Джули Гарууд
В мрежата (25)

Двадесет и пета глава

Една седмица? Бил е в Бостън цели седем дни и нощи и не си е направил труда да й се обади. Какво му ставаше? Нямаше ли представа колко я наранява? Не, разбира се, че не. Как би могъл да знае? Та той беше идиот.

Всяка друга жена щеше да вдигне ръце и да продължи напред. За щастие, или за съжаление, в зависимост от резултата, тя не беше като всяка друга жена. Беше време да събере смелост и да се изправи срещу него, но нямаше да е лесно. Ами ако я отблъснеше? Обмисли тази възможност и реши, че би било ужасно, но тогава поне щеше да знае и да намери начин да продължи живота си без него.

Съзнанието й беше изпълнено с грижи, докато се къпеше и се приготвяше да си легне. Всеки път, когато си представяше как колата й се търкаля надолу по хълма, стомахът й се свиваше. Беше време да се потопи във виртуалния свят. Само така можеше да се скрие от действителността. Но тогава си спомни, че лаптопът й бе унищожен и че трябваше да си купи нов. Слава богу, че бе архивирала всичко, по което бе работила.

Влезе в дневната и се закова на място. Лиам все още беше там. Стоеше пред прозореца и гледаше навън. Изглеждаше дълбоко замислен. Телефонът беше в ръката му и от време на време той свеждаше поглед към него.

— Мислех, че си си тръгнал.

Той отговори, без да я погледне:

— Не. — Втренчи се отново в телефона си и поклати глава. — Знаеш ли какво гледам? — Приближи се до нея и й подаде телефона.

Тя погледна снимката и потръпна. Беше колата й, или по-скоро останките от колата й, в подножието на хълма.

— Можеше да си счупиш врата. — Звучеше ядосан, но ръцете му бяха нежни, когато я хвана за раменете. — Би трябвало да имаш синини по цялото тяло.

— Но нямам — увери го тя. — Добре съм.

Той не я пусна. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и спряха на копчетата на копринената й пижама. После я целуна по шията. Целувките му бавно се спуснаха надолу към гърдите и той разкопча горнището й.

Когато тя тихо ахна, той я грабна и я занесе на ръце в спалнята. Бяха ненаситни един за друг и не можеха да спрат пламналата помежду им страст.

— Причинявам ли ти болка? — задъхано попита той. — Ще спра, ако те наранявам.

— Не, не. Не спирай — настоя тя, после го ухапа по ухото и той беше изгубен.

Достигнаха кулминацията едновременно. Тя го притисна силно и извика. Лиам изстена, преди да се строполи върху нея. Главата му се отпусна на рамото й, докато дишаше дълбоко, опитвайки се да се възстанови.

— Добре ли си, миличка? — дишаше тежко.

Тя въздъхна, все още замаяна:

— Да.

Най-после събра сили да се премести, за да не я премаже. Обърна се по гръб, но я притискаше в прегръдките си. Сякаш не можеше да я пусне.

— Никога не съм губил така контрол — призна той.

— Казваш го, все едно е нещо лошо.

Той сви рамене.

— Каквото, такова.

Какво ли означава това? — запита се тя.

Лиам стана от леглото, взе си дрехите и влезе в банята.

— Нищо ново под слънцето — промърмори тя. Щеше ли да каже: „Ще се видим по-късно“, или изобщо нищо? О, не, не и този път. Нямаше начин да го остави да си тръгне, преди да говори с него.

Той излезе от банята. Изглеждаше загрижен. Изведнъж я обзе гняв. Трябваше само да остави пари на нощното й шкафче, за да я накара да се почувства като момиче на повикване. Тя си облече халата и го последва в хола.

— Моля те, не си тръгвай. Искам да ти задам един въпрос.

Нямаше време да го попита. Стамос почука на вратата и я повика. Тя загърна халата си и открехна вратата.

— Онези маниаци отново са долу.

— Това вече не се търпи! Ако обичате, пуснете ги след десет минути.

Мърморейки под носа си, тя се втурна в спалнята, за да се облече.

— Търпението ми се изчерпа. Явно си търсят белята и бога ми, ще си я получат.

Тя извика на Лиам:

— Трябва да си вървиш. В противен случай ще се наложи да ме арестуваш, когато започна да ги удрям.

— Никъде няма да ходя.

Щеше да се окаже по-упорит от нея.

— Преди няколко минути нямаше търпение да се махнеш оттук…

— Не е вярно — възрази той.

— Добре. Защо искаш да останеш?

Той изглеждаше смутен.

— От любопитство.

Тя намъкна джинсите си и закопчавайки блузата си, се върна в хола. Лиам я хвана за ръцете.

— Нека ти помогна.

— Няма нужда, мога и сама.

Той се усмихна.

— Не можеш.

