Джули Гарууд
В мрежата (14)

Четиринадесета глава

Тя осъзна, че не става за случаен секс или за свалка, или за приятелче за секс, или както там го наричаха. Но вече беше късно. Просто не беше от този тип. И без това предпочиташе да напише програмен код пред това да прави секс.

Кого заблуждаваше? Сексът с Лиам беше умопомрачителен. Е, тогава защо се чувстваше нещастна? Дали защото беше прекалено обвързана емоционално?

Уф! Разбира се, че беше така. Предполагаше, че в края на краищата, не беше типичната съвременна жена. Изпитваше, меко казано, противоречиви чувства. Какво й ставаше? Не искаше, нито се нуждаеше от сериозна връзка. Може би просто искаше сексът да означава нещо за него и да й го каже. По всичко личеше, че за него това бяха просто няколко приятни часа. Беше се освободил от напрежението и вероятно вече беше продължил нататък.

Тя не заспа почти до два сутринта, но поне всичко й се беше изяснило. Лиам я разсейваше и отклоняваше от целите й и тя не можеше да позволи това да се случи отново. Имаше прекалено много други неща, над които да се концентрира. Когато не работеше в кибер центъра, трябваше да се съсредоточи над програмата, която беше създала — искаше да внесе още някои дребни подобрения. Не можеше да допусне Лиам да й завърти главата и единственият начин да го постигне бе, като стои далеч от него. Слава богу, той щеше значително да я улесни. Вероятно точно в този момент се подготвяше да се качи на самолета за бог знае къде.

Тя спа до десет, после навлече джинси и тениска и седна, кръстосвайки крака, на дивана с лаптопа си, за да отговори на имейлите си. Не си бе проверявала пощата от повече от седмица.

Преглеждайки десетките писма, някои от които изискваха отговор, докато други бяха досадни реклами, които трябваше да изтрие, тя откри две напомняния, че приемът в чест на отец Башър ще бъде в хотел „Хамилтън“. Бяха поканени само студентите последен курс, преподавателите и няколко близки приятели на професора йезуит. Следващата седмица щеше да бъде даден още един прием в негова чест, така че по-голям брой желаещи да могат да се сбогуват с него, и въпреки че присъствието и на двете събития не беше задължително, беше силно препоръчително. Тя го отбеляза в календара си. Човек не биваше да пренебрегва йезуитите. Всички се възхищаваха на отец Башър. Той беше един от най-добрите в своята област и бе много жалко, че се пенсионираше. Беше й вдъхнал любов към художниците от Ренесанса. След като мина задължителен курс при него, тя се записа и на факултативен, но трябваше да изчака три семестъра за свободно място.

Липсата му щеше да бъде осезаема, но се радваше, че поне получава признанието, което заслужава.

В дванайсет часа й звънна Шарлът.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано — започна тя.

— Но защо?

Дългата, протяжна въздишка издаде разочарованието на сестра й.

— Не си си чела имейлите, нали?

— Току-що ги проверявам. Имах тежка седмица.

— Винаги си на лаптопа. Как е възможно да не си погледнеш пощата?

Алисън остави настрана компютъра, докато слушаше мрънкането на сестра си. Когато опъна краката си, болезнен спазъм премина към стъпалата й и тя осъзна, че се бе заседяла прекалено. Стана и се протегна, след което се отправи към кухнята. Шарлът беше сърдита и явно имаше нужда да изпусне парата.

Най-сетне прекъсна лекцията на сестра си.

— Какво ти става? Защо си толкова превъзбудена? — попита тя, докато ровеше в шкафовете за нещо за хапване.

— В Бостън съм.

— Как така? Какво правиш в Бостън?

— Не помниш ли, че ти споменах за конференцията на Оливър?

Не си спомняше, но нямаше намерение да си го признава и да изслуша още една лекция.

— Разбира се, че си спомням.

Намери пакетче картофен чипс с няколко трохи на дъното и ги изсипа в устата си, преди да го смачка и да го хвърли в кошчето.

— В последния момент си взех отпуск и реших да го придружа. Не се ли радваш, че съм тук?

— Разбира се, че се радвам. Просто съм изненадана, това е всичко. Липсваш ми — каза тя и наистина го мислеше. — Елате при мен. Ще ви освободя спалнята, а аз ще спя на дивана.

— Благодаря ти, но адвокатската кантора ни е настанила в хотел „Четирите сезона“. Много е луксозно.

— Тогава ще дойда при теб.

— Винаги си добре дошла.

