Джули Гарууд
В мрежата (22)

Двадесет и втора глава

Той отново го направи. Алисън точно заспиваше, когато Лиам се наведе над нея, целуна я по челото и си тръгна. Този път дори не каза: „Ще се видим по-късно“.

Трябваше да е ядосана или най-малкото разочарована, но не беше. Започваше да приема всичко спокойно, което, като се замисли, беше изключително странно. И тъй като не беше казала на Джордан или на някой друг, че е влюбена в Лиам, не можеше да се оплаче от странното му поведение.

Неочаквано Уил отклони мислите й от Лиам, като почти й изкара акъла. Тя си отспа и дори не се облече до единадесет. Имаше ужасно главоболие и трябваше да си купи ибупрофен. Аптеката беше само на три пресечки, дори на две, ако минеше напряко през една алея, и тъй като времето бе хубаво, реши да отиде пеша. Съгласно правилата, можеше да пътува с кола, но не й бе позволено да ходи пеша сама. Предполагаше, че причината бе, че Бейл не се бе успокоил, но когато попита Филипс, той нито потвърди, нито отрече. Просто й каза, че може да ходи където поиска, стига да бъде придружавана. Досега се беше съобразявала с желанията му. Днес смяташе да отскочи до аптеката сама, без никой да разбере.

Току-що беше стигнала до алеята между две сгради, когато забеляза един мъж да се приближава към нея. Бе навел глава с нахлупена ниско на челото бейзболна шапка. Позна братовчед си, преди да е стигнал до нея.

Той я сграбчи за ръката.

— Аз съм. Не се страхувай. Трябва да поговорим.

Тя си отдръпна ръката.

— Да не би да ме причакваш?

— Не, бях тръгнал към твоя гараж. Щях да те изчакам там. Тогава те видях на тротоара и… Да отидем в алеята да поговорим.

Тя отказа и настоя да говорят сега. Той се огледа наоколо. Улицата беше почти пуста.

— Научих от адвоката си, че съм получил пробация благодарение на теб, защото си сключила сделка с прокурора? Вярно ли е?

Тя побесня. Никой не трябваше да узнава за ролята й за освобождаването му.

— Откъде знае твоят адвокат?

— Нямам представа. Вярно ли е? — повтори той. — Наистина ли си го направила заради мен?

Вече нямаше причина да отрича.

— Да.

Той попита отчаяно:

— Можеш ли да ме измъкнеш и сега? — Отново сграбчи ръката й и я помоли. — Трябва да ми помогнеш.

Алисън си пое дълбоко дъх. Не защото Уил я бе хванал, а защото видя Лиам да се приближава. Не носеше сако, ръката му беше на приклада на пистолета. Изглеждаше готов да убива. Откъде, за бога, се появи по това време? Само преди няколко секунди улицата бе безлюдна и изведнъж той се материализира от нищото. Почти очакваше отново да изчезне, ако само погледне настрани.

Бързо прошепна:

— Уил, носиш ли оръжие? Пистолет или нож?

— Не. Защо ми е?

Тя вдигна ръка като сигнал за Лиам да не се приближава, но той напълно го пренебрегна. Спря само на няколко крачки от Уил. Беше толкова близо, че тя се изненада, че Уил не усеща дъха му във врата си.

— Уил, послушай ме — каза тя. — Трябва да се предадеш точно в този момент. Предай се сега — избъбри тя, макар да знаеше, че няма смисъл. — Ако се предадеш доброволно, това може да се зачете в съда и да доведе до намаляване на присъдата ти. Моля те. Трябва да постъпиш правилно, за да мога да ти помогна.

Уил обаче не се вслуша в разумните й доводи.

— Може да успея да стигна до Канада и да се скрия там — каза той. — Никой никога не би…

Тя го спря.

— Все някога ще те заловят. Не искам да прекараш живота си в затвора или по-лошо — да те застрелят.

— Колко си наивна, Алисън — подигра й се той. — За теб светът е розов и хора като мен могат да получат справедливост. Смяташ, че ако отида при някое ченге и се предам, всичко ще бъде наред.

— Уил, трябва да се предадеш.

— Какво ще стане, ако не го направя? — попита враждебно.

