Джули Гарууд
В мрежата (26)

Двадесет и шеста глава

В петък Филипс я повика в офиса си. Предполагаше, че ще й изнесе още една от ентусиазираните си речи защо да продължи да работи за него. Знаеше, че разговорите им му доставяха удоволствие, затова реши да не му казва, че иска да остане във ФБР. Всъщност планираше да изчака до последната възможна минута, преди да му даде основание да ликува.

Филипс я чакаше заедно с Къртис Бейл. Преди да влезе в кабинета, тя се подготви за поредните крясъци за това как бе съсипала живота му. Филипс й посочи стола. Не искаше да сяда, но реши, че трябва да го направи. Филипс й кимна.

— Добре, готова съм — каза тя и погледна към Бейл.

Той се усмихна.

— Бих искал да ти се извиня.

Тя се поколеба дали да му повярва.

— Добре…

— В крайна сметка осъзнах, че трябва да си извадя главата от пясъка и да видя доказателствата. Ти откри изтичането на информация в моя отдел, което съм пропуснал. — Звучеше искрено.

— Хакерът бе прикрил умело следите си — каза тя в знак на солидарност.

— Все пак отговорността беше моя. Изгубих връзка с хората в отдела си. Трябваше да бъда по-бдителен.

Радваше се, че си го признава.

— Сега какво следва?

— Ще си взема отпуск за известно време — каза той.

— После ще поговорим отново — каза Филипс.

Тя протегна ръка на Бейл.

— Желая ти късмет.

Бейл стисна ръката й. Докато го наблюдаваше как излиза от кабинета, тя се замисли за иронията във всичко това. Ако Бейл беше по-добър ръководител, ако беше освободил слабите служители от отдела си, нямаше да има изтичане на информация и животът й би бил много по-различен. Това изтичане доведе Лиам при нея. В момента тя не беше сигурна дали беше за добро, или зло.

Филипс изчака да останат сами и после каза:

— Обикновено не бъркам, но признавам, че сгреших с Бейл. Той толкова неразумно те обвиняваше за бъркотията, в която се оказа, че помислих, че може да е виновен за катастрофата.

— Какво те накара да промениш мнението си? — попита тя.

— Оказа се, че е напуснал Бостън и е заминал на гости на сестра си в Охайо. Върна се едва преди няколко дни. Нищо не го свързва с катастрофата.

— Благодаря за информацията. Предполагам, че вече не се нуждая от двадесет и четири часова охрана.

— Опасявам се, че това няма да се промени — отвърна той. — Бейл не е виновен, но някой друг е и той все още е на свобода. Охраната остава, докато го открием.

Тъкмо щеше да се върне в кабинета си, когато Филипс я изненада с въпроса дали тя все пак ще участва в благотворителното ревю в хотел „Хамилтън“ в събота вечер.

— Да. Дано да не изникне спешна работа, защото е наистина важно за мен.

Той обеща да не я безпокои и дори обяви, че днес може да си тръгне по обед.

Двама агенти я придружиха до спа центъра, където Джовани беше резервирал часове. Тя обеща да им изпрати есемес, когато свърши, но те отказаха да си тръгнат. След дълги преговори ги убеди, че двама мъже на пост биха нарушили спокойствието на клиентките на салона, и те неохотно се съгласиха да чакат навън. След това тя прекара три часа, през които я депилираха, мажеха с лосион и й направиха маникюр и педикюр. След това още един час слуша любимата си фризьорка, необикновена млада дама, на име Пени, която имаше повече пиърсинги и татуировки от цяла банда рокери. Пени я информира за последните новини от вълнуващия й живот. Тя винаги имаше поне три гаджета — едновременно, разбира се — защото иначе щяла да се отегчи. Пени вярваше, че животът й е сложен, но дори и не подозираше за този на Алисън. И да искаше, не можеше да й сподели, така че я изслуша мълчаливо, оставяйки я с впечатлението, че е скучен книжен плъх.

— Не го разбирам — каза Пени. — С твоя външен вид, мъжете би трябвало да се избиват за теб.

