Джули Гарууд
В мрежата (19)

Деветнадесета глава

Алисън спа до късно на следващата сутрин. Лиам вече си бе облякъл дънки и бяла риза. Пистолетът му неизменно беше на кръста му. Изглеждаше спокоен. Беше навил ръкавите си и говореше по телефона в кухнята.

Тя облече розовия си халат и отиде до хладилника за чаша портокалов сок, но когато се опита да мине покрай него, той се обърна и я видя. Спря телефонния си разговор по средата на изречението. Изключи звука на телефона, направи крачка към нея и я притисна към плота. После, с ръка на тила й, я придърпа към себе си и я целуна. Тя имаше чувството, че ще се разтопи. Той изобщо не изглеждаше развълнуван. Веднага щом приключи с целувката, той отново заговори по телефона. Тя остана неподвижна няколко секунди, за да се увери, че се държи на краката си. Когато най-после възвърна самообладание, отвори хладилника, взе една бутилка с мляко и излезе от кухнята. Стигна до вратата на спалнята, преди да осъзнае какво носи. Безмълвно се обърна и върна млякото в хладилника. Правеше му чест, че не се засмя, но тя знаеше, че му се иска.

Какво беше станало току-що? Той я беше целунал, сякаш това беше най-естественото нещо на света, без да му се отрази, а на нея краката й се подкосиха. По-добре да си го признае, каза си тя. Лиам беше опитен и обигран, а тя — неопитна и наивна по отношение на секса и романтиката. За него всичко беше само секс. Беше й го заявил съвсем ясно от самото начало, за да избегнат недоразумения. Сексът беше просто секс, беше казал той, и тъй като водеше твърде непредсказуем живот, не можеше да се обвърже в дългосрочен план. Така или иначе идеята да бъде ограничаван не му харесваше. Най-после очите й се отвориха и въпреки че беше болезнено, трябваше да приеме реалността.

Хвърли си един душ, облече се и се върна в кухнята. Лиам все още беше на телефона. Тя изпи чаша портокалов сок и отхапа от блокче мюсли, което беше ужасно твърдо и миришеше на храна за мишки. Изхвърли останалата част на боклука и зачака Лиам да приключи разговора си. Искаше да разбере защо смята, че й е необходима защита. Според нея бе нелепо федералният агент Бейл да изпитва неприязън към нея. Все пак не ставаше дума за дете, а за възрастен човек. Нямаше ли си друга работа, вместо да оплаква лошия си късмет?

Лиам търпеливо изслуша тирадата и й каза, че Филипс щял да говори с Бейл по-късно днес. Дотогава нямало да се отделя от нея. Със сигурност щял да каже на Филипс да попита Бейл защо се държи детински. Това стигаше ли й?

— Да, благодаря.

Лиам се обърна, за да проведе поредния разговор.

— Трябва да се махна оттук — прошепна тя.

Втурна се в спалнята си, провери си чантата, за да се увери, че има всичко, от което се нуждае, затвори я и се запъти към вратата. Лиам все още беше на телефона. Пусна чантата на пода, точно когато й се стори, че чу Лиам да нарича някого „скъпа“. Пристъпваше от крак на крак и чакаше той да приключи разговора си, после каза:

— Реших да отида в Нейтънс Бей. Ще прекарам нощта там и ще се върна утре следобед. Защо клатиш глава? Не те моля за разрешение, Лиам. Информирам те за плановете си, защото…

Той я прекъсна.

— Ако отиваш някъде, то аз идвам с теб. Ясно? — Тонът му не търпеше възражение.

— Да — каза тя, за да го укроти. Щеше да се махне, с него или без него.

— Точно говорех с Филипс…

— Ти наричаш Филипс „скъпа“?

— Аз… Какво?

— Чух те да казваш „скъпа“.

Той поклати глава.

— Не знам какво си чула, но не съм наричал никого „скъпа“, и ако го направя, със сигурност няма да е Филипс, по дяволите.