— Тогава агентът на ФБР зад гърба ти ще те опре до стената, ще ти сложи белезници и ще те отведе. Моля те. Не искам да пострадаш.

Уил рязко обърна глава и видя Лиам с ръка на пистолета. Като животно в клетка, Уил се огледа във всички посоки, търсейки път за бягство.

— Дори не си го помисляй — предупреди го Лиам.

Осъзнавайки, че няма изход, Уил отпусна рамене и въздъхна дълбоко и съкрушено, сякаш цялата му борбеност изчезна в този момент.

— Предавам се.

Лиам бързо го провери за оръжие и се обади на полицията да го прибере. Само след секунди чуха сирените.

Уил се обърна към Алисън и започна да се моли.

— Алисън, моля те, ти трябва да…

Лиам не го остави да продължи.

— Спри веднага. Имаш ли някаква представа какво е направила братовчедка ти за теб? Докъде е стигнала, за да ти помогне?

Когато Уил отново се обърна към нея, Лиам отсече:

— Дръж ръцете си скръстени пред себе си и гледай само към мен. — Уил незабавно се подчини и Лиам продължи: — Време е да поемеш отговорност.

Лиам продължи да му се кара, давайки му да разбере колко е ядосан от отношението му към Алисън. Когато полицейската кола дойде и двама полицаи слязоха от нея, Уил се беше свил, сякаш готов да заплаче. Тя знаеше, че не трябва да се намесва, но не можеше да не го направи. Извика на полицаите:

— Той се предаде на специален агент Скот и виждате, че не оказва съпротива.

Лиам я погледна, сякаш да й внуши да не казва и дума повече. Но не го отрече и тя го прие като победа.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Уил. Буквално трепереше от страх.

Лиам не й даде време да отговори.

— Не — заяви категорично. Обръщайки се към полицаите, той показа картата си и нареди: — Сложете му белезници. После му прочетете правата и го вкарайте в колата.

— Да, сър — отвърнаха едновременно полицаите.

Докато водеха Уил, единият от тях се обърна и попита:

— Можем ли да направим още нещо?

Лиам кимна.

— Задръжте го в ареста известно време. Иска ми се да го разпитам.

Уил изглеждаше ужасен от перспективата и когато офицерите го вкараха в колата, той отново погледна умолително Алисън.

Тя гледаше как колата се отдалечава, след което се обърна към Лиам. Той се мръщеше, което не я изненада. Опита се да отклони гнева му, преди да започне да й чете конско.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— Че не му сложи белезници.

— Алисън, не нося белезници, в противен случай щях да му сложа.

— Можеше просто да кажеш: „Няма защо“. — Преди да успее да й отговори, тя попита: — Какво правиш тук? И как разбра, че Уил ще дойде?

— Не знаех. Колата ми е паркирана от другата страна на улицата. Идвах да те взема, но видях, че отиваш някъде. Разбери, Алисън, не можеш да му помогнеш повече. — Той я хвана за ръката и се отправи към колата си. Тя почти тичаше, за да го настигне.

— Защо бързаш толкова?

— Има проблем в службата и Филипс се надява, че ще можеш да го разрешиш. Предложих да те взема и да те закарам. Той ще изпрати някой да те върне.

— Кога ли не е имало проблем?

— Не звучиш особено разстроена.

Тя се усмихна.

— Не съм. Обичам проблемите. Затова излизам с теб.

Той едва потисна усмивката си.

— Да поговорим за Уил. Искам да ми обещаеш — говоря сериозно, дявол да го вземе — че няма да му помагаш повече.

— Мъчно ми е за него — призна тя.

— Слушай какво ще ти кажа. Хайде да отидем в болницата. Човекът, когото Уил преби почти до смърт, все още е в интензивното. Не е лошо хубавичко да го огледаш и после отново да ми кажеш дали ти е мъчно за Уил.

— Разбирам. Знам, че си прав. Не мога да направя нищо повече. Той трябва да си понесе отговорността.

— О! — Той се изненада, че тя толкова лесно се съгласи. — Добре тогава.

— Разочарован ли си, че вече не можеш да ме хокаш? — попита възможно най-мило.

— Никога не хокам хората. — Той замълча, помисли и призна: — Добре, може би само теб.