Алисън искаше да смени темата, но Пени настояваше да обсъдят любовните й разочарования. Докато я подстригваше, тя я съветваше как да привлича мъжете и когато свърши, я целуна по двете бузи за довиждане. Пени не забеляза мъжете, които чакаха на паркинга.

Агентите я оставиха в апартамента й и Алисън реши да си даде време да се отпусне. Беше уморена от тревоги. Бе изгубила твърде много енергия заради Бейл, Уил, Брет, Стайлс, леля й и чичо й. Нямаше да се тревожи и заради Лиам, макар че беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Гордееше се, че не бе загубила самообладание и не ронеше сълзи. Влезе в дневната и посегна към новия си лаптоп. Имаше само един проблем. Работата все по-малко й помагаше. Образът на Лиам непрестанно изникваше в съзнанието й и това я вбесяваше.

На другия ден Джовани я извади от мрачното й настроение. Нямаше как да се самосъжалява в негово присъствие. Бе забавен дори когато раздаваше заповеди. Обичаше го по много причини. Беше мил, щедър и почтен, но го обичаше най-вече, защото наистина му пукаше за нея и я закриляше.

Но бе доста строг шеф. Трябваше да бъде в апартамента в „Хамилтън“ точно в четири и тя не посмя да закъснее. Джовани държеше на точността. Трима дизайнери щяха да представят колекциите си и да дарят приходите за детски фонд. Алисън беше една от петте манекенки на Джовани.

Декорът на ревюто бе обмислен внимателно. На всеки дизайнер бе определена част от голямата банкетна зала с двойни врати, които водеха към великолепна градина. Подиумът беше издигнат над публиката и се простираше по дължина на градината. От двете му страни имаше редици от столове, навсякъде бяха разположени камери и прожектори. За щастие времето беше подходящо. Щеше да бъде чудесна, макар и малко влажна вечер.

Джовани разбра, че Алисън е пристигнала, и побърза да я поздрави. Безупречно облечен в тъмен костюм, по-скоро приличаше на филмова звезда, отколкото на дизайнер. Висок и слаб, с лице на Адонис и тъмна къдрава коса, той можеше да мине за трийсетгодишен, но всъщност беше в средата на петдесетте. Тя го целуна по двете бузи и го прегърна.

Той хвана ръцете й и погледна дълбоко в очите й.

— Как си?

— Добре — увери го тя.

— Онези вампири оставиха ли те на мира?

— Не им обръщам внимание.

— Ще ми кажеш, ако имаш проблеми, нали?

— Да, ще ти кажа.

— Обичам те като дъщеря. Знаеш го, нали?

— И аз те обичам.

Той я пусна и започна да раздава заповеди. Алисън се преоблече в халат, седна на един от столовете за гримиране и зачака, докато всички трескаво обикаляха около нея. Завеса разделяше отделните дизайнери, които щяха да покажат летните си колекции, а помощникът на Джовани, Питър, трябваше да направи така, че никой да не зърне творенията му.

Джовани беше поискал да бъде последен. Алисън трябваше да дефилира с три различни тоалета. Според Джовани, гвоздеят на шоуто беше вечерната рокля, с която тя щеше да закрие ревюто.

Дефилето протече гладко. След като мина по подиума два пъти, без да обръща внимание на тълпата и на проблясващите светкавици, Алисън отиде да се подготви за последната си поява. Седеше на стола, изпъната като струна, докато екипът на Джовани я превръщаше в ослепителна красавица. Гримът й беше в опушено сиво, а косата й беше пусната и се полюшваше, с изключение на една тънка плитка, увита като корона на върха на главата й.

След като я гримираха, Питър плъзна роклята над главата й. Тя беше снежнобяла, с дълбоко, украсено с мъниста, V-образно деколте. Мънистата се спускаха надолу по набраната копринена пола. Когато вървеше, платът се вееше, сякаш бе гръцка богиня, която се носеше ефирно във въздуха. Извивките й правеха роклята още по-провокативна.

Най-сетне беше готова и оставаше само Джовани да я одобри. Той се появи иззад завесата и я огледа. Изглеждаше изненадан, после кимна.