Тя осъзна, че въображението й погаждаше номера, затова не настоя. Ако продължеше да задава въпроси, Лиам щеше да си помисли, че й пука. Не бе в настроение да спори. Искаше просто да се махне.

— Ще ми съдействаш, нали? — Бе по-скоро изявление, отколкото въпрос. Очакваше да му съдейства.

— Разбира се. Продължавам да вярвам, че всичко ще бъде наред. Въпреки че Бейл ще ме преследва, защото съм го наклеветила. Хайде да вървим в Нейтънс Бей. — Тя посегна към чантата си.

Лиам вдигна ръце и я спря.

— Не бързай толкова. — Нямаше начин да представи ситуацията в по-добра светлина, така че направо я уведоми: — Филипс те вика в кибер центъра.

— Не — изстена тя.

— Едва ли ще отнеме много време — опита да се усмихне той. При Филипс нищо не ставаше бързо. Трябваше да й се признае, че прие новината хладнокръвно. Той стигна до това заключение, защото тя не заплака, но и не помръдна. — Можеш да опиташ да се скриеш — предложи той с невъзмутимо изражение.

Алисън помисли, че е сериозен и поклати глава.

— Не, ще вдигне врява до небесата, ако не отида на секундата.

— Врява? — Той протегна ръце и я прегърна. — Харесва ми тази дума. Искаш ли да вдигнеш врява до небесата в спалнята? — попита през смях.

Разбира се, че искаше.

— Ни най-малко. — Не прозвуча убедително.

Той отвори вратата.

— Хайде. Да тръгваме.

Обикновено, когато Филипс я викаше в събота или неделя, тя намираше време да се преоблече, но не и днес. Носеше износени тесни дънки, памучна риза и маратонки. Ако не му харесваше небрежното й облекло, то това си беше негов проблем.

Лиам остави чантите им в апартамента и я закара в офиса. Задаваше се дъжд. Над тях се кълбяха черни облаци, когато завиха по изолирания участък от пътя и силен вятър огъваше клоните на дърветата. Гръмотевица разтърси колата и Алисън трепна. Макар да знаеше, че е нелогично, бурите я плашеха. Но днес не беше нервна, защото беше с Лиам. Него почти нищо не го смущаваше и това й действаше успокоително.

За щастие стигнаха до центъра и влязоха мигове преди навън да се излее порой. Както обикновено Филипс я чакаше пред офиса си.

— Лондон се нуждае от специалния ти талант — каза той. — Става дума за малка неизправност в системата им и биха искали външен човек да я погледне. — После се обърна към Лиам. — Току-що ми се обадиха. — Той кимна към Алисън и каза: — Той идва. Може би ще искаш да поговориш с него.

Лиам кимна. Щом Филипс влезе в кабинета си, Лиам тръгна редом с нея към нейния офис.

— Филипс тук ли живее? — попита тя.

Той се засмя.

— Не, със съпругата си.

— Нима е женен?

— Да, женен е.

— Кой би се омъжил за този човек? Той е класическият Алфа мъжкар и страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Той… — Изведнъж спря. Току-що бе описала себе си.

— Срещал съм я. Мила е.

— Кого?

Той отвърна нетърпеливо:

— Съпругата на Филипс. Отдавна са женени.

— Знам защо бракът им е сполучлив. Защото той никога не си е вкъщи.

Лиам издърпа стола й, за да седне и когато се обърна, тя попита:

— Чух Филипс да казва, че някой идва. Бейл ли имаше предвид?

Той не й отговори и просто се отдалечи.

— Ставаш груб като Филипс — извика след него.

Очевидно не схвана, че тя се опита да го обиди, защото се засмя.

Малката неизправност се оказа опашата лъжа, и й отне цял ден, за да я оправи. Също така откри и премахна два бъга. Бе свършено с надеждата й да прекара един релаксиращ уикенд в Нейтънс Бей. Може би друг път — помисли си, опитвайки се да запази оптимизма си.

