордан. — Познаваме го отдавна, преди работеше с Ноа. Той е ръководител на оперативната кибер група в Бостън. Чух, че съоръжението е последната дума на техниката, и нямам търпение да го видя. Той ми се обади и ме покани да го разгледам днес. Знаеше коя си и предложи да те взема с мен. Какво ще кажеш?

— Откъде ме познава? — попита подозрително Алисън.

— От Ноа, предполагам — отговори Джордан. — Горкичкият ми съпруг ни е слушал да говорим за кодове, вируси и програми часове наред. Вероятно е споменал за теб пред Филипс. Е, искаш ли да дойдеш, или не?

— Искам, разбира се.

Още не беше разопаковала багажа си и отиде до гардероба да потърси какво да облече. Не мислеше, че ежедневният й тоалет — джинси и тениска — би бил подходящ, затова избра пола и копринена блуза с чифт високи обувки в телесен цвят.

Когато Джордан дойде да я вземе, двамата съквартиранти на Алисън играеха баскетбол на алеята. Спряха, за да я огледат, докато вървеше по тротоара, и подсвирнаха от възхищение.

— Къде отиваш, Ал? Мястото трябва да е много специално, за да облечеш пола посред бял ден — извика Марк шеговито.

Тя се усмихна и им махна, влизайки в колата.

Пътуването продължи дълго. Джипиесът на Джордан ги прекара през три различни магистрали, преди да излязат на старата промишлена зона. Алисън дори не беше сигурна, че все още са в Бостън. След един завой излязоха на дълъг, криволичещ път, който водеше бог знае къде. Нямаше къщи или други търговски обекти наоколо, само дървета от двете страни. Клоните им се затваряха над тях като чадър.

— Защо Бюрото е построило офиса си чак тук? — попита Алисън.

Джордан също беше озадачена.

— Не знам. Когато казах на Ноа, че ще ходим там днес, той ме предупреди, че е в отдалечен район. Искаше ми се да дойде с нас, но тази сутрин замина за Флорида.

Те се приближиха до една порта, оградена от висока мрежа, и джипиесът съобщи, че са достигнали целта си. Зад оградата имаше триетажна модерна сграда, цялата от затъмнено стъкло и стомана. Липсваха признаци, че това е офис на ФБР.

— Сигурна ли си, че сме на правилното място? — попита Алисън. — Изглежда необитаемо.

— Това е адресът, който ми даде агент Филипс — каза Джордан.

Портата изведнъж се отвори.

— Предполагам, разбраха, че сме тук — каза Джордан, като настъпи газта. Паркира на свободно място, очевидно предназначено за посетители, възможно най-близо до входа. — Сигурно има паркинг от другата страна на сградата или подземен такъв.

— Точно зад вратата има един пазач, който ни наблюдава.

Джордан кимна.

— Виждам две камери и червените им очи определено са насочени към нас.

— Доста необичайно — каза Алисън. — Но фактът, че обектът е толкова строго охраняван, засилва любопитството ми.

— Сигурна съм, че е така.

Тръгнаха към вратата.

— Да не забравя да благодаря на агент Филипс за предоставената страхотна възможност — каза Алисън.

— Относно Филипс… — започна Джордан.

— Да?

— Отначало вероятно няма да го харесаш. Той е арогантен и иска нещата да стават по неговия начин, но постепенно ще ти допадне. Може да бъде истински…

— Но нали е ваш приятел?

Джордан кимна.

— Ако си в настроение, бих се радвала да му покажеш на какво си способна.

— Искаш да направя впечатление на агент на ФБР?

— Нещо такова.

— Няма да стане. — Тя се засмя. — Благодаря ти за доверието. Сигурна съм, че ръководителят на оперативната кибер група няма да прояви особен интерес към мен.

Пазачът ги придружи до рецепцията, където друг охранител седеше зад стена от компютърни екрани. Младият мъж със значка на джоба на блейзъра, която го идентифицираше като Том Причард, вдигна телефона, за да уведоми Филипс за пристигането им. Докато чакаха, пазачът се опря на гишето, очевидно щастлив от възможността да се разнообрази и готов да побъбри.

— Почти нямаме посетители, а днес цели трима.

— Трима? — попита Джордан.

— Точно така. Вие двете и един агент, но не от този отдел. Не съм съвсем сигурен за кого работи — призна той. — Но знам, че има по-големи пълномощия и от агент Филипс. Той може да ни закрие, ако поиска.

— Защо би искал подобно нещо? — попита Алисън.

