Джули Гарууд
В мрежата (18)

Осемнадесета глава

Осем седмици и три дни и нито дума от Лиам. Не че й пукаше. Затрупана от работа и лекции, тя почти не се сещаше за него. Беше приела факта, че бяха продължили напред. Беше си повтаряла тази лъжа толкова много пъти, че почти започна да вярва в нея.

Изпитите най-сетне минаха. Предаде последната курсова работа в живота си на взискателния доктор Брейси и официално беше завършила. Последната година не беше толкова трудна, просто ученето й отнемаше много време.

От друга страна, работата я влудяваше. Беше й омръзнало ФБР да я измъкват от дома й. Двама агенти неизменно чукаха на вратата й в най-неудобния момент. От време на време, ако бяха в шегаджийско настроение, един от тях размахваше белезници пред лицето й, за да я накара да побърза. Намираха го за забавно, но номерата им не се радваха на особен успех в „Старбъкс“, нито във фитнеса. Свирените им изражения плашеха хората до смърт. При нея тази тактика не действаше. Предполагаше, че агентите се забавляваха, а това рядко им се случваше, така че ги оставяше да й досаждат.

Дните й в кибер центъра бяха напрегнати. Тъй като Филипс й възлагаше само най-сложните случаи, я държеше изолирана в отделен офис. Минаващите покрай нея служители я виждаха през стъклената стена. Когато погледнеше към тях, те отвръщаха на усмивката й, а когато се разминаваха по коридорите, й кимаха за поздрав, но общуването им се изчерпваше с това. Не отделяше време, за да създаде връзки с колегите си. Най-вероятно я смятаха за необщителна. Изглеждаше сдържана, бе практикувала невъзмутимото си поведение с години. Външно изглеждаше спокойна, хладнокръвна и овладяна, но вътрешно беше ужасно нервна и мислено броеше дните до момента, в който щеше да бъде свободна да преследва мечтите си.

Сега бе на разположение на ФБР и за осемте седмици, през които работеше за тях, успяха да обърнат живота й с главата надолу. На теория не изглеждаше толкова дълго, но на практика си беше цяла вечност. Бяха минали едва два месеца, оставаха още четири.

Ненавиждаше контрола върху всяко свое действие и в дните, когато стресът и напрежението й идваха в повече, си слагаше слушалки, затваряше очи и си представяше нещо приятно, например как върви по бял пясъчен плаж или, още по-хубаво, как нанася удар на своя пряк началник, специален агент Джим Филипс. Обзалагаше се, че това би изтрило вечно самодоволното му изражение. Алисън не се смяташе за избухлива. Не бе удряла никого, дори безотговорния си братовчед Уил, но все пак мисълта как прасва един на шефа си й оправяше настроението.

Агент Филипс сякаш знаеше кои бутони да натисне и един следобед почти докара Алисън до загуба на самообладание. Извика я в кабинета си за поредната лекция за Бюрото. След това започна с препоръките. Последното му предложение беше умопомрачително. Искаше тя да носи тънка сребърна гривна с вградено проследяващо устройство. Така нямаше да се тревожи, че може да я изгуби, защото, щом веднъж я сложеше, бе невъзможно да я свали. Бе супер ентусиазиран от абсурдния си план и тя трябваше да мобилизира всяка частичка от волята си, за да остане на мястото си и да го изслуша мълчаливо. Стискайки зъби, тя му припомни за пореден път, че при нужда може да й звъни на мобилния в извънработно време. Той възрази, че това невинаги е възможно, защото понякога си изключваше телефона. Трябваше да признае, че това се бе случвало на няколко пъти, за да си осигури няколко часа спокойствие.

Колкото и да мразеше службата, обичаше работата си и нима това беше странно? За пръв път в живота си получаваше добра заплата и можеше да разполага с нея. Леля й и чичо й не можеха да й я вземат, както ставаше с предишните й доходи.

Беше държавен служител на заплата — служител, на когото не му беше позволено да напусне — с официална служебна карта и куп преимущества. Бяха й казали, че работното й време ще бъде от осем до пет от понеделник до петък. С уговорката, че при неотложна ситуация ще трябва да идва и след работа. Досега имаше средно по три спешни ситуации всяка седмица и по една почти всеки уикенд. Агентите я бяха вдигали от сън прекалено много пъти, за да ги брои, съсипали безброй вечери и бяха нахлували в половината киносалони в града, за да я търсят. Беше се наплашила дотолкова, че дори си въобрази, че се опитват да попречат на дипломирането й. Беше избрана да представлява своя факултет и точно когато се качи на сцената, за да получи дипломата си, хвърли поглед към тълпата и забеляза двама мъже с костюми, които бързаха по пътеката към нея. Имаха решителен вид. За да избегне сблъсък, тя се втурна към сцената, грабна дипломата от ръцете на ректора, почти го блъсна с юмрук, вместо да стисне ръката му, и хукна надолу по стъпалата точно когато двамата мъже стигнаха до първия ред, обърнаха се и седнаха до семействата си.

След церемонията Джордан и Ноа я поздравиха и обещаха да го отпразнуват заедно в Нейтънс Бей през следващия уикенд. Планираха голямо парти. Алисън точно се раздели с тях, когато към нея се приближиха Дан и приятелката му. Марк и неговата годеница също бяха там. Настояха да присъстват, въпреки че тя не искаше да ги отегчава с безкрайните протоколни процедури. Предположи, че я съжаляваха, защото Шарлът и Оливър не можеха да дойдат и никой от семейството й нямаше да присъства на голямото събитие, но се радваше, че са там. Когато Дан я сграбчи в голямата си мечешка прегръдка, тя погледна към зрителите на трибуната… и го видя… застанал сред тълпата, която бавно се придвижваше към изходите. Бе там само за миг и после изчезна.

