Джули Гарууд
В мрежата (24)

Двадесет и четвърта глава

Работата помагаше на Алисън да не мисли за личните си проблеми. В един от най-тежките си дни до този момент, трябваше да реши особено труден казус, но се наслаждаваше на всяка минута. След като най-накрая намери източника, го изпрати на Филипс заедно със своя доклад и се облегна, за да се наслади на постигнатото. Изпитваше такова удовлетворение и задоволство след тежкия ден. Наистина си обичаше работата. Дори беше омекнала по отношение на Филипс.

Тя приключи в пет и половина, след това отиде на йога и остана във фитнеса до осем. Трафикът беше ужасен, както обикновено. Паркира на мястото си в гаража и тръгна към асансьора, преметнала раницата си през рамо, когато забеляза, че камерата, насочена към входа, е счупена и виси на два кабела. Отбеляза си наум да уведоми управителя и продължи нагоре.

Пред вратата й я чакаха Стамос и един полицай. Портиерът не можеше да си намери място, докато полицаят попълваше рапорт.

— Какво се е случило? — попита тя.

Стамос се втурна да обяснява.

— Някой е нахлул в апартамента ви.

Инспектор Джей Уотс помоли Алисън да провери всяка стая и да го уведоми дали липсва нещо.

Алисън беше шокирана, когато влезе. Дневната беше разхвърляна, чекмеджетата на бюрото бяха обърнати с главата надолу. Тези в спалнята също бяха отворени и съдържанието им бе разхвърляно по пода.

— Проверете дали ценностите ви са тук — посъветва я инспектор Уотс.

Единственото ценно нещо, за което се сещаше, беше лаптопът й и програмата, върху която работеше. Компютърът й се намираше в безопасност в чантата, която носеше. Тя се втурна към тайника, където съхраняваше резервния диск. Бе на мястото си. Дрехите и обувките й не изглеждаха разхвърляни.

— Казах на инспектор Уотс, че онези хора са направили това — рече Стамос, когато тя се върна в дневната. — Леля ви и чичо ви. Знаех, че ще причинят неприятности в мига, в който видях как се отнасят към своя „Крайслер“. Те дойдоха отново и пак вдигнаха скандал. Трябваше да ги пусна във фоайето, защото жената блъскаше по стъклото и се безпокоях, че ще го счупи. Трябваше да помогна на дамата от апартамент 3А, но се уверих, че близките ви са напуснали помещението, преди да се кача в асансьора. Обзалагам се, че са се върнали и са се качили. Сигурен съм, че те са го направили — настояваше той пред инспектора.

— Ако са били вашите роднини, какво са търсили? — попита инспекторът Алисън.

— Пари — отвърна тя — или неизплатени чекове. Това е всичко, от което се интересуват.

Инспектор Уотс приключи с бележките и отиде да прегледа сградата за други влизания с взлом. Щял да се върне при нея, ако се нуждаел от информация.

Преди да си тръгне, Стамос й каза, че управителят бил уведомен и обещал, че повредената ключалка ще бъде заменена до един час.

Алисън имаше нужда от душ, но нямаше да го направи, преди да поставят нова ключалка. Докато чакаше, тя си стопли замразена вечеря и хапна банан и боровинки. След един час ключалката беше ремонтирана, а тя — изкъпана и облечена. Беше готова да се сгуши на дивана и да прочете имейлите си.

За съжаление, нямаше време да си почине, защото, както се опасяваше, й се обадиха от центъра. Този път беше един от помощниците, който твърдеше, че става дума за спешен случай, но кога ли всъщност не ставаше? Каза й, че няма да отнеме много време, което я разсмя. Сложи лаптопа и портмонето си в раницата, взе телефона и ключовете и тръгна. Едва беше излязла на магистралата, когато една кола започна да я притиска. Ако не беше натиснала докрай газта, щеше да я удари отзад. Трафикът беше претоварен както обикновено и едва когато сви по друга магистрала, отново забеляза колата. Не можеше да различи марката. Приличаше на черен джип със затъмнени стъкла. Магистралата беше с четири платна и за него имаше достатъчно място, но тя все пак се премести в по-далечното. Погледна няколко пъти в огледалото за обратно виждане, но не го видя и предположи, че е избързал напред.