Охранителят се усмихна.

— Не казвам, че ще го направи. Казвам, че би могъл. Поне има правомощията за това.

Вратата на асансьора се отвори и от него излезе мъж на четиридесет и няколко години. Обличаше сакото си, докато крачеше към тях. Косата му беше подстригана толкова ниско, че изглеждаше почти плешив, а набитата му фигура и дебелият врат опъваха копчетата на ризата му.

— Филипс е по-млад, отколкото очаквах — прошепна Алисън на Джордан.

— Това не е Филипс — отвърна тя.

— Не, това е Къртис Бейл. Той беше началник на отдела ни за Средния Запад в Детройт — каза Том, като отвори едно чекмедже и извади два големи плика. Когато Бейл стигна до гишето, той му ги подаде. Бейл погледна жените и охранителят набързо го представи.

— Дошли сте тук за конкретна среща ли? — попита Бейл.

Тъй като въпросът беше насочен към нея, Алисън отговори.

— Да.

— С агент Филипс — добави Джордан.

Бейл изчака няколко секунди, но обяснение така и не последва.

Охранителят запълни неловкото мълчание.

— Мисля, че са тук, за да направят една обиколка.

Бейл повдигна вежди.

— Откога Филипс развежда посетители? — Той се засмя, сякаш идеята беше абсурдна.

— Агент Филипс е наш приятел — отвърна Джордан.

— Значи слухът е верен. Филипс имал приятели. — Той поклати глава, после каза: — Радвам се, че се запознахме. Приятна обиколка. — Погледна часовника си и забърза по коридора.

Том забеляза, че двете жени все още държат чантите си, и каза:

— Без мобилни телефони или камери след този пункт. Може да оставите нещата си тук.

Точно предаваха чантите си, когато вратите на асансьора отново се отвориха и агент Филипс излезе. Усмихна се на Джордан. Когато тя му представи Алисън, той се намръщи и рязко кимна. Според Алисън, бе на около петдесет години. Гъстата му коса беше преждевременно прошарена, а тенът му говореше, че обича да бъде на открито. Пронизващият му поглед й подсказа, че нищо не му убягва.

Алисън последва Джордан в асансьора. Приведе се към нея и прошепна:

— Той е истински чаровник, нали?

Вторият етаж беше също толкова блестящ и подреден, колкото и първият. Из района бяха разпръснати няколко лъскави бюра, но на тях не работеха служители. Освен кубчета със залепващи се листчета за бележки и писалки, нямаше други документи или лични вещи като семейни снимки или саксии с цветя. Може би не е позволено — помисли си Алисън. Стената срещу асансьорите беше изградена от огромни матови стъклени панели.

Висок млад мъж в костюм, който изглеждаше един номер по-голям за слабата му фигура, ги чакаше пред асансьора.

— Дами, това е агент Кимбъл — запозна ги Филипс. След това се обърна към Кимбъл: — Би ли взел госпожа Клейборн да я разведеш наоколо, докато аз си говоря с госпожица Трент.

Очевидно изненадана от неочакваното разделение, Джордан изглеждаше озадачена.

— Ще ви настигнем — увери я Филипс.

Джордан последва агента надолу по коридора, като погледна назад към Алисън и повдигна смутено рамене.

Филипс отведе Алисън в кабинета си вляво от централната зала. Докато тя чакаше объркана, той отиде до бюрото си и взе една папка, после се върна при нея и я отвори.

— Алисън, виждам, че родителите ти са починали, когато си била на четири години. Сестра ти, Шарлът, е била на десет. Двете сте се преместили при леля ти и чичо ти, Джейн и Ръсел Трент…

Шокирана, тя го прекъсна:

— Чакайте… това да не би да е моето досие? — Почувства, че лицето й пламва. — Защо имам досие при вас?

О, боже. Какво знаеха за нея?

— Не допускаме всекиго тук. За вас с Джордан направихме изключение. Тя има разрешение за достъп, а за теб направихме пълна проверка.

— Защо ни поканихте? — попита Алисън. Усещаше, че я обзема паника, но беше решена да не го показва.

— Не съм ви поканил. Решено беше тази сутрин. Нареждането дойде отгоре. Знаехме, че Джордан е твоя приятелка и ако ви поканим заедно, най-вероятно ще дойдеш. Безпокои ли те това, че разглеждам досието ти? — попита той троснато, сякаш възмутен, че му губи времето.

Тя изправи рамене и пристъпи в кабинета му. Може би ако изглеждаше хладнокръвна и самоуверена, нямаше да усети тревогата й.