Наистина ли беше видяла Лиам, или въображението й си правеше шеги с нея? Не минаваше и ден, без да мисли за него. Повтаряше си, че той не го заслужава, но въпреки всичко не можеше да се контролира.

Дори не й се обади по телефона. Не можеше ли да отдели време, за да я чуе, просто за да разбере как е? Очевидно не. С всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че тя не означава нищо за него. Беше продължил, без дори да погледне назад. Лиам Скот, реши тя, бе груб и коравосърдечен, така че имаше късмет, че се бе отървала от него.

Приятелите й я заведоха на вечеря, за да отпразнуват дипломирането й. После Дан я закара вкъщи. Веднага след като го изпрати и заключи вратата, образът на Лиам изникна в съзнанието й. Наистина ли я беше забравил? Не можеше ли да си направи труда да й изпрати поне есемес или имейл? Не, определено не го беше видяла на дипломирането. Той се намираше в някоя далечна страна, а мъжът, когото видя, беше просто плод на въображението й.

Радваше се, че следващата седмица бе изтощителна, защото така не й оставаше време да мисли за Лиам. Прибираше се към девет-десет вечерта. Най-после дойде петък и за щастие нямаше никакви извънредни ситуации. Тя се прибра в прилично време, събра си багажа и се отправи към дома на Джордан и Ноа. Приятелите й щяха да я закарат в Нейтънс Бей за уикенда, за да отпразнуват завършването й. Беше ходила там няколко пъти с Джордан. Обичаше голямото им семейство и малкия остров. Беше вълшебен. И изолиран. Можеше да се влиза и излиза от него единствено по мост, който се виеше над тесен канал, а разпрострялата се двуетажна къща бе единствената на острова, собственост на съдия Бюканън. Той постоянно отблъскваше алчни предприемачи, които искаха парченце от този рай. Алисън се радваше, че продължава да им отказва.

Очакваше с нетърпение срещата със семейство Бюканън. Те бяха много любезни и винаги си прекарваше спокойно и забавно с тях. Докато караше към къщата на Джордан, обмисляше дали да й разкаже за Лиам, но се отказа, защото възнамеряваше да го изтрие от ума си. Сякаш това беше възможно. По дяволите, искаше да продължи живота си. Не искаше да се забърква с мъж, който би нарушил плановете й за бъдещето. Какво й беше станало?

Беше доста развълнувана, когато паркира колата и изтича по стъпалата към къщата.

Джордан й отвори. Приятелката й не очакваше точно такъв поздрав от Алисън.

— Мъжете да го духат.

Твърде късно Алисън видя Ноа, застанал на вратата. Надяваше се, че не е чул какво е казала… но, уви. Опитваше се да не се разсмее.

— Аз съм мъж — напомни й той.

Как би могла да забрави? Подобно на Лиам, всяка пора от тялото му излъчваше тестостерон.

— Ти си изключение.

— Какво ще кажеш за тях? — попита той като кимна. — Те също ли са изключение?

Алисън замръзна.

— Те?

Джордан трябваше да я издърпа, за да може Ноа да затвори вратата. Преди да попита кой друг е там, Джордан каза:

— Тази вечер си в странно настроение. Да не би агент Филипс да е причината?

Това предположение не бе далеч от истината.

— Със сигурност не ми улеснява живота.

Влезе в дневната, поспря, за да се възхити на новите мебели, после се обърна към трапезарията и там, облегнат на новата маса, беше проклетият Лиам Скот. Не беше сам. От другата страна стоеше Алек със зелена торба за боклук в едната ръка и бутилка бира в другата.

Беше почти невъзможно да потисне реакцията си. Лиам изглеждаше така, сякаш се е бил. По челюстта и по бузата му имаше няколко синини, а над дясната му вежда имаше рана. Това от игра на ръгби ли беше? Или от юмручен бой? Може би някоя от задачите му бе довела до насилие. Каза си, че не я интересува чак толкова, че да попита.

Трябваше ли да изглежда толкова добре? Той беше с протрити широки дънки и тясна тениска, която подчертаваше мускулите му. Тениската беше виждала и по-добри дни. Бе с избеляло лого на спортен отбор, но не се разбираше кой. Въпреки че позата на Лиам беше отпусната, напрегнатият му поглед беше втренчен в нея.

Тя наруши тишината.

— Здрасти — каза и преди той да успее да й отговори, тя се усмихна на Алек. Забеляза, че погледът му се стрелкаше между Лиам и нея. Страхотно. Сега щеше да започне да задава въпроси.

— Защо държиш торба за боклук? — попита тя, правейки всичко възможно да игнорира Лиам.

Джордан отговори:

— Това е подаръкът ти по случай дипломирането. Знам колко обичаш пъзели, така че ти взех една дузина. Единият е от десет хиляди парчета, има даже и триизмерен. Всъщност в торбата са точно единадесет. Разказвах на момчетата, че си супер добра в реденето на пъзели, но май не ми повярваха. — Тя посочи масата, която беше покрита с парченца от пъзел. — Всички са обърнати нагоре, така че няма да ти отнеме дълго да го подредиш. Мисля, че е от хиляда части.