— Шегувам се.

— Нали не се сърдиш, че няма да останем при теб?

— Даже ми олекна. Трябваше да купувам храна и да сменям чаршафите. — Тя отвори вратата на хладилника и надникна вътре, премествайки бутилките с вода, докато търсеше нещо по-съществено за ядене. Намери кофичка кисело мляко с боровинки и посегна да провери срока на годност, преди да отвори чекмеджето за лъжица.

— Ще трябва също така да затвориш лаптопа си и да се опиташ да поговориш с нас.

— Кога ще се видим? — попита, без да обръща внимание на заяждането на сестра си.

— Надявам се още тази вечер. Направих резервация за вечеря в хотела за осем часа.

— Откъде знаеш, че нямам планове?

— Просто предположих, че няма да излизаш. Откога не си ходила на среща?

— Сменяш темата.

— А ти избягваш въпроса.

— Не съм била на истинска среща… или поне това, което би нарекла среща — отвърна тя съвсем искрено. Чудеше се как би реагирала Шарлът, ако й разкажеше, че бе спала с Лиам. Вероятно щеше да я похвали.

— Жалко.

Алисън се засмя.

— Толкова се радвам, че сте тук. Кога се връщате в Сиатъл?

— Във вторник.

— За тази вечер…

— Да?

Тя притисна мобилния телефон към рамото си и отвори кофичката с кисело мляко, след което лапна една лъжица, преди да отговори:

— Трябва да присъствам на коктейл в чест на един от университетските ми преподаватели. В „Хамилтън“ е — добави тя. — Започва в шест и половина и вероятно ще остана до осем.

— Добре, ще преместя резервацията за осем и половина — каза Шарлът. — Хотел „Хамилтън“ е точно зад ъгъла на „Четирите сезона“. Ще се придвижиш бързо.

— Сигурна ли си, че не предпочитате да дойдете у нас? Ще си поръчаме пица.

— Всеки път, когато сме заедно, ядем пица. Ще бъде забавно да се нагласим и да хапнем навън. Така или иначе трябва да се облечеш за коктейла. Ще се гримираш ли? Не мисля, че съм те виждала с червило или спирала в ежедневието.

— Ще си сложа грим.

— Ще бъде забавно. — Шарлът се изкикоти.

Алисън се усмихна на ентусиазма на сестра си.

— Вие не излизате много, нали?

— Повече от теб.

— Трябва да те питам нещо.

— Давай.

— Не искам да ти развалям доброто настроение, но чувала ли си се с леля Джейн и чичо Ръсел наскоро?

— Не, не съм ги чувала, откакто ги елиминирах от живота си. И ти отдавна трябваше да го направиш.

— Права си — съгласи се Алисън. Изплакна лъжицата и я пусна в съдомиялната. — Най-накрая преустанових отношенията си с тях, но те продължават да ме тормозят. Ужасно е.

— Ще говорим за това, като се видим. Налага се да ти кажем нещо, на което едва ли ще се зарадваш. Сега трябва да затварям…

— О, не, не. Не можеш да загатнеш нещо такова и просто да затвориш.

— Искам да ти го кажа очи в очи.

— Това означава, че е лошо, нали? Права ли съм? Да не би да имате проблеми с Оливър? Да не мислите за развод? Никога няма да намериш толкова мил и търпелив мъж. Опитахте ли с брачни консултации? — Въображението й се развихри. — Той е идеален за теб и той…

Шарлът я прекъсна.

— Не се развеждаме, глупаче.

— Слава богу — въздъхна с облекчение Алисън. — Значи да очаквам, че ще се опиташ да ме убедиш или разубедиш за нещо.

— Ще се видим довечера.

Шарлът прекъсна разговора, преди Алисън да има възможност да задава повече въпроси.

Тя реши да не се тревожи за онова, което щяха да й кажат, но не можеше да си го избие от главата. Представяше си какви ли не ужасни сценарии и след като се изкъпа, нави косата си и се гримира, бе стигнала до извода, че Шарлът или Оливър страдаха от неизличима болест или се местеха в далечна страна и тя никога повече нямаше да ги види. Осъзнаваше, че се държи странно, но се успокои, че просто се тревожи, а не полудява.