Изведнъж той се появи точно зад нея, удряйки бронята й. И докато тя завиваше по изходната рампа, той блъсна странично колата й. Тя едва имаше време да реагира, преди да я удари отново, този път по-силно. Защо се случваше това? Дали беше случайна агресия на пътя? И ако е така, с какво беше ядосала шофьора? Докато криволичеше, за да избегне третия удар, телефонът й прелетя през седалката. Тя го хвана и натисна бързото набиране, за да се обади на Филипс. Наклонена на две колела, колата й зави по чакълестия път, който водеше към кибер центъра. Колата, която я преследваше, бе точно зад нея.

Филипс отговори на първото позвъняване и по ехото тя разбра, че е на високоговорител. Звучеше нетърпеливо, както винаги.

— Аз съм, Алисън. Имам нужда от помощ. Някой се опитва да ме избута от пътя. Удари ме два пъти… не, вече три пъти.

— Къде си? — попита Лиам.

Тя беше толкова шокирана да чуе гласа му, че не отговори.

— Къде си? — попита той отново.

— На около миля и половина от центъра. Току-що завих по чакъла.

Това беше идеалното място за нападение на автомобил — криви дървета от двете страни на пътя и нито една къща. Тя беше съвсем сама.

— О, господи, ето го, идва пак.

— Опитай се да останеш пред него — нареди Филипс.

— Лиам…

— Той вече пътува към теб — каза й Филипс. — Дръж си главата наведена. Не се превръщай в мишена. Помощта идва. — Опитваше се да я успокои и това я изплаши почти толкова, колкото и ударът.

Да не се превръща в мишена? Да не мисли, че шофьорът маниак може да има пистолет? Нямаше възможност да го попита какво има предвид. Отново я блъсна и този път точно в целта. Ъгълът беше перфектен. Тя загуби контрол над колата, която започна да се върти. Не успяваше да спре и направи грешката да натисне силно спирачките. Тази грешка беше причината да полети надолу по хълма. Храстите не предотвратиха падането й. Дебелият дънер на едно дърво я спря. Беше висок само няколко фута, но колата го удари и се преобърна. Имаше чувството, че се търкаля надолу по хълма във варел. Раницата кацна на гърдите й само една секунда преди да се отвори въздушната възглавница, която я предпази, поемайки голямата част от удара.

В този миг повярва в чудеса. Колата се приземи на гумите си. Двете й страни бяха вдлъбнати; частици от разбитото предно стъкло бяха посипани по седалките; гумите бяха спукани… а по нея нямаше нито една драскотина. Лаптопът й беше паднал от чантата и се беше разбил на парчета на пода, смазан от вдлъбнатата врата на колата. Помисли, че може да е мъртва, но все още да не го осъзнава. Прошепна молитва и се опита да забави препускащия си пулс. Тогава разбра, че бе съвсем добре, с едно малко изключение. Не можеше да пусне волана.

Когато погледна през счупеното предно стъкло, видя фарове горе на хълма. Те бързо се отдръпнаха и тя чу как колата се отдалечава. Небето почерня и стана зловещо тихо. Тогава изведнъж към нея се насочиха прожектори. Чу Лиам да вика името й. Звучеше като обезумял. Ако не беше чула гласа му, щеше да се паникьоса. Вече си представяше как резервоарът се взривява. Обикновено това се случваше във филмите с преследвания с коли, нали? Разбира се, обикновено шофьорът беше мъртъв, а тя си седеше тук без драскотина.

Предпазният колан беше засякъл, а прозорецът не се отваряше, но Лиам я измъкна. Трябваше да счупи страничния прозорец и да среже колана. И да отлепи ръцете й от волана. Изражението му беше мрачно, но въпреки това той беше толкова нежен с нея, докато я изкарваше през прозореца. И Филипс беше там и изглеждаше притеснен почти колкото Лиам. Как бяха пристигнали тук толкова бързо?

Лиам не я пускаше. Притискаше я към себе си. Можеше да го почувства как трепери, когато попита:

— Добре ли си? Кървиш ли?

— Добре съм — каза тя, изненадана, че може да повиши гласа си до малко повече от шепот.

— Който и да ти е причинил това…

Надявайки се да го успокои, тя му направи знак да я пусне. Отърси се и каза:

— По всичко личи, че се нуждая от превоз.