Затвори компютъра и се отправи към кабинета на Филипс. Нямаше никаква представа кога ще може да си тръгне. Знаеше, че той ще поиска да му обясни какво е открила в офиса в Лондон. С нормален човек това щеше да отнеме двайсет минути, но с Филипс — половината нощ.

Зави по коридора и се оказа лице в лице с Къртис Бейл. Той изглеждаше изненадан, после изражението му стана гневно. Алисън се опита да го заобиколи, но той й препречи пътя.

— Знам какво си направила — каза той презрително.

Алисън първоначално се шокира, но след това се засегна от обвинителния му тон.

— И какво съм направила според теб?

— Постарала си се да се представиш в добра светлина. Не си могла да намериш това, което Филипс иска от теб, така че си го изфабрикувала. Нямам нищо общо с изтичането на информация и въпреки това ти направи всичко възможно, за да ме злепоставиш. Кажи ми, госпожице Трент, това просто игра ли беше, или целиш да ме унищожиш?

— Дори не те познавам. Защо ми е да го правя?

— Не ми се прави на невинна. Имаш ли представа колко живота съсипа?

Той все повече се разгорещяваше и Алисън осъзна, че няма да успее да го убеди в правотата си. Побърза да се отдръпне встрани и го подмина. Докато се отдалечаваше, той извика след нея:

— Злорадствай, докато можеш, но това не е краят.

С все още разтуптяно сърце след срещата с Бейл, тя стигна до кабинета на Филипс и го намери празен. Огледа коридора, но нямаше никакви следи от него или от Лиам. Погледна си часовника и осъзна, че бе станало късно. Трябваше да се успокои и тъй като не беше яла нищо, ако не се брои отвратителното блокче мюсли тази сутрин, се запъти към кафенето. Въпреки че беше събота, тя знаеше, че има храна заради техниците, които работеха през уикенда. Трапезарията беше празна, с изключение на четирима мъже на една маса, които спореха оживено, докато дъвчеха сандвичи и чипс. Спряха да говорят и се обърнаха към нея, когато влезе. Тя се смути леко, но се усмихна, когато мина покрай масата им. Взе си салата с пиле. Когато се обърна и се отправи към една празна маса, един от мъжете й махна.

— Заповядайте при нас — покани я той. Изправи се и издърпа още един стол, а другите преместиха своите, за да й направят място. Когато тя седна, той се представи. — Аз съм Шон — протегна ръка. Посочи останалите, казвайки: — А това са Джеф, Пол и Анди.

Те я поздравиха с усмивки, а Анди каза:

— Виждал съм ви и преди. Предполагам, че работата ви е от голямо значение, щом разполагате със самостоятелен офис.

Отговорът на Алисън беше умишлено неясен.

— Дадени са ми специфични задачи. Договорът ми е само за няколко месеца.

Включи се и Пол:

— Обзалагам се, че са доста сложни. Бях в залата за сигурност, когато влязохте и открихте онзи пробив преди няколко месеца. Трябва да ви кажа, че за пръв път виждам някой да разкрие източника толкова бързо. Бяхте невероятна.

Смутена от комплимента, тя каза:

— Бях попадала на подобен казус, така че просто използвах наученото.

— Все пак беше впечатляващо — каза Пол.

— Къде сте учили? — попита Анди.

— Току-що завърших Бостън Колидж — отговори тя.

Когато им каза, че през целия си живот е живяла в Бостън, разговорът премина към по-лични теми — от ресторанта, където сервират най-добрата рибена чорба, до любимия им играч на „Ред Сокс“. Шон извади портфейла си и й показа снимка на едногодишния си син, облечен в детски екип на „Ред Сокс“.

— Определено Бостън ще ми липсва — призна тя.

— Къде отивате? — попита Джеф.

— Възнамерявам да се преместя в Калифорния, когато договорът ми изтече — отвърна тя. — Бих искала да създам собствена софтуерна компания.

