Джули Гарууд
В мрежата (15)

Петнадесета глава

Алисън и Лиам си тръгнаха рано от приема и се отправиха към хотел „Четири сезона“. Температурата бе спаднала значително, но за щастие колата на Лиам беше паркирана пред входа. Тя грабна палтото си от задната седалка и го облече, а Лиам отвори жабката и взе плика. Скоро потеглиха с включено на максимум отопление.

Алисън изведнъж осъзна колко спокойно се чувства с него. Когато му отвори тази вечер, нервите й бяха опънати, а ръцете й наистина се разтрепериха. В ума й нахлуха въпроси. Щеше ли да каже нещо за снощи? Или щеше да се преструва, че горещият, потен, побъркващ секс не се беше случил? Може би за него не беше такъв. Реши да зареже всичко това и просто да се наслади на момента.

Лиам мълчеше, докато не се вляха в движението. Припомняше си израза в очите на Кийтън. Най-накрая каза това, което си мислеше:

— Знаеш ли какво? Кийтън е голямо… — Той се спря, преди да каже грубата дума, която искаше.

— Голям боклук? — предложи тя.

Той се засмя.

— Разбира се. Точно това щях да кажа.

Отне им пет минути, за да стигнат до хотел „Четири сезона“. Фоайето не беше толкова величествено, колкото това в „Хамилтън“, но беше също така елегантно с блестящите си черни мраморни подове, разделени на огромни квадрати от кремави мраморни ленти. Малките тапицирани столове по края бяха строго елегантни, но се вписваха перфектно в изисканата атмосфера на хотела.

Тъй като бяха подранили, Алисън и Лиам изчакаха в бара. Светлината в облицованото с дърво помещение беше приглушена и свещите във високи стъклени цилиндри на всяка маса допринасяха за уютната атмосфера. Повечето от масите бяха заети. Лиам я поведе към една в дъното на залата и дръпна луксозното кожено кресло, за да седне. След секунди се появи сервитьор. Алисън поръча диетична кола и се изненада, когато Лиам поиска газирана вода с лайм. В редки случаи тя пиеше бира, но нищо друго, защото беше виждала какво причинява алкохолът на чичо й. Така или иначе не знаеше какво да си поръча. Последният път, когато беше на вечеря с Шарлът и Оливър, сервитьорът й подаде винената листа и след като я гледа около пет минути, тя сподели с Шарлът, че е написана на непонятен за нея език. Не знаеше какво вино подхожда на дадена храна и наистина не я интересуваше. Лиам обаче беше светски мъж. Очевидно нямаше нищо против земните радости. В крайна сметка тя заключи, че той не пие алкохол, защото беше по служба… или не?

Лиам отвори плика и извади два листа хартия.

— Мислех да ти изпратя договора на имейла, но си промених решението, защото, както ще видиш, нанесох бележки по целия текст. Но все пак е четлив.

Той подаде първия лист на Алисън и се облегна назад, докато тя го прочете.

— Това, до което се свежда… — започна той.

— Той би искал да ме притежава за шест месеца и да има възможност да добави още месец-два или дори три, ако сметне за необходимо.

— В общи линии.

— Няма да го подпиша.

Беше толкова възмутена, че той не можа да не се усмихне.

— Не ти предлагам да го направиш. Нека да го прегледаме ред по ред и да променим това, което искаш. Утре ще подготвят новия договор, за да го подпишеш.

— Имам ли нужда от адвокат? — попита тя и преди той да й отговори, каза: — Вероятно ще ми трябва.

— Аз съм адвокат. Ще се погрижа за теб.

— Ти си адвокат? — попита тя с подозрение.

— Да.

— Добре, ти си адвокат. Но работиш за него.

— За кого?

— За Филипс.

— Не, не работя за него. Двамата с Алек те вкарахме в играта и няма да го оставим да се възползва от теб. Имаш ли ми доверие?

— Да.

Той придърпа стола й по-близо, подаде й писалка и каза:

— Тогава да започваме.