Тя стоеше близо до двойните врати, готова всеки момент да излезе. Вместо да пренебрегне публиката, този път я огледа. Беше изненадана от броя на присъстващите. Само дарителите, платили значителна сума, бяха допуснати, но очевидно се бяха промъкнали и неканени гости. Те стояха зад последните редове.

Случи се едва доловима промяна в осветлението и музиката. Пулсиращият звук стана по-дълбок, създавайки напрегната атмосфера. Алисън стоеше неподвижна, очаквайки потупването по рамото, което й даваше знак да тръгне, а мислите й препускаха. Опита се да прочисти съзнанието си от всякакви мисли, но не се получи. Дали Лиам не беше в тълпата? Би било странно, но вече очакваше всичко. Беше се появил на улицата, когато Уил я пресрещна. Беше там, когато колата й излетя надолу по хълма. Вероятно дори бе присъствал на дипломирането й. Сякаш се появяваше в най-необичайните моменти.

Асистентът на Джовани обикновено й прошепваше нещо скандализиращо точно преди да тръгне по подиума, за да й помогне да се отпусне. Мислеше, че е забравил, но се оказа, че и тази вечер не беше изключение.

— Помни трите правила, Алисън. Не трябва да се спъваш, усмихваш и да повръщаш върху публиката.

Тя почти избухна в смях. Да не повръща върху публиката? Скоро нямаше да може да изтрие тази представа от ума си.

Питър стоеше зад нея и когато музиката достигна кресчендо, докосна рамото й.

— Тръгвай — прошепна й.

Тялото й включи на автопилот и тя вървеше точно по начина, по който се предполагаше — с дълги крачки, с високо вдигната глава, без каквото и да е изражение. В края на подиума спря за секунда-две, след това се завъртя и тръгна обратно. Изпратиха я бурни аплодисменти.

 

 

Докато екипът на Джовани преобразяваше Алисън, Джъд Бронски чакаше да бъде разпитан.

Изключително непривлекателен, със съответстващ на външния му вид характер, Джъд имаше телосложението на горила, факт, с който се гордееше, защото вярваше, че размерът му придаваше по-заплашителен вид, а в неговата сфера на дейност това беше задължително изискване. Джъд имаше дълги крайници, а по кокалчетата на ръцете и от ушите му растяха косми. Не обичаше да се грижи за себе си. Бръснеше се, защото си мислеше, че изглежда по-млад от тридесет и две години без брада, но нищо повече. Вземаше душ само когато беше в настроение, което не се случваше често, но той вярваше, че одеколонът върши повече работа от сапуна. Малкото приятели, които имаше, го наричаха Тарзан, но прякорът му харесваше, защото го караше да се чувства дързък.

Сега не се чувстваше така. Седеше в стаята за разпит, потеше се обилно и чакаше агентът от ФБР да му каже защо е задържан. Щеше да поиска адвокат, но не и преди да разбере в какво го обвиняваха. Може би просто подпитваха. Може би дори не беше заподозрян и не знаеха какво е направил. Така е, реши той. Просто опипваха почвата.

Джъд беше сигурен, че не разполагат с уличаващо доказателство. Колата, която бе използвал, за да изблъска жената от пътя, вече беше в автоморгата и скоро щеше да бъде разглобена и смачкана. Братовчед му Еди, който бе собственик на автоморгата, обеща, че ще го направи възможно най-бързо. Като предпазна мярка Джъд бе избърсал колата. По нея нямаше нито един пръстов отпечатък. Беше много педантичен и сигурен, че не е пропуснал нито сантиметър. Не, ФБР не разполагаше с нищо срещу него и единствената причина да седи там и да чака беше, че търсеха информация.

Притесняваше се от агента, който щеше да го разпитва. Беше чул другите агенти да говорят за него с уважение, но и с известно безпокойство. Джъд реши, че всичко това е постановка, за да го сплашат.

Беше сбъркал. Точно тридесет секунди след като специален агент Лиам Скот влезе в стаята за разпити, Джъд се разтрепери от страх.

