Адриен Йънг
Небе в дълбините (30)

Глава 30

Риките се бяха събрали в ранното утро, застанали близо един до друг, за да се предпазят от хапещия студ, докато от небето бавно се сипеше сняг. Малките снежинки се рееха във въздуха, докато се спускаха бавно надолу, където биваха поглъщани от големия огън, накладен пред ритуалната къща.

Слушах как талата се моли за падналите рики, призовавайки Тора да ги приеме. Да се грижи за тях, докато семействата им не се присъединят към тях в отвъдното. Върху лицето й, докато говореше, не се четеше никаква емоция. Очите й бяха помътнели, ала гласът й беше сигурен. Беше стабилна и твърда. И аз усещах как събралите се рики се бяха вкопчили в силата й, за да не бъдат отнесени от вятъра на скръбта.

Горещината на огъня се блъскаше в нас, а грохотът му поглъщаше горчивия плач на оплакването. Чувала бях този звук толкова пъти. Обикновено когато се приберяхме у дома след битка и семействата не откриеха лицата на своите близки. На света нямаше подобен звук — като раздрана душа.

— Хайл пара — извика талата, вдигайки очи към небето.

— Хайл пара.

Повторени от устните на всички рики и дълбокия глас на Фиск, думите отекнаха зад гърба ми.

Безопасно пътуване.

Талата мина пред олтара и се приближи до един мъж, който ридаеше, превил рамене под дебели кожи. Прошепна нещо в ухото му и хлиповете му постепенно утихнаха. Тя го погледна в лицето, а после продължи към следващия човек.

Радвах се, че не знаех какво беше изгубил. Кого беше изгубил.

Телата на риките горяха, изпращайки черен пушек високо във въздуха. Душите отиваха към Фридр, на път към обичните си хора, които бяха изгубили някога. Затворих очи, мъчейки се да потисна ужаса, който все още витаеше в ума ми. Чудейки се дали след два дни нямаше на свой ред да ридая за душата на баща ми.

Хора започнаха да се отделят от тълпата и аз се огледах за Ири. Стоеше заедно с Руна, която се взираше в пламъците, бузите й бяха червени насред бялото й като платно лице. Ръката му докосваше нейната, малката й сестричка беше обвила ръце около крака му, вкопчена в него.

Още рики се отдалечиха, поемайки бавно по пътеката към селото, а аз се отправих към тях тримата. Светлината на пламъците се отразяваше в уморените очи на Руна.

— Съжалявам — казах, все още мислейки за баща си.

Тя кимна, преглъщайки, преди да се наведе и да вдигне сестричката си, и да последва майка си по пътеката. Ири ги проследи с поглед.

— Трябва да останеш — казах.

Той поклати глава.

— Не мога.

— Аз ще отида в Хюли. Мястото ти е тук, с нея. — Кимнах към Руна. — Ще трябва да се биеш. Скоро. Може би не ви остава много време заедно.

Той наведе поглед към мен и очите му обходиха лицето ми, търсейки онова, което не казвах.

— Какво има?

Обвих ръце около тялото си, беше ми студено сега, когато се бях отдалечила от огъня.

— Не знам какво ще ти направят… аските. Първо трябва да говоря с тях.

Той кимна; разбираше какво имам предвид. Нямаше откъде да знаем как щяха да реагират на истината за Ири.

— Добре.

* * *

Чаках Фиск и Ири пред ритуалната къща, гледайки как жаравата от огъня тлее върху олтара. Телата се бяха превърнали в прах, душите и плътта им бяха напуснали този свят.

Воините се бяха събрали, за да чуят плана на Видр, но когато се опитах да вляза, двама рики хлопнаха вратата пред лицето ми. Седях, облегната на стената, сплела пръсти, и слушах. Понякога ги чувах, когато повишаваха глас в спор или нададяха вик на съгласие, но през по-голямата част от времето беше тихо; не ми харесваше усещането, спуснало се над селото. Риките открай време бяха достоен враг. Бяха силни. Ако не бяха сигурни накъде да поемат, това означаваше, че се страхуват.

Когато вратата най-сетне се отвори, аз се изправих, тръгвайки до Ири, когато двамата с Фиск излязоха.

— Какво каза той?

Беше уморен и започваше да си личи — по лицето, в гласа му.

— Ще се срещнат с водачите на селата, за да видят колко сме изгубили. Каква помощ ще ни е нужна.

— От аска — промълвих тихо.

Ири спря.

— Демоните херя са твърде многобройни, Ийлин.

Обърнах се към него със свито гърло.

— Знаеш, че това никога няма да се случи. — Пристъпих от крак на крак. — Може би ще си тръгнат. Като миналия път.

— Този път не е като миналия — каза той почти тъжно.

