Адриен Йънг
Небе в дълбините (40)

Глава 40

Последвахме крайморските скали обратно към Фела. Мюра и баща ми вървяха заедно зад нас, борейки се с вятъра, духащ откъм водата, а Фиск ни водеше, без да поглежда назад. Баща ми и Мюра не казаха нищо, когато му върнах оръжията, но от начина, по който гледаха как окачва ножницата на кръста си, знаех, че това не им харесва.

Мъглата се разсея и планината изникна пред нас. Потъналите й в сенки очертания се извисяваха пред нас, гледайки ни отгоре, сякаш можеха да ни видят. Сякаш Тора ни гледаше. Фиск изглеждаше по-малък на фона й; можех да си представя как изглеждахме отгоре — четири дребни фигурки на фона на зимното море.

Аз — между Фиск и останалите.

Между аска и рики.

Спряхме да лагеруваме, преди да стигнем долината; никой не пророни дума, докато наклаждахме огън и постилахме наметките си на земята. Нощите ставаха все по-топли, но отново щяха да застудеят, колкото повече наближавахме Фела. Споменът за студа ме накара да потреперя. Не бях забравила синята, обгърната от покрова на нощта гора, която едва не бе отнела живота ми, когато Торп се опита да ме убие.

Свалих внимателно торбата от рамото си, опитвайки се да потисна болката.

— Дай да видя. — Фиск посегна към ръката ми, ала баща ми вече бе застанал между нас. Фиск свали ръка и посочи рамото ми с брадичка. — Отворила се е.

Баща ми ме огледа и сложи тежка длан върху ръката ми, при което аз потръпнах.

— Какво се случи?

— Пронизаха ме със стрела. Оправя се.

Отърсих се от него.

Фиск ме погледна.

— Нека да видя.

Баща ми го изгледа недоверчиво.

— Лечител ли си?

— Майка ми е. Ние я лекувахме.

Баща ми присви очи срещу мен, крайчетата на устните му потръпваха, докато в главата му се гонеха мисли. Късчето доверие, останало между нас, дрънчеше на вятъра. Той кимна и аз развързах ризницата под ръката си. Фиск я вдигна над главата ми и дръпна туниката надолу, оголвайки рамото ми. Старите синини бяха заобиколени от нови, черният отвор на раната все още беше затворен. Ала предната част беше подута и кървеше.

— Седни.

Фиск отиде до торбата си, а когато се върна, баща ми стоеше над мен.

— Как се случи?

Фиск се изпъна.

— Опитах се да избягам, когато ме отвеждаха във Фела. Един от тях ме простреля.

Фиск отвори буркана с мехлем, който Инге ни беше дала. В мига, в който миризмата нахлу в ноздрите ми, я видях, застанала край огнището у тях да разбърква голямото желязно котле.

— Трябва да я оставим да се изтече.

Той се наведе по-близо, а аз кимнах с въздишка — знаех какво означава това.

— Направи го.

Извадих ножа си от колана и му го подадох.

Баща ми се напрегна до мен и дойде по-близо.

Фиск задържа острието в пламъците за миг, обръщайки го, така че то отрази светлината. Когато започна да сияе по ръба, той го вдигна и остави нощния въздух да го охлади. След това улови дръжката между зъбите си, за да подръпне внимателно отвора на раната с палци. Затворих очи, докато топлината на инфекцията се стичаше по ръката ми. Болката се разля по цялото ми тяло, карайки главата ми да затупти.

— Задръж тук.

Той сложи ръката ми върху отвора на раната и направи бърз, отвесен срез. Аз стиснах зъби, изпускайки шумно дъха си. Кръвта потече по кожата ми, попивайки в плата, докато той стискаше ръката ми, за да изкара колкото се може повече от отровената кръв. Простенах и зарових лице в крака на баща ми, дишайки тежко.

Когато приключи, Фиск намаза раната с мехлема и я превърза здраво с чиста превръзка. Пъхна ножа в пламъците и кръвта ми изкипя от острието, докато туптяща болка разтърсваше тялото ми.

В мига, в който Фиск се отдръпна от мен, баща ми се отпусна и отиде до огъня, вадейки сушено месо от торбата си. Подаде ми едно парче и аз го взех, ала твърде много ми се повдигаше, за да ям. Стоях неподвижно, чакайки пулсиращата болка да утихне.