Когато стигнаха в кибер центъра, Лиам я изпрати до сградата и спря на пропуска, за да й каже довиждане.

— Къде заминаваш? — попита тя.

— В Берлин.

Предишния ден в Берлин бе взривена бомба в търговски център. Няколко американци загинаха при взрива. Всички новини отразиха атентата. Затова ли заминаваше? Знаеше, че ще й отговори уклончиво, затова не го попита. Подаде си чантата на охраната и тръгна към стълбите. Когато погледна през рамо, Лиам стоеше на същото място и я гледаше как се отдалечава.

— Пази се — каза тя.

 

 

Двама агенти от центъра я откараха вкъщи. Алисън предполагаше, че известно време няма да вижда Лиам, ако наистина беше отлетял за Берлин. От друга страна, можеше отново да падне от небето във всеки един момент. Не изключваше тази вероятност. С Лиам всичко беше възможно.

В новините съобщиха, че Уил се е предал на властите. Вече не можеше да нарани никого и колкото и да не й се искаше да го признае, заслужаваше да остане зад решетките. Но не мислеше, че той ще се отърве от своята избухливост. Тя се помоли за него и спря да се тревожи.

Ако не се брои ежедневното обаждане с крясъци на леля й, Алисън най-после можеше да се отпусне, което тя възнамеряваше да направи веднага щом измисли как. Започна отново да тренира два пъти седмично, понякога и по-често, не защото искаше да бъде във форма, а защото така се чувстваше по-добре. Няколко пъти вечеря с Джордан и Ноа. Джордан не можеше да спре да говори за презентацията на Брет и да се надсмива над факта, че той вярваше, че подобна машинация ще му се размине.

Алисън няколко пъти игра ракетбол с Дан и приятелката му, Марго. Мислеше, че става по-добра. Нито Дан, нито Марго бяха съгласни, макар Марго да бе по-дипломатична. Дан просто се засмя и поклати глава. Късно една вечер на чаша бира той й разказа последните клюки за Брет. Според слуховете всички в Силиконовата долина и извън нея бяха чули за случилото се. Макар да държеше на своята версия, че компютърната програма е негова, и да обвиняваше Алисън за подлия „номер“, който му беше погодила, никой не му вярваше. Все пак той не се оттегли тихо. Вярваше, че притежава достатъчна част от програмата, за да намери купувач. С всеки опит, който се проваляше с гръм и трясък, гневът му нарастваше. Беше намерил номера й и се обади няколко пъти само за да й каже колко много я мрази. Ако смяташе да я изплаши, не му се получи. В нейните очи Брет беше незначителен фукльо, затова сподели пиянските му изцепки единствено с Джордан.

Минаха две седмици без нито дума от Лиам. Това не я изненада. Опитваше се да свикне с мисълта, че може да не го види отново. Не че я беше подвел. Той беше пределно откровен от самото начало. Секс и само секс. Без нежни обяснения в любов. Не искаше да плаче или да потъва в самосъжаление. Не подхождаше на една дама и тя никога нямаше да се поддаде на желанието, но определено се изкушаваше.

Време беше да преодолее тази несъществуваща връзка. Беше решена, че ако отново види Лиам, ще му каже, че не го иска в живота си. По-добре да му го каже по телефона, реши тя, защото знаеше, че в момента, в който го види, най-добрите й намерения щяха да се изпарят и щеше да пожелае да разкъса дрехите му и да му се нахвърли.

Нямаше значение, че го обича или че той може да изпитва нещо повече от привързаност към жената, с която понякога прави секс. Нямаше значение дори да я обичаше в някаква степен. Работата заемаше първо място в живота му. Тя виждаше колко го изтощава. Никой не можеше да поддържа такова неистово темпо, без да заплати съответната цена. Дори само стресът би убил обикновен човек, а той определено не бе свръхчовек, макар да се мислеше за такъв.

Не толкова отдавна тя щеше да повярва, че писането на компютърни програми е всичко, което някога бе искала или от което се нуждаеше. Но вече не беше така. Вече искаше всичко. Искаше брак и рано или късно бебета, които да обича и за които да се грижи. Знаеше, че няма бъдеще с Лиам. Сега оставаше само да намери смелостта да продължи без него.