Алисън приближаваше страниците до свещта, докато четеше документа, зачеркваше по някоя фраза тук, променяше дума там. Светлината на свещта хвърляше красив отблясък върху съвършените й черти и на Лиам му беше трудно да се съсредоточи. Опита се да не се разсейва, но му беше трудно, по дяволите. Парфюмът й — смесица от цветя и слънце, му пречеше да се концентрира.

— Какво каза? — Гласът му беше станал дрезгав.

Тя го погледна.

— Не казах нищо.

Устата на Лиам беше само на няколко сантиметра от нейната и той си помисли, че е добра идея да я целуне.

Тя бе на същото мнение. Погледът й изобщо не се отделяше от устата му, когато се наклони по-близо и затвори очи. Усещаше дъха му върху устните си и ги разтвори в очакване. Сърцето й биеше в гърдите й точно когато…

— Диетична кола и газирана вода.

Алисън отвори очи и видя сервитьора, който постави високите чаши върху коктейлни салфетки. Бе свел поглед, сякаш току-що бе станал свидетел на нещо нередно. Тя му се усмихна леко, преди той да се завърти и да забърза към бара. Почувства, че кръвта нахлу в лицето й, взе чашата и я пресуши.

— Объркана си, нали? — попита Лиам, усмихвайки се дяволито. Очевидно се радваше на унижението й.

— Ни най-малко.

— Току-що изпи газираната ми вода.

Тя погледна празната чаша пред себе си. Не мислеше, че лицето й можеше да пламне още повече, и сложи ръка на бузата си, за да види дали гори. Усмивката на Лиам не й помагаше. Пое дълбоко дъх и попита:

— Ще се върнем ли към договора?

Тя свърши с промените на първа страница и като я остави настрана, се зае с втората. Ръката на Лиам беше на облегалката на стола й и докато разглеждаха заедно договора, я галеше по врата. Тя не можеше да каже дали това е знак на привързаност или разсеян жест. Беше сигурна само, че той прави задачата й изключително трудна, но се чувстваше прекалено добре, за да го спре.

Най-после му подаде писалката и страниците.

— Наистина ли Филипс мисли, че ще го подпиша в този вид?

— Сигурен съм, че съзнава, че вероятността да го направиш не е голяма. — Той прибра договора в плика. — Ще кажа да го преработят и можеш да го подпишеш, когато започнеш в понеделник.

— Не, това ще даде на Филипс време да вмъкне някои изненади, които може и да не забележа. Трябват ми само няколко минути да го прегледам и разпечатам. Бих искала да му дадеш подписания договор, така че сделката да е сключена, преди да започна работа.

— Прекъсваме ли ви?

Алисън подскочи, когато чу гласа на сестра си, а после се почувства виновна. Не беше направила нищо нередно и беше глупаво да се държи така. Просто седеше в бара с един мъж, много привлекателен мъж. Добре де, беше правила секс с него предишната вечер… много секс, но Шарлът нямаше представа за това. Алисън прегърна сестра си и целуна Оливър по бузата, после бързо представи Лиам.

Когато стана да се ръкува с Оливър, той се извиси над него. Оливър беше набит, но як и здравото му ръкостискане бе придружено от искрена усмивка. Зад очилата с телени рамки гледаха очи, които говореха за висока интелигентност и приветлив характер.

— Ще ни извикат, когато масата ни е готова — каза Оливър. — Подранили сме. — Той издърпа един стол за жена си.

Лиам виждаше приликата между сестрите. И двете имаха високи скули и сини очи. Усмивките им също бяха почти еднакви. Но имаше и няколко подчертани различия. Косата на Шарлът бе светлокафява, а тази на Алисън — наситеночерна. Шарлът беше хубавка, с лунички по бузите, докато Алисън беше зашеметяваща красавица с безупречна кожа. Имаше и още една голяма разлика. Шарлът не го възбуждаше така, както Алисън.

Шарлът все още не беше казала нищо. Когато най-после престана да зяпа Лиам, тя се обърна към Алисън с широко отворени, питащи очи. Очевидно изумена да види сестра си с мъж, тя я погледна въпросително. Алисън прекрасно разбра сигналите й. Знаеше, че Шарлът си умира да разбере подробности за Лиам. В живота на Алисън нямаше почти нищо, което да изненада сестра й, и сега й харесваше да наблюдава израженията, които преминаваха по лицето й.