— Няма да правя демонстрации — прошепна Алисън.

Джордан се смили.

— Не се безпокой. Може да го сглобиш, когато се приберем. Просто знам, че така се разтоварваш от стреса, и предвид обстоятелствата…

Алисън можеше да се закълне, че тя почти незабележимо кимна към Лиам.

— Какви обстоятелства? — попита тя.

Джордан не й отговори. Ноа влезе след жена си и обви ръце около кръста й. Алисън им завиждаше благородно за нежността, която проявяваха един към друг. Любовта им прозираше от всеки поглед, всяко действие.

— Тя наистина е невероятна — каза Ноа на Алек и Лиам.

Той имаше преки впечатления. Беше в Нейтънс Бей, когато майката на Джордан се оплака на съпруга си, че не може да нареди пъзела, който бе разхвърлян по трапезната маса. Според госпожа Бюканън съдията го беше сложил там преди повече от месец. Смяташе, че съпругът й никога няма да го завърши, затова му нареди да го прибере. Тогава Алисън мина покрай него. Щом видя пъзела, тя поспря, загледа се в него за минута и започна да реди парчетата с бясна скорост. Ноа стоеше на прага и я наблюдаваше и скоро към него се присъединиха Джордан и родителите й. Той беше сигурен, че Алисън е постигнала рекорд. Щом свърши, тя въздъхна, обърна се и излезе, оставяйки ги с отворена уста.

Алек остави торбата на един стол.

— Не ми казвай, че си опаковала подаръка й в торба за смет? — обърна се към Джордан.

Тя се защити, смеейки се.

— Как да ги опаковам, като всички кутии са с различни размери?

Двамата започнаха глупав спор за опаковането на подаръци, но Алисън не им обърна внимание. Внезапно се беше досетила защо Лиам и Алек са там. Тя отстъпи назад и поклати глава.

— О, не, не.

Лиам забеляза колко беше пребледняла.

— Какво о, не?

— Какво става? — попита Алек.

— Пак ще искате да извърша нещо незаконно за вас, нали? Агент Филипс ли ви изпраща?

Предположението й предизвика възмущението на Джордан.

— Няма да я карате да прави нищо повече.

Алек вдигна ръце.

— Хей, ние сме на нейна страна.

— Ха! — отвърна Алисън.

— Какво означава „ха“? — поиска да разбере Лиам.

Без да го погледне, тя каза:

— Това значи, че не съм сигурна, че сте на моя страна.

Лиам реши, че Алисън го беше пренебрегвала достатъчно дълго. Очевидно беше в странно настроение и той не можеше да разбере защо. Мислеше да я сграбчи и да я попита какво, по дяволите, й става, когато тя най-сетне насочи вниманието си към него. Тръгна към него, бутна го с пръст в гърдите и каза:

— Спазвам договора и съм повече от отстъпчива, Лиам. Много повече.

— Много повече, а? — повтори Лиам и се осмели да се усмихне.

— Опитвам се да се разбирам с този човек. Той ме принуди да нося дори това. — Тя вдигна ръка, за да покаже новата си гривна. — Но това е всичко. Няма да правя нищо повече, за да му угодя. Вече работя по осемдесет часа на седмица. И току-що разбрах, че е програмирал телефонния си номер в мобилния ми телефон. Трябва само да натисна бутон едно и той ще отговори. И идея си нямам защо си мисли, че бих искала да му се обадя — добави тя. — Правя всичко по силите си и мисля, че дори агент Филипс не може да го отрече.

Джордан се опита да я успокои.

— Каква хубава гривна! Много мило от страна на Филипс, че ти е направил такъв подарък за дипломирането.

— Това е устройство за проследяване.

— Какво? — попита Алек. — За проследяване ли каза…

— Да, точно така. Лиам, не виждам нищо смешно, така че спри да се хилиш.

Алек прояви повече дисциплина — само се усмихна.

— Ако гривната не ти харесва, свали я — предложи той. Звучеше му логично и Ноа кимна в знак на съгласие.

Тя се плесна по челото.

— Как не се сетих?

— Предполагам, че това означава „Какво глупаво предложение“ — каза Алек.

Тя кимна.

— Не мога да я сваля. Трябва да бъде отрязана със специален инструмент.

— Защо му позволи да ти я постави? — попита Джордан.

— Той ме изнуди — призна Алисън. — Искате ли да чуете още едно от многобройните му предложения, за което бе наистина ентусиазиран? Смяташе за добра идея да постави малък чип под кожата ми. За да знае къде се намирам във всеки един момент. Не поставят ли такива чипове на кучетата?

Докато се възмущаваше гласно, Алисън хвърляше бързи погледи към масата. Приближи се и се втренчи в пъзела. Просто не можеше да се сдържи. Предполагаше, че това е някаква нейна странност, макар че Шарлът го наричаше импулсивно желание. Веднъж тя попита Алисън дали ако къщата гори, но има недовършен пъзел, ще се чувства длъжна да го завърши, преди да избяга? Алисън бе отвърнала, че въпросът е абсурден. Разбира се, че веднага щеше да излезе, но дълбоко в себе си не беше толкова сигурна. Може би щеше да се изкуши да вземе пъзела със себе си.

След като го беше видяла, трябваше да го сглоби. Бяха й необходими няколко секунди, за да си го представи. И тогава започна да нарежда парчетата.