Времето напредваше. Трябваше да побърза, ако искаше да стигне навреме за тържеството на отец Башър. Отвори гардероба и разгледа дрехите си. Съчетаването не беше най-силната й страна, но за щастие Джовани беше добър учител и тя приложи придобития от него опит. Реши да облече къса прилепнала по тялото рокля в бургундско червено. Ръкавите бяха дълги до лактите, а тясната пола едва стигаше до коленете й. Имаше цепка, която бе провокативна, но и необходима, за да може да върви. Деколтето за сметка на това бе съвсем скромно, само загатваше за бюста й. Малките халки и деликатният златен часовник — подарък от Шарлът и Оливър, бяха единствените й аксесоари. Пробва два чифта сандали с токчета, преди да избере. Застана пред огледалото в цял ръст, огледа се и реши, че Джовани би одобрил стила й.

Макар че времето беше необичайно топло, тя знаеше, че вечерта температурите ще паднат. Докато вземаше лекото си палто от антрето, чу почукване на входната врата. Погледна през шпионката и се дръпна назад. Лиам стоеше на прага й. Тя отново надникна; той все още беше там, изглеждаше изумително красив, както обикновено. Сърцето й запрепуска. Трябваше да преодолее възхищението, което изпитваше към него, възможно най-бързо. Надяваше се, че не изглежда нервна, когато отвори вратата, усмихна се и попита:

— Какво правиш тук?

— Така ли ме поздравяваш? — Той замълча, огледа я и каза: — Изглеждаш добре.

— Благодаря. Ти също. Защо си с костюм? Отиваш ли някъде?

— Бях на съвещание.

— Мислех, че си бил на среща.

— Не.

— Значи съм сбъркала — каза тя, опитвайки се да успокои вътрешния глас, който й крещеше: Поеми си дъх и престани да го зяпаш.

— Да.

— Какво беше това съвещание? — попита тя. — Или е поверително? — Тъп ли беше този въпрос?

— Мога да ти кажа, но все още не искам да го правя.

— Добре.

— Къде отиваш?

— На коктейл в „Хамилтън“ и след това на вечеря със сестра ми и нейния съпруг. Какво има в плика?

— Договор, който Филипс иска да подпишеш. Но първо бих искал да го прегледаме заедно. Щях да мина в неделя, но получих обаждане и реших да намина сега. Някой ще те вземе ли? Имаш ли среща? — Той се мръщеше, докато задаваше въпросите. Преди да успее да отговори, заяви: — Най-добре я отмени.

— Не…

Лиам пристъпи към нея.

— Да. — Обгърна го прекрасният й аромат и той се опита да блокира образа на голото й тяло в ръцете му. Непосилна задача. — Трябва да обсъдим договора. Може да отнеме известно време, така че трябва да отмениш срещата — повтори той.

— Опитвах се да ти кажа, че нямам среща, но нямам и намерение да отменям вечерята, нито коктейла.

Той се опита да я вразуми.

— Заминавам утре вечер и трябва да направя всички необходими промени в този договор, след като го обсъдим. Не искам Филипс да се възползва от теб. Наистина трябва да си останеш у дома, за да го прегледаме.

Тя осъзна колко е мило, че той се притеснява за нея, но не посмя да му го каже. Знаеше, че ще се засегне и ще я увери, че просто си върши работата.

— Няма начин — настоя тя. — Имам си планове.

Той сви рамене.

— Добре тогава. Идвам с теб.

Лиам се държеше така, сякаш това му причиняваше неудобство, макар да бе планирал да остане с нея тази вечер. Знаеше, че се държи прекалено покровителствено и вероятно преиграва. Но не му пукаше. Срещата с Къртис Бейл в кибер центъра не беше минала добре, меко казано.

Тази сутрин Филипс беше повикал Бейл в офиса за среща с Лиам. Докато разговаряха с него, член на екипа му в Детройт беше арестуван. Търсенето на Алисън ги беше отвело директно до него. Той беше технически специалист за ФБР в Детройт и беше използвал домашен компютър, за да предизвика хаос в Бюрото. Не им беше нужно много време, за да открият мотива. След като прегледаха досието му, откриха, че е получавал порицания за съмнително поведение в миналото. Не приемаше критика и имаше склонност да реагира гневно. Репутацията и работата му бяха застрашени и очевидно ненавистта му към ФБР го бе накарала да саботира няколко случая.