Тя погледна надолу и видя, че копчетата й са закопчани накриво. Чувствайки се глупаво, остави Лиам да ги оправи. Когато той приключи, се опита да се отдръпне.

Той повдигна брадичката й и я целуна.

— Поеми си дълбоко дъх — предложи той.

— Защо?

— За да се успокоиш.

— Ядосана съм.

Проклетите й роднини заблъскаха по вратата. Тя послуша Лиам, но дълбокото вдишване не й помогна. Все още беше напрегната и вбесена.

Лиам я изпревари и отвори вратата. Ръсел Трент нахлу пръв. Вонята на алкохол го обгръщаше като облак. Съпругата му Джейн го последва. Раменете й бяха прегърбени, а хлътналите й очи изучиха подозрително Лиам, преди да се обърнат към Алисън.

— Не знаехме, че имаш компания — каза Джейн.

— Това е мой приятел — каза Алисън. Без да губи време, добави: — Не биваше да идвате.

Джейн се опита да смекчи изражението си, но усмивката, която изви устните й, не стигна до очите й.

— Просто искахме да видим как си. Знаеш, че се тревожим за теб.

Опитваше се да се прави на загрижена, което беше смехотворно.

— Може ли да седнем? — попита Джейн.

Ръсел вече се беше проснал на дивана, така че въпросът не се нуждаеше от отговор.

— Защо сте тук? — попита Алисън. — Вече ви казах, че няма да получите нищо повече от мен.

Джейн погледна Лиам, който стоеше до вратата и я следеше зорко. Тя се поколеба, преди да отговори и внимателно подбираше думите си.

— Само преди няколко дни получихме призовка, която ни дойде като истински шок. Всичко се случи толкова отдавна.

— Какво се е случило толкова отдавна?

— Смъртта на родителите ви. — Джейн поклати глава и взе една кърпичка от чантата си, опитвайки се да изглежда искрена. — Все още скърбим за тях.

— Знам, че това не е вярно и изобщо не тъжите за тях. Баща ми е имал основателна причина да не ви харесва.

Чичо Ръсел се изправи.

— Напротив, те ни обичаха.

Алисън нямаше намерение да спори с него.

— Все още не сте ми обяснили защо сте тук.

— Получихме призовка, в която се казва, че искат отчет за всеки долар, който сме похарчили за вас с Шарлът. Но това няма как да стане. Как е възможно да се пази всяка разписка толкова много години?

— И сте похарчили много пари за нас, нали? — попита Алисън, правейки всичко по силите си, за да се овладее.

— Разбира се — настоя Джейн. — Струваше ни скъпо да ви подсигурим храна и дрехи, а и да ви изучим.

— Петстотин хиляди? — попита Алисън.

Джейн беше изненадана.

— Какво?

— Твърдите, че сте похарчили парите от застраховката за Шарлът и мен?

— Разбира се — отвърна Джейн.

— Спри — настоя Алисън, почти викайки. — Просто спри. Не сте похарчили и един цент от тези пари за нас. Знаем къде е отишло всичко. Купили сте къщата и земята към нея. Плащали сте сметките си. Вие…

— Добре — изкрещя Джейн. — Сгрешихме и много съжаляваме.

— Държахте се ужасно с нас. Съзнавате ли го? Постоянно ме заплашвахте, че ако не слушам, ще ме разделите от сестра ми и ще ме изпратите в приемно семейство. Трябваше да работим, за да си плащаме за всичко, което искаме, дори за образованието си. Помните ли? И бог да ми е на помощ, ако съм била неблагодарна. Този терор започна, когато бях на четири години.

Виждайки, че тактиката й не действа, Джейн реши да удвои усилията си. Въздъхна и разкаяно сведе очи:

— Сега осъзнаваме колко безчувствени сме били. Наистина се срамуваме от поведението си и много съжаляваме.

Това беше най-неискреното извинение, което Алисън беше чувала през живота си.

— Какво искате? — попита тя, а гласът й бе глух и безчувствен. — Или сте дошли тук само за да се извините?

— Всъщност… — започна Джейн и погледна съпруга си.

Ръсел се изправи, като се олюляваше.

— Искаме да се явиш в съда и да свидетелстваш в наша полза — каза той.

Думите му накараха Алисън да онемее. Изминаха няколко секунди, преди тя да отговори.

— Искате да лъжа заради вас.

— Няма да е лъжа — настоя Джейн. — Осигурихме ви подслон и храна.

— Какво ще стане, ако откажа?

Джейн попи очите си, преструвайки се, че бърше сълзите си.

— Може да се озовем в затвора.

— Мислете позитивно — каза Алисън. — Така ще виждате Уил по-често.

Лиам се изкашля, за да прикрие смеха си. Трябваше да признае, че нахалството на Джейн и Ръсел беше впечатляващо, но начинът, по който Алисън им се противопостави, бе още по-впечатляващ.

— Ще ни оставиш да отидем в затвора? — попита Джейн.