Правеше го с невероятна бързина. Джордан наблюдаваше тримата мъже, които я гледаха като хипнотизирани.

— По-бърза е от куршум, нали? — прошепна на съпруга си.

Ноа кимна.

— Мозъкът й е компютър, нали?

— Кълна се, че е свързана в мрежата по различен начин.

— Ехо, тук съм и ви чувам — каза Алисън. — Затова престанете да ми се присмивате.

— Как можеш да говориш и да правиш това едновременно? — попита Алек.

— Мога също и да ходя и да говоря едновременно.

— Няма нужда да ставаш саркастична, скъпа — коментира Лиам.

— Лиам, поговори с агент Филипс — каза Джордан. — Кажи му да не притиска Алисън.

Алисън започваше да губи търпение. Без да вдига очи, тя каза:

— Няма нужда. Мога сама да се грижа за себе си.

— Защо му е да те следи? — попита Джордан.

— Смята, че мога да бъда опасна. Поне непрекъснато ми го повтаря.

— Прав е — каза Лиам. — Ти си опасна.

Алисън продължи да реди парчетата. След няколко минути останалите издърпаха столове и седнаха да я гледат в страхопочитание, сякаш бяха зрители на някакво феноменално спортно събитие. Когато последното парче беше сложено на мястото си, тя отстъпи назад и огледа резултата.

— Уау — беше всичко, което Алек успя да каже.

— Когато договорът изтече, спирам с услугите за ФБР — избухна тя. — Знам, че затова сте тук, и няма да…

Лиам не я остави да довърши. Хвана я за ръката и я поведе към френските прозорци, които водеха към вътрешния двор.

— Какво правиш? — попита тя. Не й се бе обадил цели два месеца, а сега си позволяваше да се разпорежда с нея. Нямаше да му се остави.

Канеше се да му се противопостави, когато каза:

— Трябва да поговорим.

Погледна над рамото си и се зачуди защо Алек не ги последва. След като излязоха на двора, тя отдръпна ръката си и го попита язвително:

— За хакерски неща ли ще говорим отново?

— Не — отвърна той. Приближи се до ниската тухлена стена, ограждаща вътрешния двор и се облегна на нея.

Тя седна до него.

— Тогава защо сте тук?

— Ще ходим на риболов с Ноа.

— Значи отивате в Нейтънс Бей?

— Да.

Не можеше да реши дали се зарадва, или подразни, че щяха да прекарат уикенда заедно. Два месеца ни звук, ни стон, а сега се държеше, сякаш се бяха видели вчера. Подразни се. Вече реагираше като досадна отхвърлена жена, а това беше просто неприемливо. Ако продължеше да толерира подобно отношение, скоро щеше да запее глупави любовни песни.

— Защо лицето ти е посинено? Бил ли си се?

— Да.

— Къде?

— В Лондон.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не.

Не знаеше дали той не иска, или не може да й каже, и отново се престори, че не й пука.

— В Лондон ли беше през цялото това време?

— Не — отвърна той. — Върнах се миналата седмица.

Искаше да го попита къде е бил през последните два месеца, но потисна желанието си. Къде е бил или какво е правил — или с кого го е правил — не беше нейна работа. Нали така?

— Добре тогава. — Тя понечи да стане, но той сложи ръка на рамото й и я спря.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Има заповед за арестуването на братовчед ти.

Тя се стегна.

— Какво е станало?

— Приятелката на Уил, Мери Лу някоя си, отишла на кино с друг мъж. Уил разбрал за срещата и ги причакал на паркинга, когато излизали. Според полицейския доклад братовчед ти е бил доста пиян, когато е нападнал онзи мъж. Десетки телефонни камери са заснели как го пребива жестоко. Приет е в болница.

— Състоянието му тежко ли е?

— Все още е в интензивното, но поне е стабилизиран.

— Ще се оправи ли?

— Да — отвърна той. — Изискванията на Мери Лу по отношение на гаджетата й определено не са високи. Мъжът в болницата е по-млад от Уил, но вече е престъпник със солидно досие. Не бих проливал сълзи за него, Алисън, защото веднага след като бъде изписан, ще бъде арестуван. Оказа се, че полицията го търси. Преди няколко месеца е участвал във въоръжен грабеж.

Беше се изправил над нея, скръстил ръце пред гърдите си.

— Срещу Уил със сигурност ще бъде заведено дело. Районният прокурор ще добави и други обвинения. Ще го приберат на топло и то за дълго.

— Тоест все още не е задържан?

— Избягал е, преди да бъде арестуван. Все още го търсят.

— Аз съм виновна — прошепна с треперещ глас. — Онзи човек е в болницата заради мен. Уил можеше да го убие. Ако не те бях помолила да получи пробация, това нямаше да се случи.

— Напротив, щеше — възрази той. — Просто нямаше да е толкова скоро. Братовчед ти няма да се промени. Той е натрупал много ярост в себе си. Мястото му е зад решетките.

Тя сведе глава и покри лицето си с ръце.

— Аз съм отговорна за случилото се. Защо си мислех, че не е способен на такова насилие?

Лиам нямаше да й позволи да се упреква.

— Мислеше, че му предоставяш последен шанс да промени живота си.

— Държах се като пълна глупачка.

— Не, просто беше наивна. Всички имаме вина. С Филипс можехме да откажем да му осигурим пробация. Но станалото — станало. Той ще се опита да те накара да му помогнеш.