Бейл побесня, защото бил държан настрана и бил последният, който разбрал какво е ставало. Предполагайки, че в крайна сметка всяка слабост в дирекцията му ще се стовари на неговата глава, той позволи егото му да надделее. Кълнеше се, че нито той, нито който и да е член на екипа му, не е изнасял поверителна информация и докато крещеше на Лиам и Филипс, спомена Алисън. Беше забелязал, че е изолирана в отделен кабинет и предполагаше, че работи по поверителен проект. Тъй като познаваше работата, извършвана от останалите от екипа, беше стигнал до заключението, че тя е открила съмнителното, по неговите думи, доказателство. Бейл я обвини, че е прекалено млада и не достатъчно подготвена. Не знаела какво прави.

Пред Бейл бяха неопровержимите факти, но колкото по-дълго и шумно той се възмущаваше, толкова повече се вбесяваше. След няколко часа гневен спор, му трябваше изкупителна жертва и Алисън бе най-удобна за целта. Той не само я обвини, че създавала лъжливи доказателства при разследване на изтичането на информация, но дори намекна, че имала пръст в затварянето на офиса в Детройт. Тогава Филипс се нахвърли на Бейл, но Бейл не отстъпваше. Беше се превъзбудил до такава степен, че вече не разсъждаваше трезво. Твърдеше, че така наречените факти са подхвърлени. Наистина ли ще допуснат аутсайдер като Алисън да съсипе кариерите на дългогодишни служители?

В края на обсъждането Бейл беше излязъл дотолкова извън контрол, че бе посъветван строго да си вземе отпуск. Той изпадна в ярост и изхвърча от сградата.

Лудата му глава предизвика развръзката и му трябваше известно време, за да се успокои. Лиам не вярваше, че Бейл ще нарани физически Алисън, но се притесняваше, че в сегашното си състояние агентът ще иска да я разпита по неговия си начин и без съмнение ще я изплаши. Лиам нямаше намерение да позволи това да се случи. Филипс го увери, че Бейл щял да се успокои на следващата сутрин. Дотогава нямаше да позволи на никого да се приближи до нея.

— Аз ще карам — каза той и излезе в коридора.

Алисън метна палтото си през ръка и го последва.

— Ами добре.

Изглеждаше като най-естественото нещо на света да я държи за ръка, но когато стигнаха до колата, стеснителността и неувереността й надделяха и тя бързо го пусна. Обясни му за кого е честването и попита дали има нужда от упътване до хотел „Хамилтън“.

Той се усмихна.

— Там съм отседнал.

Впечатлена, тя коментира:

— Доста е изискан.

— Да, така е. — Спести й факта, че съпругата на Алек и братята й са собственици на хотелската верига „Хамилтън“ и бяха настояли Лиам да отседне там.

В колата Лиам обсъди някои от точките, които не му харесваха в договора, и въпреки че се опитваше, Алисън откри, че й е невъзможно да внимава. Мислите й продължаваха да се реят в друга посока, към фантазии от по-плътски характер. Не можеше да престане да си го представя гол — реши, че няма да е нормално, ако не го прави — а спомените й бяха прекрасни. Припомняше си как го докосва и прокарва върховете на пръстите си по широките му рамене. Въздъхна наум при мисълта за твърдите като скала мускули под топлата му кожа. Трябваше да си признае, че обича да го докосва.

Беше благодарна, че той не спомена за секса предната вечер. Когато се появи на вратата й, тя беше шокирана и почти безмълвна. Но беше също и радостна. Глупава дума, реши тя, но даваше точно определение на чувствата й. Мислеше, че няма да го види отново с месеци, а може би и никога, защото работата й за него бе приключила, а той пътуваше по целия свят, за да гаси пожари. Почти беше убедила себе си, че нямаше значение. Много хора споделяха една страстна нощ и след това продължаваха живота си без усложнения. Тя би могла да е една от тях. Нали така? Изглежда, вече не знаеше какво иска.

— Какво ще кажеш?

Въпросът му я стресна.

— За кое?

Той възмутено каза:

— За договора. Нима не чу и дума от това, което казах?

Не виждаше причина да блъфира.

— Съжалявам, но за миг изключих.

Той я погледна, видя усмивката й и поклати глава.

— Опитвам се да ти помогна.

— Знам.

— Тогава ми обърни внимание!

Той спря на паркинга. Двама от обслужващия персонал побързаха да им отворят вратите.

Влизането в хотела беше като преминаване в друг свят — елегантен и представителен. Подобно на другите хотели от веригата, дизайнът беше смесица от старинен чар със съвременни щрихи. Мраморните подове блестяха, а впечатляващо стълбище с махагонови перила се извиваше величествено до мецанина с изглед към фоайето. На всяка маса имаше вази със свежи цветя. Хотелите „Хамилтън“ бяха известни със своята изисканост. Това, което отличаваше този от останалите, бяха оригиналните произведения на изкуството върху всяка стена, изобразяващи сцени от необичайната история на Бостън.

