Адриен Йънг
Небе в дълбините (41)

Глава 41

Сънувах мечока.

Стоях на пътеката, която минаваше през Фела, с крака, заровени в снега. Снежинките се сипеха от небето и полепваха на парцали по златистокафеникавата козина около муцуната му, а той ме гледаше със същите големи черни очи. Бяха като беззвездно нощно небе. Безкрайни.

От погледа му кожата ми настръхна и аз затреперих, докато вдигах ръка с разперени пръсти и я протягах към него. Той я погледна и направи малка крачка към мен, докато не почувствах дъха му върху дланта си.

В следващия миг вече го нямаше.

Завъртях се в кръг, оглеждайки се из празното село, но той беше изчезнал. Следите от лапите му все още бяха отпечатани в снега пред мен.

Поех си рязко дъх и отворих очи, обгърната от същия мирис на студ, който беше и в съня ми. Примигах и напъхах вкочанените си ръце обратно под кожите. Фиск лежеше от другата страна на огъня, подложил ръка под главата си, напрежението върху лицето му беше изгладено от съня.

Наблизо се разнесе шумолене на тихи, бавни стъпки и аз посегнах към ножа си. Застинах, отваряйки широко очи, така че да привикнат към мрака, в същия миг, в който над мен се плъзна сянка и се приближи до огъня. Докато я видя, беше твърде късно.

Мюра стоеше над Фиск, вдигнала брадва над главата си.

— Не! — изпищях аз и отметнах кожите, хвърляйки се напред. Пламъците облизаха краката ми, когато прескочих огъня.

Фиск вече се претъркулваше настрани. Брадвата на Мюра се стовари в земята там, където само допреди секунди се намираше главата му, а баща ми скочи на крака, стиснал меча си. Хвърлих се между Мюра и Фиск, с нож в ръка.

Мюра беше впила яростен поглед в него.

— Махни се от пътя ми! — извика тя и вдигна брадвата си.

— Мюра. — В гласа на баща ми се криеше предупреждение. Ала тя не можеше да го чуе. То не можеше да я докосне.

Пристъпих напред и тя замахна, като едва не ме улучи в гърдите.

Фиск се втурна покрай мен и сграбчи китката й с едната си ръка, стисвайки я за гърлото с другата.

Обвих ръце около него, мъчейки се да го издърпам назад.

— Пусни я!

Той я хвърли на земята и тя падна по гръб. Миг по-късно скочи на крака и се хвърли върху него. Сграбчих я за ризницата и я блъснах към дърветата.

— Какво правиш?

— Ще го убия — процеди тя през стиснати зъби, поглеждайки над главата ми към баща ми. — Както трябваше да направим!

— Какво? — Обърнах се към баща ми и лицето му отговори на въпроса ми. — Щял си да ни предадеш?

— Нас? — Гласът на Мюра едва не се прекърши.

— Сключихме сделка с него, Мюра.

Бутнах я назад.

Тя се обърна към баща ми:

— Чу какво каза Еспен.

Фиск стоеше от другата страна на огъня и слушаше с меч в ръка.

— Това беше, преди да науча за Ири.

Баща ми прибра брадвата си в калъфа.

— Какво ви има на вас двамата? — изпищя тя, местейки поглед между баща ми и мен. — Те са рики. Ще ни избият до крак при първата удала им се възможност!

— Не, няма — изрекох с усилие.

Отчаяно исках да го вярвам.

— Ако останем във Вирки, херите няма да ни открият. Там ще бъдем в безопасност. Намираме селото на клана рики, убиваме Фиск, така че да не може да ги доведе до нас, и се връщаме за останалите, за да ги довършим — избъбри тя, поемайки си ядно дъх. — Това се разбрахме. И не ме е грижа, че Ири е жив. Той предаде всички ни!

Тя направи крачка към Фиск, вдигайки брадвата си.

— Недей — изръмжах, вдигайки на свой ред ножа си.

Никога не бих я наранила. Бих умряла, преди да позволя нещо да се случи на Мюра. Ала не можех да я оставя да убие Фиск.

Очите й се разшириха, впивайки се в моите.

— За какво е всичко това?

— За оцеляване! — отвърнах.

Ала то бе само наполовина вярно. Ставаше дума за много повече.

Гледах я как мисли. Познавах я толкова добре. Знаех какво ще стори, преди да го беше направила. Завъртя се рязко, заобикаляйки ме, за да се нахвърли върху Фиск. Метнах се върху нея и двете паднахме тежко на земята, търкулвайки се към дърветата. Брадвата й одраска крака ми, разкъсвайки панталона ми, и тя ме прикова към земята.

Фиск тръгна към нас, но баща ми го улови, дръпвайки го назад.

— Недей.

Вдигнах очи към лицето на Мюра, разкривено от ярост. Така гледаше врага в битка, а сега гледаше мен по същия начин. Претърколих се, озовавайки се отгоре й, и я ударих по китката с тъпата страна на ножа, мъчейки се да освободя хватката й около брадвата. Тя ме отхвърли от себе си.

Не й дадох шанс да замахне втори път. Хвърлих ножа, гледайки го как се премята във въздуха и прелита покрай лицето й, преди да се забие в дънера на едно дърво зад нея. Тя се вкамени, гледайки ме поразено. Изражението й се менеше между това на момичето, което познавах по-добре от всеки друг на света, и страховития воин, с когото се биех рамо до рамо. Блясъкът на горещи сълзи грееше в очите й, присвили се насреща ми. А после тя се втурна. Пусна брадвата на земята и когато стигна до мен, стовари юмрук в лицето ми. Главата ми отхвръкна на една страна и аз се блъснах в нея, събаряйки я назад.

Ударих я. Силно.

— Какво ти става? — изкрещях, удряйки я отново.

Тя зарита, мъчейки се да ме отблъсне, но беше безсмислено. Всичката сила и ярост се отцедиха от нея, отстъпвайки място на нещо крехко и слабо. То изпълни очите й, докато по бузите й не рукнаха сълзи, и тя закри лице с ръцете си, треперейки.

— Мюра.

Дръпнах ръцете й, опитвайки се да я видя, но тя ме изрита от себе си.

Изправи се на крака и се запрепъва към дърветата, хлипайки.

— Мюра! — Посегнах към рамото й, опитвайки се да я обърна към себе си, но тя се отскубна от мен. Сграбчих я за ризницата и не я пуснах.

Тя се обърна и ме погледна, обрамчените й с кол очи бяха зачервени и подути.

— И ти ли си една от тях сега? — Думите й бяха прекършени. — Искаш да бъдеш една от тях? Като Ири?

— Не! — Срещнах очите й. — Аз съм аска, Мюра. Искам хората ни да оцелеят, това е всичко.

Тя се отпусна тежко, заравяйки лице в рамото ми, и аз обвих ръце около нея. Зарида, притискайки се в мен, а аз я държах в прегръдките си. Баща ми и Фиск ни гледаха — черни силуети, застанали до огъня.

— Сама съм! — проплака тя. — Ти и Аги сте единственото, което имам. — Гласът й се превърна в шепот. — Моля те, не си отивай. Моля те.

Отдръпнах се лекичко, за да я погледна.

— Не си сама — казах със свито от емоция гърло. — А аз няма да си тръгна. Никога.

Тялото й натежа в ръцете ми и когато повече не можех да я удържам, се отпуснах на земята, придърпвайки я в скута си.

— Елека юкар — прошепнах в косата й. — Елека юкар.

Тя заплака така, както не я бях виждала да плаче никога, и звукът отекваше в гората. Плачеше за семейството си. За Хюли. За племето аска. За всичко. А аз плачех заедно с нея.