Презрителната усмивка, която Алисън беше свикнала да вижда на лицето на леля си, отново се появи. Дотук с преструвките, помисли си тя. Отиде до вратата и Лиам я отвори вместо нея.

— Време е да си вървите. И да не сте посмели отново да идвате. Ако го направите, ще изискам ограничителна заповед и ще извикам полицията. Сега се махайте.

Кървясалите очи на чичо й мятаха огън и жупел.

— Ще гориш в ада заради това — измърмори, като се втурна покрай нея.

Леля Джейн стигна до вратата и спря.

— Защо ни причиняваш това?

— Защо ли? — усмихна се Алисън. — Предполагам, че защото съм неблагодарна. — Тя блъсна вратата и се облегна на нея, като си пое дълбоко дъх. Когато се успокои достатъчно, за да говори, погледна Лиам. — Съжалявам, че трябваше да присъстваш на тази сцена — извини се тя.

— Но не и аз — каза той. — Гордея се с теб.

— Наистина ли?

— Да — отвърна той. — Ти им се противопостави, а те си го заслужаваха. Според мен има три вида хора. Добри хора, които обикновено правят нещо добро с живота си. Добри хора, които понякога излизат от правия път и допускат грешки. И лоши хора, които вършат злини. Бих сложил леля ти и чичо ти в третата категория. Не мисля, че те някога ще осъзнаят грешките си.

— Прав си. Сигурна съм, че те все още си мислят, че могат да ме тормозят. Това едва ли ще е последната ни среща. — Тя изправи рамене. — Но аз мога да се справя — заяви уверено.

— Добро момиче — каза Лиам, докато я прегръщаше.

Той отиде до бюрото и си взе пистолета. Докато го закопчаваше, получи есемес. Погледна екрана.

— Трябва да тръгвам — каза без обяснение. Пъхна телефона в джоба си и се приближи, за да я целуне бързо. — Съжалявам. Трябва да се погрижа за нещо. Каза, че имаш въпрос. Може ли да почака? — попита той.

— Разбира се — отвърна примирено Алисън.

И отново го гледаше как си тръгва.

 

 

Работата й я спаси да не мисли постоянно за Лиам и за щастие, когато включваше новия си лаптоп вечер, светът около нея преставаше да съществува.

Отново двама агенти я откарваха до центъра и обратно, но вече познаваше повечето от тях и се радваше на компанията им. Задачите й бяха станали напрегнати, много от тях се отнасяха до липсващи средства и тя трябваше да остава до късно почти всяка вечер.

Джордан беше видяла снимката на смачканата кола на Алисън — Ноа я получил от Алек, който я беше получил от Лиам. Обади й се да я чуе.

Поздравът на Алисън не беше обичайният.

— Мъжете все пак да го духат.

— Искаш ли да дойда у вас?

— Не. Просто заявявам един факт. Какво става с теб?

— Всичко е наред. Разкажи ми какво се случи на пътя.

— Но нали вече ти казах…

— Да, но чак сега видях снимката. Не мога да повярвам, че си се отървала без драскотина. Боже мой, да се блъснеш в дънер и после да се преобръщаш…

Алисън се засмя.

— На мен ли го казваш? Бях там.

Обсъждаха ужасната катастрофа половин час. После Алисън каза:

— Трябва да затварям. Пак ще се чуем.

— Почакай. Искаш ли да дообясниш началната си забележка? — попита Джордан, опитвайки се да бъде дипломатична.

— Не, не сега.

Алисън поработи още един час, след което си легна. Беше благодарна на Джордан, че не й задаваше въпроси за Лиам. Може би тя вече знаеше, че несъществуващата връзка е приключила. Независимо от това, Алисън не беше готова да говори за него. Емоциите й все още бяха твърде болезнени.

Точно когато заспиваше, телефонът й иззвъня. Обаждаше се чичо Ръсел и беше толкова пиян, че думите му бяха неясни. Той искаше тя да знае, че е неблагодарна кучка. Тя била виновна за всичките им нещастия. Съгласи се с него само за да го накара да спре, но не се получи. Можеше да чуе леля си на заден фон, която пищеше като колония от прилепи. Звукът пронизваше ушите й. Алисън прекъсна разговора по средата на една от цветистите му заплахи.

„Кучка“ сякаш беше думата на деня, защото пет минути по-късно, се обади Брет Кийтън. Обвини я, че си е присвоила неговата програма. Страхотно, той вече вярваше на собствените си лъжи.

— Трябва да се страхуваш — заплаши я той. — Лоши неща се случват на лошите хора.

Тя въздъхна. Беше й писнало от всичко това.

— Давай! — каза тя и прекъсна разговора.

Сега оставаше само партньорът на Брет, Фред Стайлс, да се обади да я заплашва.

Чувстваше се обезкуражена и самотна, изключи звука на телефона си, загаси лампата и заспа.