— Жалко — отвърна той. — Със сигурност талантът ви би ни бил от полза.

Докато мъжете около нея продължаваха да говорят, мислите й се насочиха към бъдещето. Беше планирала всичко толкова внимателно. Веднага щом можеше, щеше да се премести в Калифорния и да създаде софтуерна компания. И да сложи край на дългите часове под контрола на Филипс. Без повече агенти на ФБР да се намесват в живота й. В Калифорния тя сама щеше да си бъде шеф. Това искаше, нали?

От друга страна, обичаше Бостън. Тук бяха приятелите и домът й. Защо да ходи в Силиконовата долина, за да мери сили с момчетата? Можеше да го направи и тук… всъщност навсякъде, трябваше й само компютър. С изненада установи, че идеята да остане й се стори привлекателна. Кой да предположи, че работата в кибер центъра ще й хареса толкова? Със сигурност не и тя. Обаче й допадаше, и то много. На кого не би му харесало да решава заплетени случаи по цял ден? Мъжете на масата бяха дружелюбни, интелигентни и интересни. Би било забавно до работи с тях.

Джордан искаше да участва в новото й начинание, заедно щяха да изградят чудесна компания и да пишат програмни кодове и софтуер. Джордан би могла също така да доусъвършенства създаденото от Алисън. Двете имаха и други ангажименти, така че компанията щеше да се развива бавно, но това не я тревожеше. Ако останеше в Бостън, щеше да може да продължи да работи в кибер центъра, но щеше да се наложи да предоговори условията на работа. И дума не можеше да става да продължи да работи по осемдесет часа на седмица. Колкото повече обмисляше възможностите, толкова повече се въодушевяваше. Изпита огромно облекчение, сякаш от плещите й падна товар, и нямаше търпение да сподели с Джордан.

Темата се измести към разработвания нов и иновативен софтуер. Когато разговорите придобиха още по-технически характер, защото обсъждаха кодирането, Алисън разбра, че не само си прекарва прекрасно, но и че мястото й е тук.

Лиам я намери заобиколена от четиримата. Те се усмихваха и поглъщаха жадно всяка нейна дума. Той грабна два сандвича от хладилника, издърпа един стол от другата маса, бутна го до нейния и седна. Знаеше, че се държи собственически, но това не го спря. Преметна ръка през раменете й и хвърли към почитателите й поглед, който значеше „изчезвайте, по дяволите“. Те разбраха намека и един след друг си тръгнаха.

— Мисля, че ги изплаши — намръщи се тя.

— Много мило, че го забеляза.

— Това не беше комплимент — отвърна тя.

— Със сигурност звучеше така. — Той се нахвърли на сандвичите, изпи бутилка вода и беше готов да тръгват.

На връщане я попита какво иска към пицата си.

— Ти все още ли си гладен? — попита тя и преди той да й е отговорил, продължи: — Знаеш ли колко… — изведнъж спря.

— Какво колко?

Чувстваше се глупаво да му го каже.

— Калории. Пицата има много калории. Свикнала съм да ям салати и моркови за закуска. Постепенно се превръщам в заек. — Вече смутена, тя срамежливо призна: — Старите навици умират трудно.

Той се обади в една от любимите си пицарии, даде поръчка и пътьом се отби да я вземе. В съседство имаше магазин за алкохол.

— Имаш бира, нали?

— Да.

— Истинска, не безалкохолна.

— Тя е същата като истинската.

Той се засмя и след като взеха нещо, което в очите на Алисън изглеждаше като петкилограмова пица, отидоха в магазина за алкохол да купят бира и диетична кола.

Току-що се бяха прибрали, когато се обади Джовани.

— Удобно ли е?

Алисън се зарадва да го чуе.

— Да — каза тя. — Как си?

Той я запозна с новостите в бурния си живот и накрая стигна до причината за обаждането.