Първо влезе друг агент. Той застана до прозореца, скръстил ръце, мълчалив и бдителен. После влезе Лиам Скот. Той хвърли една папка на масата и извисявайки се над Джъд, каза:

— Обвинен си в опит за убийство.

— Какво? Не съм се опитвал да убия никого.

— На твое място щях да си потърся адвокат, защото по всичко личи, че ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Досега не му бяха казвали да си намери адвокат. Детективите обикновено се опитваха да го откажат от тази идея. Този агент беше различен.

— Не разполагате с доказателства — заекна той. — Не ми трябва адвокат, защото не съм направил нищо лошо.

Блъфът не проработи.

— Камерите за наблюдение по магистралите показват, че си следил Алисън Трент. Намерихме колата ти, боклук такъв. Опита се да убиеш жената, която обичам. Бих могъл да те убия точно тук и сега.

Погледът на агента предизвика студени тръпки по гърба на Джъд.

— Но аз дори не я познавам. Защо ми е да я убивам? — попита, опитвайки се да звучи искрено.

— Ще попитаме братовчед ти Еди, когато свидетелства срещу теб.

Джуд разбра, че е притиснат в ъгъла. Бе се надявал, че агентът лъже за намирането на колата, но сега разбра, че казва истината. Проклетият му братовчед. Еди не бе изпълнил обещанието си да унищожи колата, а Джъд му беше дал сто долара, за да го направи бързо. Ама че мърляч, помисли си той.

Лиам си погледна часовника и се запъти към вратата. Алисън беше в „Хамилтън“ и трябваше да я види, за да се увери, че е добре. С нея имаше двама агенти, но той нямаше да спре да се безпокои, докато бе далеч от него.

— Арестувайте го — нареди той, когато стигна до вратата.

— Чакайте. — Паникьосан, Джъд избъбри: — Искам сделка. Срещу по-леко обвинение ще ви кажа името на човека, който ме нае. Само ме обвинете в по-дребно престъпление.

Лиам се засмя.

— По-леко от опит за убийство?

— Не се опитвах да я убия, честна дума. Търкалянето надолу по хълма беше инцидент. Исках само да я спра, но ударих бронята й прекалено силно.

— Защо се опитваше да я спреш?

— За да й открадна лаптопа.

Лиам опря ръце на масата и се наведе напред.

— За кого работиш?

— Имаме ли сделка? — Погледна Лиам и другия агент в очакване.

— Зависи — каза Лиам. — С каква информация разполагаш?

Джъд настояваше.

— Първо искам сделка.

— Помогни ни, за да ти помогнем и ние.

Джъд пое дълбоко дъх и каза:

— Фред Стайлс.

— Какво направи Фред Стайлс? — попита Лиам.

— Той е човекът, който ме нае. Виждате ли? Оказвам ви съдействие.

Лиам знаеше, че Бронски не е приключил с признанието. Езикът на тялото му го показваше. Той се гърчеше и не смееше да го погледне в очите.

— Не беше опит за убийство — настоя Джъд. — Трябваше само да взема лаптопа й и да я накарам да дойде с мен. — Той се осмени да хвърли бърз поглед нагоре и пожела да не го беше правил. Агентът наглеждаше готов да избухне.

— Къде щеше да я заведеш? — попита Лиам.

— Нямам представа. Трябваше да я заловя и да се обадя, за да ми кажат къде да я оставя. Знаех само, че трябвало да завърши някаква програма. Смятах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Не исках да пострада и щях да се спусна по хълма, за да проверя дали е добре, но видях, че идва кола, затова се махнах оттам.

— Къде е Стайлс сега?

— Не знам. Не съм го виждал, откакто ми възложи задачата. Стайлс може да бъде истински гадняр, ако не стане на неговото. Свикнал е да получава това, което иска. Надявах се, че ако се покрия за известно време, ще се успокои. Вероятно вече е възложил задачата на друг. Това, което знам със сигурност, е, че няма да се откаже. Той ще изпрати…

Лиам излетя през вратата, преди Джъд да довърши изречението.