Адриен Йънг
Небе в дълбините (8)

Глава 8

Седях пред огнището, опитвайки се да стопля вкочанените пръсти на ръцете и краката си. Бих могла да изчакам да се стъмни и да разбия стената, ала нямах представа къде съм. И беше невъзможно да оцелея в планината, не и докато болка клокочеше в мускулите и сухожилията на рамото ми, гърчейки се като змия под кожата ми.

Когато мракът се спусна окончателно, резето на вратата се повдигна отново и аз се отдръпнах, притискайки се до стената. Появи се малко лице, увенчано с корона от тънки плитки.

— Тук съм, за да видя как са раните ти и да ти помогна да се измиеш. — Едната ръка стискаше плетен шал, увит около раменете й, другата държеше кошница. — Ако се опиташ да ме нараниш, на драго сърце ще те оставя да умреш от тази инфекция. — Тя кимна към прясно избилата кръв, процеждаща се през мръсната ми туника.

Беше горе-долу с моите размери, но изглеждаше прекалено чиста и мека, за да бъде воин. Само миг-два щяха да ми бъдат достатъчни, за да обвия ръце около шията й.

Тя пристъпи предпазливо към мен; големите й тъмни очи разглеждаха изпитателно лицето ми, подутата буза и сцепената ми устна. Остави кошницата върху масата и сложи едно гърне на пода пред огнището, наблюдавайки ме с крайчеца на окото си. Когато ми подаде къшей хляб, аз го накъсах на парчета с мръсните си пръсти и го изядох светкавично.

Болката в челюстта ми беше нищо в сравнение с празнотата в корема ми.

Тя сложи буркан и купчинка грижливо сгънати парчета плат върху масата, след което напълни дървена купа с вода, от която се вдигаше пара, разпръскваща мирис на лавандула и черен оман във въздуха.

Издърпах туниката над главата си, опитвайки се да внимавам с рамото, и се настаних на масата, подпирайки се на здравата си ръка. Момичето свали подгизналата превръзка от раната, оставена от стрелата, и се наведе, за да я разгледа. Пръстите й опънаха бавно кожата и аз изсъсках.

— Добър стрелец е — промълви тя. — Право в средата на ставата.

Туптенето ме накара да стисна челюсти. Тя може и да изглеждаше чиста и мека, но не беше слаба. Освен това знаеше, че съм опасна, и въпреки това не се боеше от мен. И искаше аз да го знам.

Потопи парче плат в купата с уханна вода и го притисна плътно до разкъсаната кожа на ръката ми. Аз вдигнах очи към тавана, прехапвайки устни, а косата ми се разпиля по голия ми гръб, докато тя почистваше раната.

— Тази изглежда добре. Дълбока е, но ще се оправи. — Очите й се вдигнаха към мен. — Меч?

Кимнах, давайки си сметка, че именно тя трябва да бе дошла предишната нощ. Беше я зашила по-чисто, отколкото Калда го бе правила когато и да било.

— Лечителка ли си?

Очите й се вдигнаха, сякаш беше изненадана, че съм проговорила.

— Уча се.

Изстиска окървавеното парче плат във водата в същия миг, в който вратата се отвори, карайки ме да подскоча. Обърнах се и видях Фиск да стои на прага. Изпънах се, обръщайки му гръб, и придърпах косата над рамото си, за да се прикрия с нея.

Той се взираше в дупката на рамото ми. Дупката, зейнала там заради него. Всъщност и двете ми рани бяха негово дело.

— Ири ти каза да ме изчакаш, Руна. — Очите му се върнаха към момичето.

— Забави се твърде много. Има и други, за които трябва да се погрижа тази вечер.

Той се облегна на стената, гледайки към другия край на стаята, докато Руна работеше.

— Нека те измием. — Подаде ми парче плат и вдигна съда с водата върху масата.

Аз се заех да измия предната част на тялото си, а тя се залови да избърше гърба и шията ми. След като отмихме по-голямата част от мръсотията и кръвта, тя сплете косата ми, все още мръсна и сплъстена, отмятайки кичурите от лицето ми. Когато приключи, извади чиста туника от кошницата и ми помогна да я облека.

След това разви дълга превръзка от плат и сви ръката ми в лакътя, притискайки я до гърдите ми.

— Задръж тук.

Подчиних се, гледайки как увива плата около тялото ми, за да задържи ръката ми на място.

След това се отдръпна и ме погледна.

— Не дойдох тук, за да ти помогна да отмиеш кръвта на членовете на клана ми от хубавата си руса коса, защото съм мила. Направих го, защото Ири ме помоли. Той си заслужи мястото тук и ти няма да застрашиш това.

Веждите ми подскочиха.

— И какво точно е направил, за да си заслужи място тук?

Тя вдигна кошницата и я подпря на хълбока си. Отвори вратата, без да поглежда назад, и Фиск я последва навън. Резето изщрака зад тях, а аз сведох поглед към безполезната си ръка. Ако бяхме пристигнали няколко дни по-рано, навярно бих могла да сляза от планината, преди да е натрупал първият дебел сняг. Ала знаех, че вече е късно. Долавях миризмата на зима, прокрадваща се в селото, все по-близо и по-близо с всеки изминал час.

Бих била глупачка, ако опитах сега. Но ако изкарах зимата, без да получа нож в сърцето, може би щях да имам шанс.