Оливър привлече вниманието на жена си. Докато те обсъждаха какво ще пият, Алисън взе чашата, която беше изпила, и се намръщи. После погледна Лиам.

— Какво стана с леда? — прошепна тя.

— Ти го погълна.

Изглежда, не се шегуваше. Добре де, беше нервна и не обръщаше внимание на това, което прави.

— Бях жадна — измисли тя оправдание, за да прикрие неудобството си.

Шарлът не можеше да сдържа любопитството си повече. Тя погледна Лиам, а после отново Алисън.

— Как се запознахте?

— Свърших една компютърна работа за него.

— Отдавна ли се познавате? — попита Шарлът.

— Не, отскоро — отвърна тя. Сестрите нямаха тайни помежду си и Алисън усещаше раздразнението на Шарлът, че не й беше разказала за Лиам.

Алисън криеше още една тайна. Шарлът продължи упорито с въпросите, но сестра й отговаряше уклончиво, защото не искаше Шарлът да знае за сделката, която бе приела, за да спаси братовчед им от затвора. Шарлът щеше да направи сцена, ако разбереше. За разлика от Алисън, тя не изпитваше абсолютно никакво съчувствие към Уил. Позицията й беше твърда. Трябваше да си сърба попарата, която сам си беше надробил.

Оливър смени темата.

— Алисън, кога ще се преместиш? Ще се постараем да дойдем, за да ти помогнем.

— Тя ще се премести в Санта Клара веднага след дипломирането си — обясни Шарлът. — Алисън, съжалявам, че няма да можем да присъстваме на церемонията. Ако можехме да променим графика си…

— Няма нищо. Голяма работа. Наистина — отвърна тя. — Оливър, ще отложа преместването си с шест месеца. Ще поработя за правителството.

— Направи го от Калифорния. Всичко, от което се нуждаеш, е лаптопа ти.

— Не, трябва да работя тук.

— Защо? — попита Шарлът.

На Алисън й идваше да изстене. Сестра й нямаше да се откаже.

— Защото дадох дума и ще подпиша договор.

Това откровение породи допълнително въпроси и Лиам наблюдаваше как Алисън ги парира и отбягва като професионалист, а понякога дава само половинчати отговори. След като бяха зададени още пет въпроса и им беше отговорено частично, той реши, че Шарлът притежава упоритостта, необходима да работи за ЦРУ.

Сервитьорът отново се появи и сложи временен край на разпита. Докато Оливър и Шарлът говореха с него, Лиам се наведе и й прошепна:

— Разбирам, че не искаш сестра ти да знае, че си помогнала на братовчед ви.

— Обеща да не казваш нито дума — прошепна тя и го предупреди с поглед.

— Какво е обещал? — попита Шарлът.

Бе не само упорита, но и имаше слух като на прилеп. Алисън реши, че й е дотегнало да бъде център на вниманието. Лиам поръча още една сода и тя се присъедини към него. После се облегна назад, усмихна се на сестра си и каза:

— Лиам е от Австралия. — Махна с ръка във въздуха. — Темата е отворена за дискусии.

Алисън беше сигурна, че Шарлът ще зададе сто въпроса. Но тя не зададе нито един. Все още решена да разбере всяка подробност за договора на Алисън, продължи да настоява.

— Би ли престанала? — възмути се Алисън.

— Просто ми помогни да разбера защо искаш да подпишеш договор. Какво стана с плановете ти да се преместиш в Калифорния?

Телефонът на Оливър ги прекъсна.

— Трябва да отговоря — каза той. — Връщам се веднага.

Алисън го изчака да излезе и каза:

— Оливър изглежда свеж и отпочинал. Тя се надяваше да отклони вниманието на Шарлът. — Работата му се отразява добре.

Не се получи.

— Не мога да разбера защо ще губиш шест месеца, работейки тук, когато можеш да започнеш кариерата си и да си по-близо до нас.

Спорът спря, докато сервитьорът поставяше напитките на масата, но веднага щом се оттегли, Алисън каза:

— Караш ме да искам да си блъсна главата в стената, Шарлът. Как би се чувствала, ако те принуждавам да се оправдаваш и оспорвам всяко твое решение?

