Джули Гарууд
В мрежата (1)

Първа глава

Петминутен клип във вечерните новини превърна Алисън Трент в същински престъпник. Многократно беше преминавала границата и преди, но никога не беше правила нещо толкова смело и дръзко. За две години бе натрупала повече от осемдесет милиона долара. На теория трябваше да е милионер. В действителност обаче беше бедна като църковна мишка.

Алисън получи мотивация да извърши първото престъпление доста неочаквано, докато си седеше на тапицирания диван в едно кафене близо до кампуса на Бостън Колидж. Работеше по курсов проект, който трябваше да предаде на следващия ден, и беше толкова съсредоточена върху лаптопа си, че не забелязваше какво се случва около нея, дори не чуваше новините от телевизора, окачен на насрещната стена, докато думите „ужасна несправедливост“ не нарушиха концентрацията й и не привлякоха погледа й към екрана. Младият репортер излъчваше искрено съчувствие, докато четеше историята от аутокюто. Ставаше дума за дом за възрастни хора, наречен „Сънсет Гардънс“, един от двайсетте, разположени на източното крайбрежие, притежавани и управлявани от корпорация във Филаделфия. По думите на репортера, корпоративните офиси на домовете поддържали база данни с важна информация за всеки един от своите клиенти. Стараели се да осигурят неприкосновеността на личните данни, като инсталирали всякакви допълнителни програми, за да ги опазят от бъгове и вируси, и плащали внушителна заплата на техник, чиято единствена задача била да наблюдава системата. Но всичко това се оказало недостатъчно. Системата им била хакната и идентичността на обитателите от всички двадесет дома била открадната с едно натискане на клавиша. И тъй като „Фърст Нешънъл“ била избрана за официалната банка на всички домове на „Сънсет Гардънс“ и техните обитатели, в рамките на минути нейните сметки също били източени.

Репортерът подчерта, че голям брой от живеещите в домовете нямат семейства, които да им помогнат, и въпреки че парите във „Фърст Нешънъл“ били застраховани, изясняването на фактите и възстановяването на сумите по всяка сметка вероятно щяло да отнеме дълго.

Алисън се запита какво ли щяха да правят пострадалите дотогава.

Възмущението й нарастваше, докато научаваше подробности, но беше направо потресена, когато репортерът пусна запис на интервю с една от възрастните жени от дома. Казваше се Ела О’Конър. Той коленичи до инвалидната количка на Ела и хвана покритата й с вени ръка, докато я питаше как ще й се отрази случилото се.

Воднистите очи на Ела се втренчиха за миг в репортера, сякаш се опитваше да разбере въпроса.

— Не знам — отвърна тя. После сянка на отчаяние премина по лицето й. — Надявам се, че няма да ме изгонят.

Ела беше съвсем сама, изплашена и безпомощна. Алисън познаваше това чувство. Сърцето я заболя заради Ела и заради другите измамени бедни хорица. Някои от тях щяха да умрат, преди случаят да бъде разрешен, а подобен стрес и тревога в зенита на живота им причиняваше огромна травма. Случилото се с тях беше извънредно жестоко.

Последва интервю с президента на корпорация „Сънсет Гардънс“. С пренебрежителен тон той каза:

— Властите ме уведомиха, че най-вероятно зад хакерската атака стоят руснаците. Или може би китайците. Вероятно никога няма да разберем.

Неговото примирение вбеси Алисън. Знаеше, че има експерти на ФБР, които работят по случая и се опитват да заловят хакерите, но очевидно засега без особен успех. Проникването в защитени системи се превръщаше в епидемия. Само преди седмица новинарските агенции съобщиха, че Пентагонът е бил атакуван от хакери. От ФБР и тогава предположиха, че руснаците стоят зад кражбата на информация, но можеха ли да го докажат?

Какво можеше да направи тя? Вероятно… все пак нещичко. Нямаше да навреди никому, ако се опиташе да намери хакерите на „Сънсет Гардънс“ сама, нали?

Егото или арогантността й я караха да мисли, че може да го направи?

Винаги бе имала способността да решава сложни задачи. Дори в ранна възраст мислеше извън рамката. Беше само на осем години, когато невероятната й способност се прояви за пръв път. По-голямата й сестра, Шарлът, беше купила пъзел от петстотин части от гаражна разпродажба и беше изсипала парченцата на пода в стаята си. Когато Алисън се прибра след училище, Шарлът я попита дали иска да й помогне да наредят пъзела. Алисън коленичи на пода и се втренчи в разпилените парчета за не повече от минута-две, докато мозъкът й обработи информацията. Не само че каза на Шарлът какво представлява завършената картина, но знаеше и къде точно пасват парчетата. Сякаш виждаше как всяка част от пъзела се свързва със следващата. След това раздели парченцата на шест купчинки. Шарлът я наблюдаваше удивено. След по-малко от пет минути Алисън беше сглобила периметъра на квадратната картина, а след още двадесет целият пъзел беше завършен. Алисън не мислеше, че е постигнала кой знае какво, но Шарлът беше впечатлена. Тя каза на Алисън, че се различава от повечето хора.

Историята за старческия дом доби гласност точно преди началото на коледната ваканция. По това време Алисън беше във втори курс в Бостън Колидж и планираше да прекара ваканцията сама. Шарлът и съпругът й, Оливър, се бяха преместили в Сиатъл преди няколко години. Предложиха да й купят самолетен билет, за да им гостува за празниците, но Алисън отклони щедрата им покана, знаейки, че спестяват за къща. Единствените други роднини на Алисън бяха леля й и чичо й, но тя по-скоро би пренощувала на улицата, отколкото да прекара ваканцията с тях.