— Но Уил не знае, че съм му помогнала да получи пробация, нали?

— Не.

— Тогава защо да ме търси за помощ?

— Защото винаги си помагала на семейството му. По дяволите, ти на практика си ги издържала. Братовчед ти се е свързал с неподходящите хора. Някой от тях може да се появи на вратата ти. Искам да ми се обадиш, ако Уил или някой от приятелите му се опита да се свърже с теб.

— Ами ако си извън страната?

— Пак.

Той нямаше да се откаже, докато тя не се съгласи.

— Добре, ще ти се обадя.

— Дай ми мобилния си телефон.

Тя го извади от задния си джоб и го наблюдаваше как записва номера си, след което го добави за бързо набиране.

— Готово.

Алисън очакваше, че ще каже още нещо, но Лиам мълчеше. Единственият звук идваше от щурците в тъмнината. Колкото по-дълго стоеше там, толкова по-неудобно се чувстваше. Фактът, че бе насаме с него, учестяваше пулса й, а от начина, по който я гледаше, сърцето й почти спря.

Тя наруши тишината.

— Има ли още нещо, за което искаш да говорим?

Отговорът му беше рязък.

— Не.

— Тогава да се прибираме.

Лиам взе ръцете й, за да й помогне да се изправи, но когато тя застана едва на няколко сантиметра от него, волята, на която разчиташе цяла вечер, се изпари. Желаеше я от момента, в който влезе. През последните два месеца само си бе търсил повод да се върне в Бостън. Казваше си, че спомените ще избледнеят, но това така и не се случи. И после, когато я видя тази вечер, разбра, че наистина е загазил.

— Алисън… — започна той.

Тя го изчака да продължи, но той просто стисна по-силно ръцете й. Очите му изучаваха нейните, сякаш търсеше нещо непостижимо.

— Ще ме пуснеш ли? — прошепна тя, надявайки се, че той не усеща треперенето й.

— Не още.

Тя се огледа, за да види дали някой не ги наблюдава. Светлината от стаята струеше през френските прозорци. Слава богу, трапезарията беше празна. Тя не се тревожеше, че Алек и Ноа ще забележат. Нямаше да кажат нищо, но не и Джордан. Щеше да й зададе хиляда въпроса, а Алисън нямаше да може да отговори на нито един. Как би могла, след като сама не разбираше какво се случва? Бе сигурна само, че бе нещастна заради Лиам. Затова трябваше да стои далеч от него.

Освободи ръцете си и каза:

— Трябва да ме оставиш на мира.

Той кимна.

— Права си. Трябва да те оставя на мира. — Пристъпи още по-близо, така че тя трябваше да наклони назад глава, за да го погледне. Усещаше топлината на гърдите му и се зачуди дали той чува биенето на сърцето й.

Той наведе глава, сякаш не можеше да контролира реакциите си, и тя плъзна пръстите си в меката му коса.

— Не е редно. Не мога.

— Определено не е редно — каза той, когато устата му погали нейната.

И после я целуна, точно както тя искаше и, о, как я караше да иска още. Чу слаб стон, после осъзна, че тя го бе издала. Бавно дойде на себе си. Когато най-после намери сили, го отблъсна. Но той не помръдна.

— Не можеш просто да се върнеш с валсова стъпка в живота ми и да си мислиш, че можеш да ме целуваш.

Ослепителната му усмивка се появи отново и наруши концентрацията й.

— Не си падам по валса — каза той. — И вече те целунах. Забрави ли? Да ти покажа ли какво направих?

Целуна я отново. Но този път тя беше готова да го отблъсне. Наистина беше готова, докато устата му не покри нейната. Тогава се предаде, езикът й галеше неговия, а тя се притискаше към него. Господи, умееше да се целува! Бе толкова погълната от мига, че не чу, че вратата се отвори.

Джордан извика:

— Ще вземем две коли. Алек ще пътува с мен и Ноа, а ти с… — Спря се рязко, когато ги видя. — Вие май се погаждате.

Алисън долови веселата нотка в гласа й. Лиам най-сетне я пусна.

— Изчерви се — прошепна той, достатъчно силно, та и съседите да чуят.

— Харесва ти да ме смущаваш, нали?

— Има нещо такова.

Тя се отдръпна от него.

— Джордан, трябва да шофирам сама, в случай че ме извикат.

— Ако те извикат, ще те закарам — заяви Лиам.

Точно тогава телефонът й иззвъня и за пръв път, откакто бе започнала да работи за агент Филипс, се надяваше да е той. Знаеше, че се държи като страхливка, опитвайки се да пропусне уикенда с Лиам, но смяташе основанията си за смислени. Страхуваше се да остане насаме с него. Беше уязвима и мразеше това чувство, защото не знаеше как да се предпази.

Обаждаше се Дан.

— Свободна ли си в понеделник вечер около седем?

— Трябва ли да бъда?

— Абсолютно.

Тя обърна гръб на Лиам и тръгна към вътрешния двор, докато Дан й обясняваше. Звучеше загрижено и уморено, което бе необичайно за него.

— Защо си толкова разстроен?

— Не съм разстроен. Ядосан съм. Брет ще прави презентация на твоята програма пред потенциални купувачи. Ще присъстват група шефове на важни компании, резервирал е една от залите в хотел „Адамс Харбър“. След реакцията ти на партито на Башър съм сигурен, че се опитва да запази в тайна часа и мястото на събитието. Не иска да разбереш, докато не стане твърде късно.