— Да, безпокои ме, че имам досие при вас.

Алисън изведнъж осъзна, че е заобиколена от федерални агенти. Нямаше представа откъде се бяха появили и започна да изпитва клаустрофобия. Съсредоточи се върху Филипс:

— Какво сте решили тази сутрин?

— Да видим какво можеш да направиш.

— Не разбирам.

— Ще те запозная с една операция и след това ще видим какво можеш да направиш, ако изобщо можеш — обясни той.

Какво може да направи? За какво говореше той? Когато беше отворил папката, беше сигурна, че ще започне да изброява престъпленията й, но сега беше объркана. Може би имаше други намерения. Каквото и да искаше, той със сигурност се държеше самодоволно. Снизходителният му тон й действаше като зъболекарска машина, уцелила нерв.

Той погледна пак досието.

— Студентка си в Бостън Колидж от доста време, но изглежда, си на път да се дипломираш. Но защо са ти били необходими толкова много години?

Не можеше да се сдържи. Ако искаше да я смути, нямаше да стане. Тя направи крачка към него, изпърха с мигли и каза:

— Не съм особено умна.

Няколко агенти се засмяха. Филипс не реагира.

— Готова ли си за обиколката? — Той прекоси стаята и спря на прага. — Само не докосвай нищо — каза той, преди да изчезне зад затъмненото стъкло.

Тя погледна към стената от агенти зад нея. Беше й писнало от снизходителното отношение на Филипс и искаше да се махне оттам, но очевидно нямаше избор, така че неохотно го последва. Продължиха по коридор със стени от прозрачно стъкло. Наоколо кипеше толкова оживена дейност, че тя не знаеше накъде да погледне първо. Преминаха покрай огромна стая, пълна с компютри и техници, всичките мъже, облечени в костюми с вратовръзки, свалили саката си. Алисън спря да погледа. Те пишеха усилено по клавиатурите и се взираха в екраните. На далечната стена срещу нея имаше огромна карта на света. Появяваха се светещи точки и линии, свързващи една предавателна станция с друга, отразявани от сателити около Земята. За Алисън беше очевидно, че се опитват да определят точното местоположение на произхода на кибер атака, но хакерът си беше изградил защити. Спря да погледа. Екранът се запълваше с все повече точки, което показваше, че техниците не са стигнали доникъде.

Когато Филипс забеляза, че Алисън не е зад него, той се върна с няколко крачки.

— Какво правиш?

Тя не отговори в продължение на няколко минути. Докато гледаше светлините да подскачат по екрана, започна да разпознава модела. Беше го виждала и преди.

— Това обучение ли е?

— Не, разбира се, че не е. Това не е учебно заведение. Всички тези хора са професионалисти.

— Тогава защо им отнема толкова дълго време да…? — Тя замълча. Опитвайки се да бъде по-дипломатична, промени въпроса си така, че да не прозвучи заядливо. — Колко време ще им е необходимо, за да установят точното местоположение на търсения обект?

— Може да отнеме ден-два, понякога и повече, случва се и местоположението да изчезне, преди да сме открили изходната точка. — Той се вторачи в нея, докато тя изучаваше картата, а след това й отправи предизвикателство. — Мислиш ли, че можеш да се справиш по-добре?

Ето го пак — този сарказъм в тона и изражението му. Реши, че няма да му позволи да я дразни, докато той не каза:

— Аз не мисля така.

Мина покрай него, отвори вратата и влезе в стаята. Във въздуха се носеше аромат на афтършейв. Мъжете в стаята я погледнаха и спряха работа. Тя се усмихна, приближи се зад един служител и рече:

— Имате ли нещо против да опитам?

Всички глави се обърнаха към Филипс, който все още беше зад стъклото. Той кимна.

Друг служител почти събори стола, докато ставаше.

— Заповядайте — каза той, — можете да използвате терминала до Стан. — Той се втурна към задния ред, постави картата си в слота, след което издърпа стола. — Ето, заповядайте. Всичко е готово.

Той се представи. Останалите единадесет души го последваха. Интересуваха се какво прави там, но тя не губи време да им обяснява. Седна, нагласи стола си, взираше се съсредоточено в екрана няколко секунди и започна да пише. Бе толкова погълната от задачата, че вече не обръщаше внимание на обкръжението си.