Алисън и Шарлът бяха много малки, когато леля Джейн и чичо Ръсел станаха техни законни настойници. Двамата имаха син, Уил, който беше с две години по-голям от Алисън, а обстановката в дома им не беше нито топла, нито гостоприемна. Мястото беше пропито от атмосфера на постоянни разногласия, чийто повод обикновено бе Уил. Той не проявяваше никакви признаци на амбиция или отговорност и се мотаеше с група отвратителни негодници. Единственият му талант, изглежда, бе умението да се забърква в неприятности — или пакости, както чичо Ръсел наричаше сблъсъците му с полицията.

Лелята, чичото и братовчед й бяха жалко подобие на роднини за Алисън. Шарлът беше единственият й близък човек. Като малки леля им често ги заплашваше, че ще ги раздели, ако не й се подчиняват и не мълчат, а възможността никога повече да не види сестра си ужасяваше Алисън. Чувстваше се толкова безпомощна. Би направила всичко, за да предотврати това. Страхът й, както и чувството, че им е задължена, защото са ги приютили, я правеха покорна. Но сега, когато беше пълнолетна и се беше махнала от дома им, изпитваше ново, непознато до този момент усещане за свобода.

Алисън щеше да прекара ваканцията сама и реши да използва свободното си време, за да насочи цялото си внимание върху хакерите. Беше уверена, че в крайна сметка огромният персонал във ФБР ще намери виновниците, но тя нямаше да остави работата на тях. Можеше да им отнеме твърде много време.

Не стигна особено далеч, но не се предаде. Посвещаваше всеки свой свободен миг, който успяваше да открадне между лекциите, на проследяването. Съзнаваше добре риска и знаеше, че трябва да бъде изключително внимателна. Влизането в защитени сайтове беше незаконно, но въпреки това не можеше да се въздържи. Не можеше да забрави лицата на възрастните хора. Да открие парите им се беше превърнало във фикс идея.

Направи пробив, когато получи достъп до сървърите и проследи прехвърлянията към различни банкови сметки, разкрити в редица европейски страни. Както подозираше, те бяха закрити секунди след депозирането на парите, които бяха пренасочени към други сметки. В края на краищата тя проследи парите до сметка в Украйна, откъдето отново бяха разпръснати в по-малки банкови сметки. С всяко откритие, тя ставаше все по-сигурна, че атаката не е била извършена от кибер синдикат, а по-скоро от малка група хакери или може би дори от единак, измислил сложен план да намери уязвима мишена и да източи средствата. Развързваше възлите стъпка по стъпка.

След месец търсене не беше открила виновника, но усещаше, че е близо. Предстояха почивни дни и тя беше въодушевена, че ще разполага с допълнително време. В мига, в който приключиха часовете й в петък следобед, забърза към къщи, за да възобнови търсенето. Преоблече се в любимия си мек спортен екип и пухкави чехли, подпря възглавниците в таблата на леглото и се облегна назад с лаптопа върху изпънатите си крака. Около три сутринта, точно когато се канеше да приключи, откри последната връзка… и разкри виновника.

Откритието я изненада. В крайна сметка се оказа, че кражбата не е била извършена от руснаците, нито от китайците. Всички прехвърляния и пренасочвания чрез чуждестранни банки бяха хитър начин за отклоняване на вниманието. Същинският виновник се намираше на западното крайбрежие на Съединените щати. Хакерите бяха двама студенти от най-горен курс и един аспирант от Станфордския университет. Във внимателно скритите им сметки, съдържащи инициалите им под някаква форма: CHF — от Чарлз, Харолд и Франклин, имаше общо тридесет и осем милиона долара.

Алисън изпадна в еуфория, която продължи над петнадесет минути, преди да я обхване безпокойство. Начинът, по който тримата мъже бяха прехвърлили парите, я тревожеше. Тези тридесет и осем милиона можеше да изчезнат до сутринта.

Знаеше какво трябва да направи. Просто не знаеше дали има смелостта да го стори. Ако допуснеше грешка, можеше да получи тридесет години затвор, помисли си тя, дори когато осъзна, че не може и няма да позволи на онези трима алчни негодници да вземат това, което не им принадлежеше.

— Майната му — прошепна тя. — Да видим дали на вас ще ви хареса да се чувствате безпомощни.

Можеше да си представи колко ще се ядосат, когато осъзнаят, че са били хакнати, и тази мисъл я накара да се усмихне.

Първото, което направи, беше да открадне парите. Всички тридесет и осем милиона. Преведе ги на защитена сметка, а после се захвана да събира доказателства, за да ги разобличи. Внимателно проследи всяка тяхна стъпка, включително всеки банков код, номера на всеки трансфер и на всяка сметка. След като привърши с това и доказателствата бяха безспорни, изпрати показанията и тридесет и осемте милиона долара на ФБР. Разбира се, беше взела мерки да не могат да ги проследят до нея.

— Това е за теб, Ела — каза тя, докато проверяваше за трети път свършеното, после написа електронния адрес на оперативната група на ФБР по информационни операции в компютърните мрежи и натисна клавиша „Изпрати“.

Нейното послание към ФБР беше кратко и ясно: „Заповядайте“.