— А ти как разбра?

— Отби се у нас като у дома си и попита дали не сме намерили неговия iPad. Отговорихме отрицателно и той каза, че иска да си поговорим. Досетихме се, че е намислил нещо. Той е такъв задник. Както и да е, все насочваше разговора към теб. Два пъти попита къде си и какво правиш. Първия път не му отговорихме. После Брет настоя да говори с теб, за да разбере дали знаеш къде е iPad-а му.

— Какво му казахте?

— Излъгах, че си в Сиатъл на гости на сестра си за две седмици. Моментално излетя оттук. Изглеждаше облекчен.

— Как разбрахте кога ще се проведе презентацията?

— Усетих, че крои нещо, затова се обадих на един приятел и той се обади на приятел, който направи някои проучвания и най-накрая получих информацията, която търсех. В понеделник вечерта в седем. Моля те, кажи ми, че ще се появиш без покана.

Тя се засмя.

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

— Бъди внимателна. Не се знае на какво е способен Брет. Бих се обзаложил, че ако наистина вярва, че тази сделка ще му донесе милиони, ще сложи две горили на входа и ще им даде твоя снимка. Вземи си охрана.

— Нямам нужда от въоръжена охрана, за да се появя непоканена — запротестира тя.

— Може да вземеш твоя приятел от ФБР.

— Не се тревожи за мен, ще се оправя.

— Брет няма пари. Някой го финансира. Ще има безплатен бюфет с разнообразна храна, а този хотел е скъп. Обзалагам се, че инвеститорът очаква голяма печалба от продажбата. Слушай, премислих. Може би не трябва да ходиш — добави той притеснено.

— О, ще отида.

— Нека те придружа тогава.

— Няма да мога да се промъкна, ако те види.

— И без това няма да успееш да се промъкнеш — възрази той. — Изглеждаш невероятно. Мъжете ще те забележат.

— Ще вляза — каза тя, без да обръща внимание на коментара за външния си вид. — Не се тревожи. Мога да се грижа за себе си.

След минута разговорът приключи. Когато се обърна, откри, че Лиам я наблюдава. Но не само той. Алек, Джордан и Ноа също я гледаха.

— Защо ме зяпате?

Лиам се приближи.

— За какво се тревожи Дан?

— Това е бившият ти съквартирант, нали? — попита Ноа.

Лиам отговори вместо нея:

— Да. Той се грижеше за Алисън, когато живееха заедно.

Алисън попита:

— Всички ли подслушвахте разговора ми?

— Говорих по телефона със съпругата си, затова чух съвсем малко — каза Алек.

— Да — потвърди Джордан. — Веднага щом чух „здравей“, реших да подслушвам.

— Не би трябвало… — започна Алисън.

— Разбира се, че не би трябвало. Невъзпитано е — каза Джордан. — Е, защо ти се обади Дан?

— От какво се притеснява? — поиска да узнае Ноа.

— Не е нещо особено. Дан има склонност да реагира пресилено.

Лиам не й позволи да избегне въпроса.

— Алисън, защо се тревожи?

— Започваш да ме дразниш, Лиам.

— Отговори ми. — Този път тонът му беше рязък.

Знаеше, че няма да се откаже. Щеше да настоява на своето, а тя нямаше намерение да се карат, особено пред другите. Разказа им за разговора си с Дан и в мига, в който свърши, Лиам каза:

— Ще дойда с теб.

— И аз бих искал да дойда — каза Ноа. — Ще се опитам да го вместя сред ангажиментите си.

Алек кимна.

— И на мен ми се иска да присъствам на презентацията.

— Няма да идвате — възрази Алисън.

Алек се ухили.

— Наистина бих дошъл, но ще бъда в Чикаго.

— Трябва да съм в Далас в понеделник, затова няма да мога — каза Джордан. — Искаше ми се да дойда. Тъй като работиш по тази програма толкова отдавна, предполагам, че си вградила защита, в случай на кражба, нали?

Алисън кимна.

— Това не е окончателната версия на софтуера. Но Брет не е достатъчно умен, за да го разбере. Сигурна съм, че смята, че е проумял всичко. Това не е възможно, докато не добавя още програмни кодове. Сложно е. — Тя би могла да отговори по-подробно, но единствената, която би го разбрала, беше Джордан, така че им спести дългите обяснения.

Алисън оценяваше подкрепата им, точно сега нямаше желание да обсъжда отмъщението си срещу Брет и преди да могат да попитат още нещо, тя каза:

— Трябва да си преместя колата. Мислех, че ще шофирам до Нейтънс Бей, затова паркирах за един час.

— Апартаментът ти е наблизо. Остави я пред вас, а аз ще те последвам с моята — предложи Лиам.

Тя прие разумното му предложение. След като той прехвърли чантата й в колата, потеглиха. Както обикновено, трафикът беше ужасен, но Алисън беше открила различни странични улици, с което намали времето наполовина. Тя паркира на определеното й място в подземния гараж, увери се, че е заключила, и се качи в колата на Лиам. Не говориха много, докато излизаха от града, защото телефонът на Лиам не спираше да звъни. Звучеше напрегнато. Тя се запита дали някога се откъсваше напълно от работата и отговорностите си. Без съмнение беше работохолик. Разпознаваше това му качество, защото и тя самата беше такава. Работата и на двамата беше важна, но неговата го водеше на мисии по целия свят, които имаха сериозно отражение върху живота на хората. Усещаше тежкото бреме, което той носеше на плещите си.

