Адриен Йънг
Небе в дълбините (33)

Глава 33

Чаках на пътеката с коня си, докато Фиск говореше с Видр и Латам. Слънцето тъкмо изгряваше и селото все още тънеше в тишина, но аз бях събрала нещата си, готова за път, още преди да си легнем. Усещах как нещо ме притегля. Хюли сякаш беше протегнал ръце до планината и бе обвил пръсти около мен. Викаше ме във фиорда. Беше нещо, което не бях изпитвала никога досега. Аски и преди бяха умирали в битки и нападения, ала никога не бях мислила, че с клана може би е свършено.

Фиск се метна на коня и се приближи, повеждайки ни към пътя. Видр ни гледаше, а вятърът развяваше косата около лицето му.

— Онд елдр! — отекна гласът му в гората.

Конете знаеха пътя, макар че аз все още не можех да се оправя. Свикнала бях да се ориентирам по различни знаци наоколо, ала когато всичко беше покрито със сняг, това беше невъзможно. Очите на Фиск бяха обърнати към върховете на дърветата и ъгъла на планината, не към земята. Слънцето се издигна по-високо, а теренът стана по-стръмен. Конете се хлъзгаха, а изпод треперещите им крака се търкулваха камъни там, където земята не беше покрита със сняг. Фиск се изви назад, компенсирайки промяната в наклона, и аз сторих същото, докато се спускахме по най-опасната част от пътеката. Когато стигнахме до подножието, пред очите ни се разкри изглед към долината далече под нас, където ивица зеленина се простираше отвъд белия простор.

Когато денят се стопли и снегът започна да се топи, земята стана по-хлъзгава. Пътеката стана прекалено стръмна и ние слязохме от конете и ги поведохме, а после спряхме, за да ги оставим да си починат. Приближих се до ръба на една тераса и погледнах над дърветата. Затрупана от дълбок, пухкав сняг, гората приличаше на пяна, увенчала морските вълни.

— Какво ще се случи според теб, когато риките нападнат херите?

Фиск затегна седлото на коня си.

— Мисля, че ще бъдат победени.

Нищо в гласа му не издаваше страх.

— И все пак ще се биете?

Той ме погледна с неодобрение.

— Естествено, че ще се бием.

Загледах как един орел се рее над дърветата, накланяйки се лекичко първо наляво, а после надясно.

— Но ако не можете да победите…

— Ако не се бием, херите и така ще ни избият. Можем да умрем, като се бием или като се крием. Ти какво би избрала?

Знаеше отговора ми така добре, както го знаех и аз. Никога не бих се крила в едно полуопожарено село, чакайки херите да се върнат, дори ако това означаваше смърт. Ала не ми харесваше мисълта Ири да се хвърли в безнадеждна битка. Не можех да преглътна идеята Инге и Халвард да бъдат посечени от някой херя. Очите на Фиск се взираха невиждащо в небето, сякаш душата беше напуснала тялото му. По кожата ми пробяга тръпка.

— Риките биха могли да се заселят другаде. — Махнах с ръка към хоризонта, отвъд фиорда. — От другата страна на долината.

— В земите на племето аска? — попита той и наклони глава на една страна.

Аз свих рамене.

— Демоните херя променят всичко. Племената аска и рики, така или иначе, няма да се бият един с друг, докато херите са в долината. Те са по-големият враг.

— Те са общият враг — поправи ме той.

Скръстих ръце пред себе си. Същите мисли бяха минавали и през моята глава, но не можех да си го представя. Не можех да си представя свят, в който аски и рики са на една и съща страна. Отколешното множество от кафяви и червени кожи, от бронз и желязо на бойното поле. Ала този път — биещи се заедно.

— А ако победим? Тогава какво? — попитах, гледайки как орелът се обърна, накланяйки крила на една страна, докато се връщаше към нас.

Фиск пусна седлото и погали коня си по гривата.

— Не знам.

Отново поехме на път, избирайки по-полегата пътека и яздейки бавно, така че конете да не се уморят. Тялото ми трепереше от напрежението да удържам коня, челюстта ме болеше от това колко силно стисках зъби, мъчейки се да не се подхлъзнем. Когато отново започнахме да се изкачваме, погледнах назад към планината, издигаща се зад нас, потънала под сняг. Усещах спотаената й сила, сякаш само чакаше възможност да се сгромоляса отгоре ни. И си представих, само за миг, какво би било да бъда погребана под нея. Да оставя снега да ме победи бавно, да затворя очи и просто да се предам на смъртта. Като в нощта, когато Торп ме изостави в гората. Като дните, които Ири беше лежал в онзи ров, умирайки. Ала сега в тази мисъл имаше нещо почти успокояващо. Никакво чудене повече. Никакво чудене дали аските бяха оцелели. Дали щях да се върна у дома и какво щеше да стане с Ири. Никакво чудене за нишката, която като че ли ме свързваше с Фиск и все повече се затягаше.

Слънцето се спускаше все по-ниско в небето, оставяйки света син и студен, докато навлизахме между дърветата. Гората беше притихнала, единствените звуци бяха дишането на конете и тропотът на копитата им. Когато стигнахме до една просека, светлината почти беше изчезнала.

Фиск излезе изпод дърветата напред и лунната светлина го обля, докато скачаше от коня. Опитах се да не се взирам в начина, по който изглеждаше тялото му в студената нощ.