Прозвуча малко неловко и не на място, когато Алисън прошепна, сякаш се намираше в църква:

— Красиво е, нали?

— Да, така е — съгласи се той. — Не си ли идвала тук и преди?

— И да, и не — отвърна тя.

Бяха застанали точно на входа. Алисън се обърна към него и се опита да обясни:

— Идвала съм веднъж преди две години, но тогава работех, а когато работя, сякаш… изчезвам. Фотосесията беше в една от градините. Веднага щом настъпи хаосът — нали разбираш, различните тоалети, гримове и прически — се превръщам в модел.

Той се засмя.

— Никога не би минала за модел. Имаш твърде много извивки — обясни той, като я хвана за ръката и прекосиха фоайето. — Какво означава „сякаш изчезвам“?

Тя сви рамене.

— Изключвам и в съзнанието си пиша програми. Просто си фантазирам, а хората постоянно го правят, така че спри да ме гледаш, все едно съм луда. Никога ли не си мечтаеш?

— Разбира се, че го правя.

Запита се как ли би се почувствала, ако й каже, че днес няколко пъти бе мислил какво иска да направи с нея и какво би искал тя да му направи с тази своя секси уста. Мислеше си също за снощи и колко хубаво му беше с нея. Не, повече от хубаво. Беше почти перфектно, по дяволите.

Тържеството беше в една от по-малките бални зали на мецанина на хотела. Залата беше прекрасно декорирана. Стените бяха в мек сив цвят, имаше френски прозорци, които водеха към градината. В три ъгъла бяха разположени барове и усмихнати, безупречно облечени сервитьори разнасяха ордьоври на сребърни табли. Двамата с Лиам бяха закъснели с няколко минути, така че вече имаше доста хора, но все пак първият, когото Алисън забеляза, бе Брет Кийтън, тъпакът, който се беше опитал да открадне лаптопа й. Беше облечен като собственик на яхта — в морскосин блейзър със сребърна емблема на джоба, светли панталони и обувки в същия цвят. Липсваше му единствено шалче. Изглеждаше, сякаш беше спал в солариум и косата му беше изсветляла. Дали я беше изрусявал? Божи дар за жените — или поне Брет си вярваше, че е такъв — той се прехвърляше от една дама на друга. Алисън се запита дали те бяха очаровани от него.

Лиам забеляза, че двама мъже се насочват към Алисън, затова я хвана за ръката и не особено дискретно я дръпна настрани.

— Какво правиш? — Вдигна поглед към него и видя, че очите му блестят дръзко, сякаш току-що бе спечелил най-голямата награда на стрелбището.

— Не искам да те изгубя в тълпата — каза той с широка усмивка.

Двамата мъже поздравиха Алисън и след като му се представиха, Лиам леко отпусна ръката й. Бяха преподаватели по компютърни науки. Докато възхваляваха таланта на Алисън, Лиам забеляза колко неудобно се чувства тя да приема комплименти. Не знаеше как да реагира.

След като си тръгнаха, Алисън и Лиам се разходиха между гостите, като спираха да поговорят с неколцина преподаватели и студенти.

Когато най-сетне останаха сами за миг, Лиам се наведе и прошепна:

— Удивително е, че нямаш голямо его.

— Откъде знаеш?

— Комплиментите те смущават.

Преди да има възможност да възрази, той смени темата.

— Да намерим рожденика.

Тя се засмя.

— Това не е рожден ден. Отец Башър се пенсионира. И не можеш да наричаш един йезуит рожденик.

Алисън съзря свещеника в другия край на залата и поведе Лиам през тълпата, за да ги запознае. Личеше си, че отец Башър е силно привързан към Алисън. Държеше я за ръката, докато й казваше колко ще му липсва преподаването и по-специално тя. Похвали се на Лиам:

— Вдъхнах на тази млада дама любов към историята на изкуството, което си беше малък подвиг, тъй като носът й непрекъснато е заровен в лаптопа й.

Той се обърна към Алисън.

— Току-що говорих с твоя приятел Брет Кийтън. — Огледа залата, търсейки го в тълпата. — Чудесна новина, нали?

Алисън веднага изрази недоверие.

— Каква новина?

— Ами за броя на софтуерните компании, които се надпреварват да наддават за програмата му за информационна сигурност, която е разработил.

По гърба на Алисън премина хладна тръпка.