Мостът към Нейтънс Бей беше пред тях и точно когато Алисън започна да си мисли, че ще успее да се справи с неловката ситуация и ще се наслади на уикенда, й се обади не-толкова-специалният агент Филипс. Поредната извънредна ситуация. Увери я, че няма да отнеме дълго. Тоест щеше да бъде в кибер центъра до полунощ.

— Не искам да ти съсипвам вечерта — каза тя на Лиам. — Ще накарам Филипс да изпрати някой да ме закара вкъщи.

— Не, ще дойда. — Той намали, за да направи обратен завой.

— Ами риболова?

— Какво за него?

Телефонът й отново иззвъня. Предполагайки, че е Филипс, тя не си направи труда да погледне дисплея.

— Да — отвърна, опитвайки се да звучи любезно, а не сърдито.

Беше леля Джейн. Алисън настръхна, когато чу хапливия й глас.

— Слушай ме. Нуждаем се от пари и след всичко, което сме направили…

Алисън я прекъсна.

— Как разбра номера ми?

— Познавам хора, които… Няма значение. Очаквам да ни съдействаш.

— Остави ме на мира, по дяволите! — извика тя. Прекъсна връзката и въздъхна със задоволство. Крещенето й се отрази добре.

— Кой от двамата беше? — попита той. — Леля ти или чичо ти?

— Леля.

Джейн не спираше да звъни. Алисън изключи звука на телефона, но тя не престана. Не само че звънеше, но и изпращаше обидни съобщения, които неизменно започваха с неблагодарна.

Къде бяха компютърът и слушалките й, когато имаше нужда от тях? Искаше да се потопи във виртуалното пространство и да забрави за тревогите си. Добави и Лиам към тях. Искаше той да остане или да си тръгне, но да вземе решение. Мятането от една крайност в друга я влудяваше. Тя все още не се беше възстановила от това, че не го беше виждала от месеци, и тогава, хоп, той се появи в живота й. Искаше ли да остане? Затвори очи и облегна глава на седалката, докато го обмисляше. След три секунди знаеше отговора. Разбира се, че искаше той да остане. Ако някой щеше да си тръгне, то това трябваше да е тя. Може би тогава нямаше да я боли толкова много. Лиам имаше властта да я съсипе… само защото беше безнадеждно влюбена в него.

Какво можеше да направи? Нямаше представа. Не спря да се тревожи през останалата част от пътуването до кибер центъра.

Филипс изглеждаше облекчен да ги види. Последва я в офиса й, възложи й задачата, която искаше да свърши — отново нерегламентирано проникване в правителствено учреждение — след това я остави сама. Алисън погледна над рамото си и видя, че Лиам го чака пред стъклената стена. Започнаха задълбочено да дискутират нещо и каквато и да беше темата, двамата се намръщиха. От време на време я поглеждаха. Обзе я любопитство, но насочи вниманието си към екрана и се захвана на работа. Най-после към един сутринта намери това, което Филипс търсеше. Задачата бе елементарна, тъй като хакерът беше необигран и следователно — лесен за откриване. И другите компютърни специалисти можеха да я свършат и тя се запита защо беше извикал точно нея. Нямаше да се учуди, ако Филипс просто утвърждаваше контрола си върху нея.

След като му изпрати доклада по електронната поща, тя отиде в кабинета на Филипс, за да го провери. Двамата с Лиам разговаряха, но млъкнаха, когато тя почука на вратата. Направи й знак да влезе. Не му бяха нужни дълги обяснения. Всъщност той й каза доста рязко, че ще прочете доклада й на сутринта, и й нареди да се прибере у дома и да си почине. Ако не знаеше, можеше да си помисли, че е загрижен за нейното благополучие.

Лиам я закара до апартамента й и паркира в подземния паркинг до нейната кола, после отнесе чантата й и своя спортен сак в апартамента й, което тя забеляза чак когато отключи вратата и я последва вътре.

— Прати ли есемес на Джордан да й кажеш… — започна тя.

— Да, тя знае. Мога да те закарам утре, ако искаш.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Предпочитам да си остана вкъщи.

Тя сложи лаптопа си на бюрото и го включи в зарядното устройство. Трябваше да държи мобилния си телефон наблизо по всяко време — по настояване на Филипс — затова го включи да се зарежда на нощното си шкафче в спалнята. Свършила рутинните задачи, тя се върна в хола, за да си вземе чантата. Сакът на Лиам беше оставен до нея, а той седеше на дивана, проверявайки съобщенията си.

— Защо си си донесъл сака?

Отговори й, без да откъсва поглед от екрана:

— Ще нощувам тук.

Беше толкова изненадана от небрежното и безцеремонно изявление, че не знаеше какво да каже. Почувства изблик на радост, който бързо потисна.

— Доста самонадеяно от твоя страна, не мислиш ли? Не трябваше ли да ме попиташ?

Той си остави телефона и й се усмихна, а трапчинката му отново се появи. Разхлабвайки вратовръзката си, той се изправи и тръгна към спалнята й, като поспря, за да вдигне пътьом сака си.

Тя го последва.

— Ще ми отговориш ли?

— Да, сигурно трябваше да те попитам, но ще остана. Дори и да откажеш.