Подразнен, Филипс изчака навън. Бе затрупан с работа и това упражнение с Алисън му се струваше губене на време, но заповедите си бяха заповеди и той, разбира се, ги следваше, макар и с неохота. Инструкциите му бяха да й покаже кибер центъра, обаче внезапното й съсредоточаване върху проблема би могло да доведе до резултатите, които той очакваше. Ако това се случеше, щеше да може да се сбогува с госпожица Трент възможно най-скоро.

— Сър, колко време смятате, че ще й отнеме, преди да се откаже? — запита един от агентите.

Филипс не му отговори.

Друг агент каза:

— Не й трябва да разбира от компютри. Не и с подобна външност.

— Осъзнаваш ли колко сексистки звучиш, Пиърс? — укори го другият агент.

Филипс непрекъснато си гледаше часовника. Изминаха петнайсет минути, преди Алисън да спре да пише. Тя посегна за малко самозалепващо се листче, взе химикалка и написа нещо. После се изправи и благодари на служителите, че са й позволили да се присъедини към тях.

— Отказа ли се? — Филипс мислеше, че задава очевиден въпрос, когато тя излезе.

Усмихвайки се, тя залепи листчето на ревера на сакото му, обърна се и тръгна по коридора, за да намери Джордан.

Той отлепи листчето от ревера си, за да види какво е написала. Беше адрес в Сан Франциско, Калифорния.

— Какво по…?

— Сър? — Агентът до него посочи към картата на стената. Всички служители се бяха изправили и гледаха как свързващите линии изчезнаха. След по-малко от минута остана само една точка. Над нея имаше адрес, същия, който Алисън беше написала на листчето.

— Тя ли направи това? — попита агентът.

Филипс се мръщеше, когато му подаде листчето и отговори:

— Да.

— Как… как го направи? — попита Пиърс.

— Не знам — призна Филипс.

— Мислиш ли, че е адресът, който търсим?

— Да. Робъртс, обади се в офиса в Сан Франциско. Кажи им да изпратят на мястото специалния отряд.

— Да, сър — отвърна Робъртс и се втурна към най-близкия кабинет.

Тримата агенти се спогледаха.

— Ами ако сме допуснали грешка? — попита Пиърс.

— Значи сме допуснали грешка. — Филипс погледна към празния екран и каза: — Хийли, по-добре го извикай. Той ще иска да види това. — И ще злорадства — добави наум.

— Той беше прав, нали? — попита Хийли.

Филипс въздъхна.

— Очевидно. Извикай го — заповяда той отново. — Нортън, ти доведи госпожица Трент в офиса ми. Къде отиде тя?

— Намира се в залата за криптиране с госпожа Клейборн. Ще я извикам.

Пиърс проговори:

— Аз ще я доведа.

— Не, аз ще го направя — настоя Нортън и побърза да излезе.

Той намери Джордан и Алисън, заобиколени от мъже. Всички се опитваха да обяснят какво работят. Когато Нортън каза на Алисън, че Филипс иска да я види, Джордан предложи да отиде с нея, но Алисън й каза да остане.

Филипс говореше по телефона, когато тя влезе в кабинета му. Той й направи знак да седне, но тя продължи да стои пред бюрото му. Веднага щом затвори, тя изтърси:

— Тук работят ли жени изобщо?

Забелязал недоволството във въпроса й, той отвърна:

— Всъщност да.

— Не видях нито една — отговори тя.

— Офисът е нов и в момента попълваме позициите, но вече имаме много жени в нашия помощен персонал. И ако бяхте отишли в други отдели, щяхте да видите няколко жени, които са анализатори, и…

Алисън не чу останалата част от отговора му. С края на окото си видя един мъж, който вървеше към кабинета. Беше й смътно познат. Тя си забрави мисълта и макар да бе невъзпитано, обърна гръб на Филипс и се вгледа в приближаващия мъж. Пистолетът издаваше, че е агент. Висок, привлекателен агент, поправи се тя, с пясъчноруса коса и фигура на римски гладиатор.

Той влезе в кабинета със сериозно изражение. Погледна Филипс за секунда, преди да отправи взор към нея.

— Беше съвсем прав — каза му Филипс с неохота.

— Да, вече разбрах — отвърна той.

Алисън го погледна учудено и го разпозна.

— Това сте вие — каза тя. — Бяхте на семинара, когато Джордан говореше. Наблюдавахте ме.

— Да, бях там.

— За какво е всичко това? Какво става? — Тя не му даде време да отговори, като добави: — Кой сте вие?

Агентът просто се усмихна и протегна ръка.

— Казвам се Лиам Скот. И съм много щастлив най-после да се запозная с теб, Алисън.