— Той е създал защитна програма?

— Мисля, че така го нарече — отвърна свещеникът. — Каза, че това ще предотврати всякакъв вид хакерство. Опасявам се, че не съм кой знае какъв специалист в тази сфера, но изглеждаше много въодушевен.

Алисън се опита да се овладее, докато свещеникът продължаваше да говори, но вътрешно пламтеше от гняв. Най-после отец Башър пусна ръката й и се обърна към другите си гости.

Лиам видя промяната в поведението на Алисън в мига, в който свещеникът спомена Брет, и си спомни какво му беше казала за своя бивш съквартирант. Когато се обърна, очите й горяха. Тя огледа залата и най-накрая се вторачи в малка група, застанала до вратата. В центъра на вниманието им беше млад мъж в средата на двадесетте, с коса с цвят на узряло жито. В едната ръка държеше питието си, а другата беше пъхнал небрежно в джоба на блейзъра си. Усмивката му показваше, че се наслаждава на вниманието, което получава от публиката си.

— Брет Кийтън? — попита той.

Алисън кимна.

Лиам отново го погледна и когато се обърна, Алисън беше изчезнала. Тя вече се промъкваше през тълпата и се насочваше към Брет. Предчувствайки стълкновение, Лиам се втурна да я настигне.

Брет беше с гръб към залата и точно се готвеше да се ръкува с един приятел, който искаше да го поздрави, когато Алисън го потупа по рамото. Брет се обърна с все още протегната ръка, но в мига, в който видя Алисън, усмивката му изчезна.

— Чух, че се опитваш да продадеш моята разработка — каза Алисън.

Лиам стоеше на няколко крачки зад нея. Знаеше, че тя сигурно кипи вътрешно, но гласът й беше овладян. Той беше впечатлен.

— Здравей, Алисън — отвърна Брет, а фалшивата му усмивка отново се появи, докато се опитваше да скрие факта, че са го хванали неподготвен. — Как си?

— Много добре — отвърна тя възможно най-мило. — Току-що чух за програмата, която си създал, и тя ми се стори много подобна на моята.

Брет погледна към малката си група почитатели, преди да придобие едновременно озадачен и обиден вид.

— Не знам за какво говориш, Алисън. Работя по това от няколко месеца.

— Странно — каза Алисън, — не помня някога да съм те виждала да работиш по защитна програма — или дори да я споменаваш — когато ти помагах за курсовите работи. Аз, от друга страна, прекарвах безкрайни часове в усъвършенстване на своята.

Лиам наблюдаваше как езикът на тялото на Брет се промени. Сега сви ръцете си отстрани в юмруци и застана с разтворени крака като за борба. Какво очакваше, че ще му стори Алисън? Ще му нанесе карате удар? Инстинктите на Лиам го подтикваха да пристъпи напред и да я защити, но Алисън беше толкова спокойна и привидно безразлична към заплахата, че той се сдържа.

— Не можеш да докажеш нищо — озъби й се Брет. — Смяташ, че си единствената, която разбира от компютри и софтуер, но грешиш. Вложил съм кръв, пот и сълзи в тази програма и най-после усилията ми ще бъдат възнаградени. Много скоро сама ще пожелаеш да ме поздравиш, освен ако гордостта ти не ти попречи. Скоро започвам преговори за продажбата на програмата си — на няколко различни компании, които са заявили интерес. Те ще присъстват на моята презентация.

Тя потупа ръката му и звучеше много искрено, когато рече:

— Е, тогава ти желая късмет и се надявам да получиш точно това, което заслужаваш.

Докато се отдалечаваше, тя чу последната му самодоволна забележка.

— Ще го получа.

— Мислиш ли, че е откраднал програмата ти и я представя за своя? — попита я Лиам, когато останаха сами.

— Абсолютно — отвърна тя. — Знам какво може да направи Брет, няма как да е написал програма за толкова кратко време. Виждал ме е да работя върху моята.

— Ти си по-добър човек от мен. Ако някой открадне разработката ми, ще го нокаутирам. Ти не изглеждаш особено разтревожена.

Тя се засмя.

— Не съм.

— Но как е възможно?

— Винаги изграждам защита на проекта си.

— Наистина ли?

— Ако Брет е присвоил разработката ми, няма да може да я продаде.

— Сигурна ли си?

— О, да.

Той не знаеше какво се крие зад загадъчната й усмивка, но поне вече не беше разстроена. Всъщност изглеждаше почти развеселена.