— Знам, че се оттегли, скъпа, но една от моите манекенки, Морийн — с твоята височина и тегло, си счупи глезена и няма да може да работи известно време. Предстои важно ревю в хотел „Хамилтън“. Имам четири модела, но се нуждая и от теб. Поканени са само трима дизайнери. Това е голяма чест. — Сети се да добави: — И е за важна благотворителна кауза.

— Можеш да разчиташ на мен. За кога е планирано?

— Бог да те благослови, Алисън, ще ти изпратя подробностите по имейла.

Лиам стоеше достатъчно близо, за да чуе разговора. Отвори бутилка бира, облегна се на кухненския плот и рече:

— Графикът ти е доста натоварен. Предстои презентацията на Брет. А сега и модно ревю.

— В „Хамилтън“ — уточни тя.

Той кимна.

— И между тези два ангажимента ще си скъсаш хубавото задниче от работа за Филипс. Планираш ли още нещо?

Едно гласче в главата й каза: За тази вечер съм предвидила душ и секс. Утре ще ми се иска да удрям нещо, затова ще те помоля да ме заведеш на бейзболната площадка. После, когато се върна у дома, отново секс. Всяка частичка от нея искаше да произнесе тези думи, но не можеше да го направи. Надяваше се, че той би искал да си легне с нея. Смяташе, че интимността им му харесва, но май трябваше да го преосмисли. Той със сигурност не бързаше да я докосне, което означаваше, че не е бил особено впечатлен. Това я покруси.

Нямаше вина, нали? Той имаше много повече опит от нея. Сигурно бе спал с двадесет или повече жени, които знаеха какво правят. Тя беше спала само с един мъж и не се бе получило. Винаги, когато се сетеше за ужасното преживяване, потреперваше.

Тя не отговори на въпроса на Лиам. Влезе в банята, взе си душ и облече къса бяла нощница без ръкави, която едва стигаше до коленете й. Въпреки че беше малко по-ниско изрязана, материята не беше прозрачна. Нямаше да позволи отново да бъде уязвима. Мразеше да се чувства толкова непохватна до него. Искаше да се скрие, затова отвори лаптопа си и направи точно това.

Лиам разговаря по телефона повече от час, гасейки пожар след пожар. Когато свърши с работата, беше уморен до смърт. Отвори вратата на спалнята и застана там, усмихвайки се на Алисън. Тя седеше, подпряна на възглавници срещу таблата. Беше протегнала прекрасните си дълги крака, а компютърът беше отворен в скута й. Главата й беше клюмнала, но той можеше да види, че очите й са затворени. Изглеждаше сладка и невинна като ангел.

Той се приготви да си ляга и когато се върна, тя беше в същата поза. Не беше помръднала през цялото време, докато той вдигаше шум в банята. Той вдигна лаптопа и забеляза какво пише на екрана. Имаше три имена с малко информация за всяко едно и разбра, че беше търсила приятелите на Уил. Беше изненадан, че Уил изобщо има приятели. Той отново прочете имената, за да може да ги провери, след това затвори лаптопа и го сложи върху тоалетката.

Алисън беше изтощена. Под очите й имаше дълбоки сенки. Нищо чудно. Работеше дълги часове в офиса и не му се виждаше краят. Той дръпна кувертюрата и я зави. Нуждаеше се от почивка. Не знаеше дали ще издържи отново да спи в леглото й, така че грабна една възглавница с намерението да легне на дивана. Стигна до вратата на спалнята, спря, обърна се и се върна при нея.

Сигурно съм се побъркал заради близостта й — помисли си той. Премести завивките и се настани колкото е възможно по-далече от нея. След петнайсет минути най-после се унасяше, когато Алисън се обърна и се сгуши в него. Топлото й тяло, притиснато към неговото, го подлудяваше. Много му се искаше да я събуди, но това беше егоистично. Тя беше изтощена, напомни си той. Нямаше да прави секс с нея. Повтори си го пет пъти, за да засили решимостта си, но това не направи борбата му по-лека.

О, да, той определено си бе загубил ума.