Джули Гарууд
В мрежата (20)

Двадесета глава

Алисън имаше няколко предположения за местоположението на Уил. Спомняше си имената на някои от пропадналите типове, с които се мъкнеше в гимназията. По-специално, на трима от тях. Бяха нарушавали закона неколкократно. Когато идваха, тя се скриваше в стаята си. Не беше сигурна дали Уил все още поддържа връзка с тях, но си струваше да се опита да разбере. Шансовете бяха малки. Да накара Лиам да съдейства, без да поиска помощта му, щеше да бъде трудно.

Той беше понесъл сака си към вратата, когато тя излезе от спалнята.

— Отиваш ли някъде?

Беше облякла къса пола и тениска с образа на Туити. Това даде възможност на Лиам да се порадва на дългите й крака и незабавно да си изгуби мисълта.

— Моля? — Той бързо се окопити. — Да, трябва да тръгвам. Но ще има…

Тя го прекъсна:

— Какво ще кажеш преди това да закусим?

— Току-що хапнах.

— Добре, тогава да се поразходим с колата? Денят е чудесен.

Той я изучаваше.

— Какво си намислила?

— Нищо.

Алисън видя в очите му, че той разбира, че го лъже. Усмихна се мило и каза:

— Ще се радвам да покарам.

— Тази разходка има ли нещо общо с онова, което търсеше на лаптопа си снощи?

Тя беше шокирана.

— Ровил си се в компютъра ми? Това е лично… Това е… — Млъкна, когато осъзна, че пелтечи.

— Беше отворен, затова хвърлих един поглед.

— О… добре тогава. Става ли да карам аз?

— Аз ще карам. Ще ми трябва ли пистолет по време на тази живописна разходка?

— И без това винаги го носиш.

— Алисън?

— Да?

— Ще се наложи ли да застрелям някого?

— Надявам се, че не. — Тя мина покрай него и посегна към вратата. — Идваш ли с мен?

— Разбира се. Разполагам с малко време, преди да дойде заместникът ми.

— Заместникът ти ли?

— Да, другият агент, който ще те пази.

— Но защо е необходимо?

— За да спазим правилата — обясни той търпеливо.

— Какви правила?

Той се приближи до нея, отвори вратата и я подкани.

— Ще тръгваме ли или не?

Подразнена, тя сложи ръце на кръста и попита:

— Какви правила?

— Правилата, които са в сила, докато не заловим Уил и не се уверим, че Бейл е дошъл на себе си.

— Наистина ли мислиш, че представляват заплаха за мен?

— Просто спазвай правилата — повтори той.

Алисън предположи, че би могла да се обърне към Филипс, но после осъзна, че това няма да я доведе доникъде. Той обичаше да й чете лекции и не беше от тези, които споделят информация. Ни най-малко.

Последва Лиам към асансьора. Реши, че той се опитва да повдигне настроението й. Странно беше, че не я попита къде иска да отидат на разходка. Май не си падаше кой знае колко по изненадите.

Беше права. Лиам не обичаше изненадите и щеше да накара Алисън да му каже точната дестинация. Но той вече я знаеше. Бе проследил имената от лаптопа й. Единият беше влязъл в армията и се намираше в чужбина — очевидно бе променил живота си. Вторият лежеше в затвора за въоръжен грабеж. И третият живееше в Лос Анджелис със сестра си и нейния съпруг. В момента се опитваше да получи пенсия за инвалидност за мнимо гръбначно изкривяване.

Алисън използва джипиеса на телефона си, за да следи посоката. Спряха пред едноетажна порутена къща с очукан и избелял надпис „Продава се“ на двора. Беше частично скрита зад боклуци и плевели. Мястото изглеждаше празно. Лиам паркира и Алисън се загледа покрай него за движение зад някой от прозорците.

— Трябва да ти кажа нещо, но те моля да не се ядосваш.

— Какво имаш предвид?

Тя си пое дъх и знаейки, че той ще реагира бурно, каза:

— Един от приятелите на братовчед ми живееше тук. Уил може да е вътре.

— Не е вътре. Помолих агентите ми да проверят. Направили са подробен оглед — стая по стая. Празна е и никой не е влизал вътре отдавна. Виждаш ли? Не се ядосах — усмихна се, след като изложи фактите.

— Но как…?

— Имената бяха на екрана, затова ги проверих.

Тя сви рамене.

— Това бе само предположение. Уил бе близък с тях в гимназията. Плашеха ме, защото избухваха лесно.