Останалите се нахраниха в надвисналото мълчание, взирайки се в огъня между нас, докато нощта се спускаше. Всяка неизречена мисъл сякаш се развихряше в тишината. Каквото и да криеше баща ми, Мюра знаеше. Виждах го в начина, по който избягваха да се погледнат.

Когато той навлезе в гората, за да събере още дърва, аз се изправих. Мюра разчете намеренията ми и ме последва между дърветата, оставяйки Фиск до огъня. Открих баща ми да се навежда, за да вдигне дебелия клон, който току-що беше разсякъл надве с брадвата си. Притиснах го до гърдите си, чакайки да напълни и ръцете на Мюра.

— Какво има?

Усещаше колебанието, струящо от мен като пара в студа.

Опитах се да съсредоточа тежестта на тялото си в краката си, за да се стегна. Да се почувствам по-силна. Сякаш ако бях стъпила здраво на земята, думите, които се канех да изрека, нямаше да ме отвеят.

— Трябва да ти кажа нещо.

Той се обърна и се облегна на дървото до себе си, пъхайки палци в ризницата си. Зад него Мюра премести дървото до бедрото си, чакайки.

Преглътнах с парещо гърло.

— Ири е жив.

Думите прокънтяха в ушите ми като гърлено ръмжене. Отекнаха в гората и се обвиха около нас като змия. Лицето на баща ми се втвърди. Дъхът му секна, а аз не откъсвах очи от неговите. Задържах погледа му, опитвайки се да му дам нещо, за което да се задържи, докато в ума му се развихряше буря.

— Жив е. Наистина го видях онзи ден в Аурвангер. — Всяка следваща дума, излязла от устата ми, ставаше по-тиха. — Биеше се заедно с воините рики.

Баща ми се оттласна от дървото, отпускайки ръце до себе си.

— Не е бил мъртъв. Когато го оставихме в Аурвангер, не е бил мъртъв. Риките го отвели във Фела. Тяхната лечителка го взела в дома си.

— Какво искаш да кажеш взела го в дома си? — проговори баща ми най-сетне, ала гласът му беше задавен.

Ярост лумна зад очите му.

— Другото момче в онзи ров… бил е Фиск. Спасил живота на Ири. Отвели го във Фела, излекували го и… — Аз въздъхнах. — Не знам. Той станал един от тях.

Баща ми зарея поглед над главата ми, в мрака на гората.

— Открих го отново през последната битка и той ме плени, за да попречи на риките да ме убият. Възнамеряваше да ме задържи при него във Фела, докато снеговете се стопят, и тогава да ме остави да избягам.

Баща ми закри лицето си с ръце, дишайки в шепите си.

— През последните пет години Ири е живял със семейството на Фиск.

Той се обърна към оранжевото сияние между дърветата в далечината, където Фиск все така седеше до огъня.

— Защо не дойде с вас? Защо не се върна при нас? — попита Мюра и застана пред мен.

— Аз му казах да не идва. — Сведох поглед към краката си. — Боях се какво може да му се случи, ако се върне. Исках първо да ви кажа.

Баща ми закрачи напред-назад пред мен.

— Семейството на Фиск е станало негово семейство. — Не беше нужно да го виждам, за да знам какво му причини това, защото прекрасно го помнех. И все пак не извърнах очи. Цялото му тяло реагира, сковавайки се от главата до петите. — Не го разбирам — добавих. — Но той е един от тях.

Звуците на гората се надигнаха около нас в нощта; баща ми дълго се взира в мен, преди най-сетне да погледне към Мюра. Размениха си същия поглед, ала този път Мюра стисна челюст, а ръцете й около дървото се напрегнаха. Въпросът върху лицето й се превърна в гняв; тя събра останалите дърва и се отправи към лагера, оставяйки ни сами. Стоях и чаках. Нямах представа какво би могъл да направи.

Когато се вдигнаха към мен, полускрити под гъстите вежди, очите му блестяха, носът му беше зачервен.

— Изоставихме го.

Шепотът му беше задавен. Задушен.

Кимнах, сълзите в очите ми отразяваха неговите.

— Но той е жив.