— Защо?

— Защо какво?

Умишлено се правеше на тъп.

— Защо ще останеш тази нощ?

Той свали сакото си и го закачи в гардероба й.

— Известно време искам да бъда близо до теб.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Това има нещо общо с Филипс, нали? Видях, че водите сериозен разговор. Случило ли се е нещо?

Той обясни с готовност:

— Филипс е говорил с Бейл. Човекът те ненавижда.

— Защо? Какво съм му направила?

— Конкретно на него — нищо — увери я той. — Но го злепостави, когато откри изтичането на информация от офиса му в Детройт. Той смята, че си манипулирала информацията, за да уличиш неговите хора. Бейл отговаряше за операцията там, но не иска да поеме отговорност за липсата на сигурност. Трябва му изкупителна жертва. В объркания му мозък ти си причината хората да загубят работата си.

— Но това е абсурдно… нали?

— Да, така е — отвърна тихо той. — Бейл не се държеше разумно, затова Филипс му казал да си вземе неколкомесечен отпуск. Върнал се е тази сутрин и все още е бесен. Филипс не е решил как да постъпи, но кариерата на Бейл е под въпрос. Реших, че е по-добре да съм наоколо известно време.

Той разкопча чантата си и извади комплекта си за бръснене и избелели боксерки. Докато тя го гледаше, той се съблече и изчезна в банята. Тя се опита да не зяпа бронзовия му мускулест гръб. След минута го чу да пуска душа.

Всяка мисъл, която преминаваше през ума й, засилваше объркването й. Знаеше, че трябва да стои далеч от него. Само така можеше да се предпази. Но всеки път, когато се приближеше до него, й се искаше да се хвърли в прегръдките му. Сексът нямаше да й помогне да продължи напред. И все пак тя го искаше…

Застави се да престане да се притеснява, свали дрехите си и облече къса розова копринена нощница с тънки презрамки и ниско изрязано, дълбоко V-образно деколте. Сложи я, за да го съблазни ли? Разбира се, че да. А точно това се беше зарекла да не прави. Осъзна грешката си и реши да сложи стара тениска. За съжаление, преди да успее да го направи, вратата се отвори и той я видя.

Тя го заобиколи и влезе в банята. Изми лицето и зъбите си и се опита да не мисли за него. Мислите й бяха несвързани, но се връщаха към Бейл. Заради нея ли бяха уволнени хората? Къде бе сбъркала? Лиам и Филипс изглеждаха толкова напрегнати, значи смятаха, че Бейл представлява реална заплаха. Защо иначе Лиам ще я наглежда?

Отвори вратата и се спря на място. Лиам беше в леглото й. Беше се изтегнал по гръб, с ръце на гърдите и затворени очи. Оръжието и значката му бяха на нощното шкафче до мобилния й телефон. Лампите в хола бяха загасени. Тя се увери, че вратата е заключена и когато се обърна, погледна дивана и поклати глава. Трябваше да постави възглавница и одеяло, та той да разбере къде да прекара нощта.

Зачуди се дали да не легне на дивана, но бързо отхвърли идеята. Това си беше нейното легло и тя щеше да спи в него. Взела решение, грабна лосиона за тяло от тоалетката и седна от другата страна на леглото. Опря гръб в таблата, отвори шишенцето и изстиска няколко капки в ръката си.

— Лиам? — Тя прошепна името му първия път, но втория път го извика.

— Да?

— Спиш ли?

Светлината, която идваше от банята, беше слаба, но можеше да види усмивката му.

— Спях.

Тя разнесе лосиона по ръцете си, докато го гледаше. Помисли си за стотен път, че е хубав мъж. Но това бе лекомислена причина да харесва някого. Харесваше ли го? Разбира се. Не просто го харесваше, а го обичаше.

Алисън намаза и краката си и когато най-после свърши, цялото й тяло ухаеше на гардения.

— Колко души са работили в офиса в Детройт?

— Не съм сигурен. Защо?

— Всички ли са уволнени заради мен?

Отговори й, без да отваря очи:

— Не.

— Каза, че Бейл смята, че аз съм причината хората да загубят работата си. Прав е.

Усещаше тревогата в гласа й. Той се претърколи на една страна и я придърпа до себе си.

— Не се тревожи за това.

— Заради мен ли са ги уволнили?

— Няколко души бяха уволнени, но от известно време имаше проблеми в офиса в Детройт и така или иначе в даден момент щеше да бъде закрит. Повечето от служителите ще бъдат прехвърлени на други места. Ти откри източника на сериозно изтичане на информация. Арестуваният е излагал на опасност живота на безброй хора. Той твърди, че Бейл е знаел за това и го е насърчавал. Не намерихме доказателство, но Бейл е ядосан, че всичко е ставало под неговия надзор, и се чувства притиснат в ъгъла.

— Но аз бях тази, която…

Той не й позволи да продължи.

— Бейл не иска да поеме вината и затова я прехвърля на теб. — Той се прозя. — Имаше тежък ден. Трябва да поспиш.

Не знаеше дали да му припомни, че се намира в леглото й без разрешение, или просто да не му обръща внимание.

Лиам се обърна по гръб, но този път я прегърна и притисна към себе си.

— Ще те пазя, Алисън.

— Знам, но ако той…

Тя вдигна глава и той леко я положи върху рамото си и целуна челото й, преди да затвори очи.

— Ако се опита да те нарани, ще го убия.