— Какво се надяваше да постигнеш?

— Мислех, че някой от тях може да подслонява Уил. Исках да го открия и да го убедя да се предаде. Филипс ме увери, че съдът ще го вземе предвид.

Търпението му бе на изчерпване.

— Все още ли си твърдо решена да му помогнеш?

— Не искам да умре под дъжд от куршуми.

— Дъжд от куршуми? Гледаш прекалено много телевизия.

— Ако има възможност да се предаде, то по-добре да го направи.

Той я гледа дълго и безмълвно и после каза:

— Имаш ли представа къде би могъл да се намира?

— Не — каза тя категорично. — Щях да ти кажа, ако знаех.

— Добре тогава. Приключи ли живописната ни разходка?

— Да. — Стори й се, че изпита облекчение. — Имам чувството, че нямаш търпение да се отървеш от мен.

Той се засмя, но тя забеляза, че не я опроверга. Не говориха много по пътя на връщане, всеки бе потънал в собствените си мисли. Умираше да го попита къде отива и дали ще се върне, а решимостта й да не го прави я влудяваше.

Сбогуването му не стопли сърцето й. Той я сграбчи, целуна я набързо и каза:

— Ще се видим по-късно.

Идеше й да счупи нещо. Най-после разбираше какво означава чувството на неудовлетвореност и напрежение да се натрупва. Лиам й бе казал, че удрянето носи облекчение. Щеше да провери дали е така.

Обади се на Дан. След един час беше разгромена в залата за ракетбол. Успя да удари топката само веднъж, докато загряваше преди началото на играта. Дан с гордост и на прекалено висок глас уведомяваше всеки срещнат, че я е размазал. Не можеше ли просто да каже, че е спечелил?

Макар да беше унизена пред поне двадесет зрители от мъжки пол, все пак се почувства по-добре. Лиам беше прав. Да удря нещо, или в нейния случай да се опитва да удари нещо, й помогна да се освободи от напрежението и стреса.

Дан, който все още се фукаше с победата си, я изпрати до колата.

— Имаш ли представа, че имаш опашка?

— Да. Това е агент, временно назначен да бди над мен.

— Защо? — попита той.

Не искаше да се впуска в продължително обяснение за Уил, нито за негодуванието на Бейл, затова просто каза:

— Докато работя в кибер центъра, съм ценен кадър.

Той кимна и прие половинчатото й обяснение.

— Къде е онзи тип, с когото обикновено излизаш?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— Ще го видиш ли отново?

— Не знам. — Прозвуча разочаровано и разбра, че това не му убягна.

Дан отвори вратата на колата.

— Падаш си по него, нали? — Мълчанието й бе красноречиво. — Може би е по-добре, че скоро заминаваш за Калифорния. Ще започнеш на чисто. Не ми се иска да заминаваш, но…

Тя го прекъсна.

— Няма да заминавам. Искам да създам своя компания тук, в Бостън. Мога да премеря сили със силиконовите момчета и оттук — усмихна се тя. — И да ги разбия.

Дан се зарадва искрено и искаше да го отпразнуват.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Нямам планове.

Това не беше истина. Ако повтореше нощните си ритуали от последната събота и неделя, щеше да яде салата и да работи на лаптопа си до малките часове на нощта. Преди шест месеца това рутинно действие би й се сторило приятно, почти забавно, но сега осъзнаваше колко тъжен е бил животът й… и може би все още беше. Осъзна, че всичко се беше променило, след като срещна Лиам. Той беше отворил очите й за заобикалящия я свят. Също така беше отворил и сърцето й, но това изобщо не я правеше щастлива.

— Ще те взема в седем, за да пийнем по бира. Ще кажа и на Марк. Приятелките ни са извън града този уикенд. Ще ти донеса и натрупаната поща — предимно каталози.

Не искаше да излиза. Искаше да си остане вкъщи и да се самосъжалява. Веднага щом осъзна този тъжен факт, тя каза на Дан, че очаква срещата им с нетърпение.

— Ще бъде забавно.

Така си беше. В крайна сметка прекара вечерта в „Деденд бар и грил“ с Дан и Марк и двама други абсолвенти, на които бе помогнала няколко пъти. Пи малко и се смя много.

Дан откара Алисън до дома й, връчи й пощата, която бе събирал и я потупа по рамото, преди да излезе от колата. Ако някога се бе съмнявала, че я приема просто като приятел, то сега бе сигурна.