Излязох между дърветата и конят ми спря на чакълестия бряг на едно замръзнало езеро. Повърхността му се разстилаше от двете ни страни, като матирано черно стъкло.

— Как ще го заобиколим?

Слязох от коня и се приближих до ръба, почуквайки с петата на ботуша си по дебелия лед.

— Няма да го заобикаляме. — Фиск свали торбата от седлото си и я преметна през рамо. — Ще минем през него.

— През него? — зяпнах го аз.

— През него.

Планината се извисяваше над нас, сякаш ни наблюдаваше.

— Няма ли начин да го заобиколим?

— Има, но ще ни отнеме един ден повече.

Той се залови да сваля торбата от моето седло.

Аз се взрях в езерото.

— Ами ако потънем?

— Няма.

Фиск се усмихна и аз извърнах очи, когато почувствах горещината, обляла кожата ми.

Подхвърли ми торбата и аз я преметнах на гърба си, а той обърна конете към планината и ги плесна по хълбоците. Те се втурнаха обратно, галопиращите им стъпки отекваха като далечен гръм в тъмната гора.

— Знаят пътя обратно.

Фиск пристъпи върху леда, който простена под краката му, карайки сърцето ми да се свие. Поех си голяма глътка въздух и погледнах към отсрещната страна, невидима в мрака, преди да поема след него, вървейки под ъгъл, така както ме беше учил баща ми, за да не слагам твърде много тежест върху леда. Ситният снежец се хлъзгаше под ботушите ми, докато се отдалечавахме от брега, а после изчезна, оставяйки леда гладък и лъскав.

Вятърът свиреше в ушите ни; аз ахнах, когато най-сетне погледнах надолу, и се заковах на място. Завъртях се в кръг, а очите ми се разшириха. Нощното небе се отразяваше в леда в отчетливи форми и цветове, ярки нанизи от звезди се вихреха една около друга, огромната кръгла луна се взираше в мен.

Тя висеше над отражението си, сякаш небето се беше сгънало в себе си. Ние стояхме върху него. Сякаш светът се беше обърнал надолу с главата.

Докоснах устни с връхчетата на пръстите си, очите ми се стрелкаха по повърхността. Фиск спря, пъхнал палец в каишката, минаваща през гърдите му, и ме погледна. Светлината, отразяваща се от леда, огряваше едната половина на лицето му.

Той вдигна очи към луната.

— Трае само седмица-две. Ледът помътнява, когато започне да изтънява.

Приклекнах и допрях ръка до него, гледайки как се замъглява около пръстите ми. Когато ги вдигнах, неясните очертания на дланта ми бяха там, замръзнали върху повърхността.

— Когато бяхме малки, едва не се удавих във фиорда. Пропаднах през леда. — Вгледах се в отражението си. — С Ири се опитвахме да видим колко далече можем да стигнем и когато чух прашенето, вдигнах очи и зърнах лицето му миг преди ледът да поддаде под краката ми.

Фиск направи крачка към мен.

— Беше толкова тъмно. Едва виждах. А после ръцете му ме уловиха и ме издърпаха обратно върху леда. — Помнех как изглеждаше. Водата имаше по-тъмносин цвят, отколкото бях виждала някога. — Не знам как така не падна. Толкова му бях сърдита, задето успя да се приближи до ръба просто така.

Гласът ми заглъхна.

Някога ме беше обичал достатъчно, че да скочи в ледената вода заради мен. А после си беше тръгнал.

— Правим това, което трябва да направим — наруши крехкото мълчание между нас Фиск. — Ако не беше скочил, ти си щяла да умреш. — Той замълча за миг. — А ако аз не те бях взел онази нощ в Аурвангер, риките щяха да те убият.

Обърнах се към него.

— Знам.

— Ако не те бях пронизал в рамото, някой друг щеше да те прониже в сърцето. Ако не те бях взел като дюр, щеше да бъдеш в едно от опожарените села в планината.

— Знам — повторих.

— Бих го направил отново. Всичко това.

И все пак тези неща ме изгаряха. Само още един миг и мечът му щеше да сложи край на живота ми. В онази нощ бих го убила, без да се замисля. Сега тази мисъл ме караше да се чувствам така, сякаш бях пленена под леда в краката ни и потъвах в мрака.

Вдигнах очи към него.

— Защо дойде с мен?

Той пусна каишката, минаваща през гърдите му, и пристъпи от крак на крак.

— Защо си тук?

Когато най-сетне очите му срещнаха моите, те бяха отворени. Допуснаха ме вътре.

Направих крачка назад.

Отворих уста, за да кажа нещо, ала думите отказваха да излязат. Бяха заседнали в гърлото ми. Внезапно си дадох сметка за матовите ледени дълбини под нас, очакващи и най-малката пукнатина, която да ни въвлече вътре. Да се нахрани с нас. Сърцето ми пулсираше във вените, страхът се опитваше да ме смаже. Беше ужасяващо това чувство, сякаш нещо се опитваше да ме привърже към него. Защото, ако един от нас паднеше в мрака, щеше да падне и другият.

Заобиколих го и забързах напред. Към твърдата почва и безопасността. Езерото роптаеше под тежестта ми. Ръмжеше. Гладно. Затворих очи, така че да не го виждам. Дълбочината в мен, затворена под повърхността. Вперих очи напред, оставяйки Фиск между две нощни небеса, заобиколен от звездите и луната. Единственото топло, живо нещо на леда. Единственото, което можех да почувствам.