Адриен Йънг
Небе в дълбините (43)

Глава 43

Колко аски.

Колко рики.

Колко хери.

След дълги часове на обсъждане, водачите на селищата на риките оставиха къщата притихнала. Пламъците припукваха в огнището между старото и новото семейство на Ири. Преглътнах мъчително, чудейки се от кое бях част сега.

Баща ми задаваше въпроси, но не твърде много. Не искаше твърде много отговори. Просто искаше да бъде щастлив, че сърцето на Ири все още бие. Ала рано или късно, на Ири щеше да му се наложи да отговаря за онова, което беше направил, и всички го знаехме.

Инге слезе от тавана, носейки две постелки за баща ми и Мюра.

— Твоят нар все още е на тавана.

Знаех, че няма да им отнеме много време да наместят нещата. Разбирането се разля първо по лицето на Мюра, а после и по това на баща ми. Объркването, изписано там, бързо отстъпи място на отвращение.

— Била си тяхната дюр! — процеди Мюра и се изправи. Въздъхнах и прокарах ръка през косата си. Бях изтощена. Нямах желание да обяснявам. Пък и нямаше обяснение, което би ги задоволило. Никога. На мястото на Мюра бих се чувствала по същия начин.

Баща ми впи суров, студен поглед в Инге, преди да дръпне постелките от ръцете й и да излезе. Мюра го последва, затръшвайки вратата зад себе си, и Инге потръпна.

— Съжалявам.

Лицето й посърна.

Не отговорих. Не казах, че няма нищо, защото не беше така. Вместо това взех наскоро приготвените връзки салвия от масата и свалих една факла от стената. Приведох се над огъня и я запалих, след което се отправих към вратата. Имах нужда небето да се ширне над мен и да заглуши водовъртежа на всички и всичко в това село.

Излязох в мрака; усещах телата зад затворените врати и по дърветата. Фела се беше превърнала в убежище, клокочещо от гнева на риките. Къщите грееха от нощните огньове, накладени, за да топлят скърбящите семейства.

Аз го преглътнах.

Мъртвите аски. Мъртвите рики. Всичко.

Пътеката свърна към възвишението, докато стигна до зимника. Изритах настрани натрупалия се пред вратата сняг, за да мога да отворя, и окачих факлата на стената. От сладкия дъх на салвията главата ми се завъртя от спомена за деня, когато за първи път влязох в дома на Фиск. Не можех да разбера чувството, което го последва. Исках всичко да пасне на място в мен по начин, който да има смисъл. Исках да ги мразя заради всичко, което се беше случило.

Ала когато проследях дирята назад, всичко започваше с мен.

Аз бях тази, която видя как Ири беше посечен в битка. Аз бях тази, която го изостави. И пак аз бях тази, която го последва в гората в нощта, когато ме заловиха.

Започваше с мен. Аз бях направила избор.

Също както Фиск беше направил избор, спасявайки живота на Ири.

Пантите на вратата изскърцаха и аз посегнах към ножа си.

Фиск стоеше на прага. Затвори я след себе си и лунните лъчи угаснаха, оставяйки единствено светлината на факлата на стената. Стиснах по-силно връзките салвия, чието ухание все така изпълваше дробовете ми. Той ме погледна и твърдостта, която винаги скриваше лицето му, се стопи. Отново можех да го видя. Така както го бях видяла край реката. В Хюли. Откритата му, нежната му част, опитваща се да ме достигне. Тя прекоси зимника и ме докосна. Запали огън в мен.

Сълзи запариха зад очите ми и аз примигах, за да ги преглътна, но исках да го видя. Да го почувствам. И сякаш чул мислите ми, той прекоси бавно разстоянието между нас. Върховете на ботушите му почти докоснаха моите, докато поемаше връзките салвия от ръцете ми и се протягаше, за да ги закачи.

— Какво правиш? — прошепнах.

Ала той не отговори. Сведе очи към мен, преди ръцете му да се вдигнат, откривайки лицето ми. Пристъпи по-близо. Пръстите му се заровиха в косата ми, докато главата ми не се отметна назад, и аз си поех рязко дъх.

— Съжалявам.

Гласът му беше дълбок.

Вгледах се в лицето му.

— За какво?

Той наведе глава, устните му се задържаха над моите.

— За всичко.

Пръстите му се свиха в плитките ми и той ме целуна. Потъна дълбоко в мен, изпълвайки ме с топлината, която зимата беше откраднала. Разтопявайки заледените късчета.

Ръцете му бяха горещи върху кожата ми, спускащи се по шията, по ключицата ми, за да се обвият около кръста ми и да ме притеглят към него. Повдигнах се на пръсти, опитвайки се да дойда по-близо. Да си проправя път през гъстия тъмен поток на мислите в главата ми. Да ги оставя да се оттекат. Той разтвори горната част на туниката ми и когато устните му се плъзнаха по рамото ми, простенах. Защото болеше. Повече от раната от стрелата. Повече от деня, в който бях изгубила Ири. Беше различна болка.

Ръцете му се вдигнаха, задържайки се над белега около врата ми, там, където беше нашийникът. Отдръпна се леко назад и лицето му отново стана сурово.

Улових ризницата му и го притеглих обратно към себе си. Ала стената, с която той се защитаваше, отново се издигаше около него, мисъл по мисъл.

— Не ти принадлежа — повторих аз думите, които му бях казала в нощта, когато свали шевовете от ръката ми.

Този път, за да облекча товара, който му тежеше, и да заглуша каквито и думи да шепнеха в ума му.

И защото малка част от мен все още искаше да е така.

— Напротив, принадлежиш ми. — Той отметна косата от лицето ми, за да ме погледне. — Така, както аз ти принадлежа.

Вече не чувствах падащите сълзи. Не чувствах нищо, освен онези части от мен, които се докосваха до него. Ръцете ми се вдигнаха към закопчалките на ризницата му, очите ми не се откъсваха от неговите. Разкопчах ги и пъхнах ръце под туниката му, долепяйки длани до кожата му. Плъзнах пръсти по ребрата му и той потрепери до мен, дишането му се учести.

Потиснах несигурността и съмнението дълбоко в себе си. Погребах ги там заедно с вярванията и традициите, направили ме онази, която бях. Издърпах туниката над главата му и я пуснах на земята заедно с ризницата, а после докоснах белезите, нашарили кожата му с изпъкнали, хаотични линии. Наситено сините петна под ребрата му. Очертанията му. Той избърса сълзите от лицето ми, разпервайки палци върху бузите ми, и аз се усмихнах.

Пръстите му разкопчаха ризницата ми и аз вдигнах ръце, за да може да я свали заедно с туниката. А когато отново ме целуна, секундите потекоха по-бавно. Сякаш се разтегнаха, за да ни дадат още време. Усещах тялото му до своето, разплитайки всичко между нас, и душата ми политна, сливайки се с неговата.

И аз го пуснах. Отдадох се на Фиск. Защото вече бях негова.