Филипс се усмихна за първи път, откакто го познаваше, но Лиам не беше в настроение. Прегърна я през раменете и каза:

— Отиваш в болницата. Може да имаш вътрешно кървене, мозъчно нараняване или…

— Няма да ходя в болница — възрази тя. — Не си ударих главата, а и раницата ме предпази от въздушната възглавница. — Чак след като огледа добре колата си, тя се разтрепери. После забеляза останките от лаптопа си. — Компютърът ми… — започна тя.

— Ще се погрижим за това — увери я Филипс.

Наистина бе цяло чудо, че не бе получила травма.

— Добре съм, Лиам — запротестира тя. — И със сигурност не кървя вътрешно.

— Няма как да знаеш, освен ако нямаш рентгеново зрение.

Тропна с крак.

— Няма да отида в болница. Разбра ли?

Той я заведе в болницата. Пренебрегна протестите й, но това не я изненада. Никога не я слушаше. Тя му каза точно това, докато медицинската сестра я откарваше на инвалидна количка към спешното отделение. Мушкаха я, потупваха я, прегледаха я на рентген и на скенер и накрая я обявиха за напълно здрава. Дежурният лекар се мотаеше до леглото й, след като й каза добрата новина.

— Има ли още нещо? — попита тя. — Да не би да трябва да ми направите още някое изследване?

Той се усмихна.

— Не, можете да си вървите. Просто си мислех…

— Да? — попита тя учудено.

— Искате ли да излезем някой път? — Той й подаде визитка с номера си. — Обадете ми се. По всяко време.

Тя не знаеше какво да каже. Взе визитката, благодари му, че се беше погрижил за нея, и реши да изведе Лиам оттам възможно най-бързо. Той се взираше в лекаря с невярващ поглед.

— Стоях точно тук — съобщи той раздразнено, когато лекарят излезе от кабинета.

— Видя те, агент Скот.

Лиам седна на края на леглото и я придърпа към себе си. Ако лекарят беше там, щеше да я целуне само за да му покаже, че не е свободна.

Предположи, че първо трябва да я уведоми.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Кога се върна от Берлин? — попита тя в същото време.

Той не отговори, защото в този момент се появи сестрата, за да я изпише. Алисън настоя да я заведе в офиса. Тя знаеше, че Филипс ще има сто въпроса, и искаше да приключи с разпита по възможно най-бързия начин. Изчака, докато останаха сами в кабинета на Филипс, за да попита Лиам за какво иска да разговарят.

— За теб и мен — отвърна той.

Тя поклати глава.

— Няма теб и мен. Имахме несъществуваща връзка и тя приключи.

Той се облегна на бюрото и се усмихна.

— Ако имаме несъществуваща връзка, как е възможно тя да свърши?

Разбира се, че ще използва логика. Тя сви рамене.

— Не знам. Просто свърши. — Тя седна. — Не искам да говоря за това.

— Аз искам.

Филипс влезе в кабинета и сложи край на разговора им. Тя се подготви за предстоящата инквизиция.

— Как се чувстваш? — попита я той.

Беше изненадана от съчувствието в гласа му. Не искаше да бъде мил с нея. Харесваше й точно такъв, какъвто беше обикновено. Може би все пак си беше ударила главата, защото нещо й се губеше. Започна да отговаря, че се чувства чудесно, но когато погледна надолу, забеляза, че ръцете й треперят почти неконтролируемо.

— Беше страхотна вечер — започна тя.

— Разбира се — каза Филипс. — Да полетиш надолу по онзи хълм…

— Де да беше само това — въздъхна тя.

Лиам се изправи и попита разтревожен:

— Какво имаш предвид?

— Когато се прибрах от фитнеса, портиерът ме чакаше с един полицай. В апартамента ми бе влизано с взлом.

Лиам стисна зъби. Това не беше добър знак, реши тя. Нямаше нужда да гадае на какво се дължи лошото му настроение.

— И го споменаваш чак сега? — попита той.

Не й хареса снизходителния му тон.

— Да, чак сега го споменавам.

— Смяташ ли, че нахлуването в дома ти и инцидентът на пътя може да са свързани? — попита Филипс. И той като Лиам звучеше напрегнато.