Не можеше да измисли какво да я попита и докато Шарлът ровеше в чантата си, търсейки бог знае какво, Алисън прошепна на Лиам:

— Можеш ли да я накараш да се оправдава вместо мен?

Той поклати глава и опита да не се засмее. Беше очарован от начина, по който сестрите спореха. Препираха се ожесточено, но без злоба, както само братя и сестри, които се обичат, можеха да спорят. Чувстваха се толкова удобно една с друга, че нямаше дори намек за обида. Въпреки заяждането, дълбоката им привързаност и неразрушимата връзка бяха очевидни. Оливър се върна на масата, като безкрайно се извиняваше, че трябвало да се обади, и седна.

— Лиам, ти за компютърна компания ли работиш, или за правителството? — попита Оливър, опитвайки се да разбере връзката му с Алисън.

Преди Лиам да отговори, Шарлът промърмори:

— Може би ние с Оливър трябва да прегледаме договора.

Алисън въздъхна сърдито:

— Моля те, ще престанеш ли, маниачка такава?

Тогава Лиам се разсмя. Същото направи и Оливър.

— Лиам работи за ФБР — каза Алисън. — Искаш ли да обсъдиш това, Шарлът, или предпочиташ да продължиш темата за договора?

Шарлът вдигна ръце:

— Добре, предавам се, спирам да ти опявам.

Алисън не можеше да бъде по-доволна. Посегна за чашата си и видя, че е празна. Вдигна я нагоре.

— Аз ли…?

Лиам кимна.

— Този път не погълна леда — каза той весело.

Оливър спря жена си да продължава да върти на шиш Лиам, казвайки:

— Скъпа, защо не споделиш новината си с Алисън сега, преди вечеря? Така тя ще може да помисли и ако има въпроси, ще имаме време да ги обсъдим.

Шарлът кимна.

— Предполагам, че трябва да обясня на Лиам, тъй като той е тук и очевидно е приятелят на Алисън, за което, мога да добавя, тя не ни е казала…

— О, боже мой, ще спреш ли? — попита Алисън. Тя погледна Лиам, който не отрече. Вместо това се усмихваше спокойно на сестра й, без да коментира, и тя се запита какво ли се случва в съзнанието му. Вероятно се чудеше дали лудостта се предава по наследство.

Без да обръща внимание на Алисън, Шарлът се обърна към Лиам и каза:

— Баща ни бил сключил застраховка „Живот“ в размер на петстотин хиляди долара и е посочил мен и Алисън за бенефициенти. Когато двамата с майка ни загинали, леля Джейн и чичо Ръсел разбрали за парите, изпълзели от дупката си като хлебарки и подали молба до съда да ни станат настойници. Съдията се съгласил, но с някои уговорки.

— Какви уговорки? — попита Алисън.

— Веднъж годишно трябвало да се отчитат за разходите и парите, които са похарчили за нас.

— Те са изпратили само един отчет — допълни Оливър.

— И то фалшив — добави Шарлът.

— Как така? — попита Алисън.

— Посочили огромни разходи за обучение в Академия „Вуилард“. Това е най-скъпото училище в Бостън — обясни Оливър.

— Но ние не сме учили в Академия „Вуилард“ — поясни Шарлът на Лиам.

— Вероятно са проучили кое е най-скъпото училище — каза Оливър.

— И никой ли не е проверил? Никой ли не е потърсил… — Алисън спря.

Помисли, че е глупаво да се разстройва за нещо, останало далеч в миналото. Защо да хаби енергия?

— Това се е случило преди години. Вече не може да се направи нищо по въпроса. Освен това парите са изчезнали.

— Това го знаем — каза Шарлът. — Но Оливър все пак искаше да го провери.

— Не мога да повярвам, че никой не е забелязал, че не са изпращали отчети — възмути се Алисън.