Алисън имаше чувството, че искаха да й се разкрещят. Опита се да обясни действията си.

— Да, знам, че трябва да ви се обаждам, агент Филипс, когато възникнат проблеми, но не бе откраднато нищо, а и вече имаше полицай, който пишеше рапорт, така че не сметнах за необходимо да ви притеснявам. Сигурна съм, че са били леля и чичо.

Думите й породиха нови въпроси, които я накараха да се чувства като малоумна. Само защото Стамос беше предположил, че леля й и чичо й са виновни, не означаваше, че е така.

Лиам потърка челото си, сякаш се опитваше да изтрие главоболието си.

— Значи, предполагаш, че леля ти и чичо ти са били у вас.

Чувствайки се притисната в ъгъла, тя каза:

— Да.

Той кимна и попита:

— А каква е причината да те изблъскат от пътя?

— Мислех, че става дума за агресия.

— Агресия на пътя — повтори Филипс и се отпусна на стола. — Направи ли нещо, за да предизвикаш такава реакция у шофьора? Да не пишеше есемес?

Обвиняваше ли я?

— Разбира се, че пишех — отвърна тя. — Винаги пиша есемеси, докато шофирам. Също така си слагах червило и спирала, така че трябваше да наглася огледалото.

На Филипс не му беше забавно.

— Зададох ти сериозен въпрос.

— Да, така е — съгласи се тя.

— Погрижих се за полицейския рапорт за колата ти — каза той.

— Благодаря.

— Не е случай на агресия на пътя — каза Лиам.

Тя се втренчи в него за няколко секунди и се замисли за събитията от последните няколко часа.

— Те са свързани, нали? Но как? Имаш ли теория по въпроса?

— Всъщност да, при това няколко — каза той. — Ще открием кой го е направил — добави твърдо. — И когато го направим…

Страхувайки се, че ще каже нещо неуместно пред Филипс, тя се изправи и попита:

— Това беше всичко, нали? Искате ли да работя, или да се прибера? Мисля, че е по-добре да си отида вкъщи. — И преди Филипс да отговори, тя заяви: — Имам нужда да се прибера.

Като закъсняла реакция започна да усеща последиците от опасния инцидент. Ръцете й все още трепереха, така че знаеше, че няма да може да пише по клавиатурата, а изпитваше и слабост. Лиам видя, че пребледня, и я сграбчи, преди да се строполи.

Тръгна към вратата, докато Лиам я държеше за ръката, но се обърна.

— Къде ми е лаптопът?

— При техниците — каза Филипс. — Беше доста натрошен. Ще видят какво могат да спасят.

— Благодаря.

 

 

Чак когато Лиам отвори вратата на апартамента й, тя забеляза за пръв път, че раницата и телефонът й са у него. Помисли си, че сигурно ги е взел от колата или може би тя ги е държала, когато той я издърпа през прозореца. Беше прекалено уморена, за да го проумее.

Лиам я заведе до леглото и отметна завивките. Няколко секунди след като постави главата си на възглавницата, тя заспа дълбоко.

Когато отново отвори очи, погледна към будилника и видя, че бяха минали няколко часа. Чуваше гласа на Лиам от дневната. Говореше по телефона. Имаше чувството, че не спира да говори по телефона. Работата му нямаше край. Не можеше да разбере с кого разговаря, но долови фрагменти от разговора. Чу част от въпрос за нелегална клетка и друг за информатор. Той говореше тихо, така че не чу нищо друго. В мига, в който приключи, отново му се обадиха. Честно казано, тя не разбираше как успява да се справи с всичко това. Знаеше, че работата му е много напрегната и от огромно значение, но също така разбираше, че е невъзможно един човек да носи толкова много отговорности. Дори и Лиам. Звучеше уморено. Независимо колко издръжлив беше, все някога щеше да рухне. Мисълта за това я плашеше.

Тя стана от леглото и застана на вратата, докато той я забележи.

— Лиам, кога се върна от Берлин? — попита тя.

Телефонът му иззвъня и той бързо отговори: „Идвам веднага“, преди да й обърне внимание. Тя виждаше умората в очите му.

— Алисън, опасявам се, че разговорът ни ще трябва да почака — каза той.

— Отговори на въпроса ми. Кога се върна от Берлин?

— Преди седмица.