— Не са обърнали внимание — предположи Оливър. — Говорих с отзивчив служител, който откри досието. Казах му, че нито една от вас не е учила в Академия „Вуилард“. Надявам се, че нямаш нищо против, Алисън, но също така му разказах какъв е бил животът ви с тези хора. Казах, че…

Алисън го прекъсна, като бързо избъбри:

— Не е нужно да ми обясняваш подробно. — Тя не искаше Лиам да научава за ужасното й детство. Той вече знаеше достатъчно. Дължеше му извинение, че трябва да слуша всичко това. От друга страна, той можеше да стане и да си тръгне по всяко време.

Виждайки, че навлиза в неудобна тема и тъй като не искаше да поставя Алисън в неловко положение, Оливър престана с обвиненията към лелята и чичото.

— Служителят, с когото говорих, е бил в приемно семейство и прояви искрено съчувствие. Той предаде досието и всички юридически документи на млад съдия и е сигурен, че той ще подпише заповедта.

Алисън сграбчи чашата на Лиам и отпи от нея.

— Каква заповед?

— Леля и чичо ще трябва да се отчетат за петстотин хиляди долара — отговори Шарлът. — Знаем къде са отишли триста хиляди. Трябваше да се поразровим, но открихме това, което търсехме.

— Ние? — попита Алисън.

Шарлът погледна мъжа си, преди да отговори:

— Добре де, аз намерих това, което търсех. Няма да ви кажа как разбрах, защото може да не е съвсем законно, а на масата ни седи агент на ФБР.

— Какво разбра?

— Къщата не е била тяхна собственост. Живели са под наем и веднага щом са получили парите от застраховката, са я купили. Чичо Ръсел е изплатил всичките им дългове — почти сто хиляди долара на компании за кредитни карти и на универсални магазини. Имали са текуща сметка дори в кварталния магазин за алкохол. Предполагам, че останалите са отишли за прищевките на Уил. И за адвокатските хонорари, разбира се. Със сигурност не са похарчили и стотинка за нас.

Алисън не беше впечатлена от заплахата за съдебна заповед.

— Те няма да кажат за какво са изхарчили парите. Ще измислят нещо.

— Трябва да докажат всеки разход с разписки — обясни Оливър.

Това бяха съвсем нереални очаквания, реши Алисън. На лелята и чичото им трябваше само един добър адвокат, за да се измъкнат. Когато изрази съмнението си, последва нов дебат, който продължи, докато не ги поканиха да заемат масата си.

Оливър и Шарлът тръгнаха напред, но Алисън изостана и тихо прошепна на Лиам:

— Ще те разбера, ако искаш да си тръгнеш. Може да се отбиеш утре, а дотогава ще направя промените в договора.

В отговор той я хвана и я поведе напред.

— Не съм гладна — каза тя тогава.

— Шестте соди те заситиха?

— Не съм… — Тя млъкна и го погледна недоумяващо. — Нима съм…?

Той кимна.

— Бях разсеяна.

— Знам.

Още от малка Шарлът притежаваше силно чувство за правда и неправда и беше готова да реагира съответно. Алисън я обичаше заради това, но този път нуждата от справедливост на сестра й имаше последици и Алисън се чудеше дали тя наистина разбира какво е направила.

— Просто искам Шарлът да зареже това — прошепна тя.

Сестра й я чу, разбира се, и след като седнаха, предложи своята преценка на ситуацията.

— Ти си голям миротворец, Алисън, но понякога трябва да заемеш позиция. Няма да се чувствам зле, че съм постъпила правилно.

— Браво на теб, Шарлът — отвърна Алисън. — Кога ще им изпратят юридическите документи?

Шарлът погледна към Оливър, който отговори:

— Трябва да се проведе разследване, а това ще отнеме известно време. Може би седмици. Или месеци.

Алисън се облегна на стола и скръсти ръце предизвикателно, втренчила поглед в Шарлът.

— Тогава имам един въпрос към теб.

— Какво?

— Къде ще бъдете вие, когато леля и чичо получат известието?

— Предполагам, в Сиатъл — отвърна Шарлът с леко свиване на рамене, посочвайки очевидното.

— Точно така. А къде ще бъда аз? — попита тя.

— Тук, в Бостън — каза сестра й.

Алисън направи пауза, за да й даде време да схване намека й, и след това попита:

— На кого ще се нахвърлят според теб?