Знаех, че е прав. Когато херите дойдоха миналия път, го направиха само веднъж. И нямаше толкова смърт. Толкова разруха. Сега беше различно.

Останалата част от пътя изминахме в мълчание. Онези хери, които бяха дошли във Фела, бяха само малка част от тях. Вероятно бяха много, много повече, отколкото и двата клана подозираха.

Фиск отвори вратата и влезе вътре; миг по-късно вече говореше с Инге, оставяйки мен и Ири насаме.

— Какво каза? — попитах.

Фиск седеше на масата до Халвард и преглеждаше носа му.

— Ще дойде с теб.

— Защо? — прошепнах.

— Ийлин, всичко ли трябва да бъде трудно с теб? — Той поклати глава. — Имаш нужда от него. Значи, ще дойде.

Заобиколи ме, за да влезе, и Инге го докосна по ръката, докато той минаваше покрай нея. Аз също пристъпих вътре и тя ме погледна за миг, преди очите й да се върнат върху Фиск.

— Събират се. Трябва да вървим.

Той се изправи.

Взех оръжията си от пейката и ги препасах. Халвард скочи от масата и изтича навън, а стъпалата му плющяха по камъните.

— Ще внимаваш, нали, свас. — Инге повдигна брадичката на Фиск, за да го накара да я погледне. — А после ще се върнеш.

Фиск не отговори, просто се вгледа безмълвно в очите й, докато тя се молеше тихичко за него, сложила ръце върху раменете му. Когато свърши, той се опита да й се усмихне.

— За какво мислиш?

— Мисля си, че винаги ме изненадваш.

Инге отново ме погледна за миг, преди да го пусне.

Фиск отиде при Ири и го прегърна. Двамата заговориха ниско.

— Онд елдр.

— Онд елдр.

Думи, които бях чувала и преди. Бълвай огън. Воините на племето рики си казваха тези думи на бойното поле.

Инге се приближи до вратата и извади косата ми изпод ремъка на калъфа на брадвата ми.

— Може ли? — попита зад гърба ми.

По кожата ми пробяга тръпка; кимнах и седнах на стола в ъгъла. Същия, на който се бях хранила, гледайки ги на масата заедно. Като семейство.

Разстла косата върху гърба ми, раздели я на кичури и ги сплете над рамото ми, завързвайки края им. Усещането ме накара да потреперя — смътните спомени за майка ми изплуваха от дълбините на ума ми. Спомени, които мислех, че съм изгубила.

Взирах се в пода.

— Има ли нещо, което Фиск не би сторил за Ири?

— Обича Ири повече от себе си, но това не е заради Ири.

Инге се вгледа в лицето ми в продължение на един дълъг миг, преди да положи меко ръце върху главата ми. Отново се молеше.

Задържах дъха дълбоко в себе си, защото знаех какво ще донесе, когато го изпусна. Гореща, пронизваща болка в гърдите. Избърсах си очите, когато тя свърши, и станах, отправяйки се към вратата, без да поглеждам назад. Халвард държеше юздите на конете, които стояха на пътеката. Не вдигна очи, когато се приближих до него.

— Ще се върнеш ли? — попита, ритайки снега с ботушите си.

Поех юздите от него, прокарвайки ръка по муцуната на коня.

— Не знам.

— Би могла. Би могла да се върнеш, ако искаш.

Бръкнах в ризницата си и улових ръката му.

— Благодаря ти.

— За какво?

Халвард ме погледна и лицето му се промени.

— Защото беше мил с мен.

Пуснах подаръка в ръката му — простичък идол. Не знаех как бе изглеждал баща му, а и не ме биваше в резбата, но бях използвала остатъка от дървото, което Инге ми даде, за да го изработя за него.

— Това баща ми ли е? — попита той с тъничко гласче.

Кимнах и като го притеглих към себе си, обвих ръце около него. Той зарови лице в ризницата ми и ме прегърна силно. Опитах се да отметна косата от лицето му, но тя бе твърде непокорна. Тъмнолилавите синини караха очите му да изглеждат още по-сини.

Ири, Фиск и Инге излязоха от къщата и Ири спря пред мен. Взрях се в гърдите му; доспехите на рики вече не ми изглеждаха странно. Сега кожените доспехи на аска щяха да ми се струват не на място.

— Елска юкар — каза той и топлината на думите се уви около мен.

Обичам те.

Притиснах се в него, оставяйки го да ме прегърне. Аз също го обичах. Повече от всичко. Ала се чудех дали някога щях да бъда в състояние да му го кажа отново. Чудех се дали част от мен винаги щеше да си остане ядосана.

— Какво искаш да кажа на баща ни?

Той въздъхна.

— Истината.

Не исках да му кажа за Ири. Ала никога не бих могла да го излъжа.

Ири ме целуна по върха на главата и задържа юздите, докато се мятах на коня. Надолу по пътеката риките вече чакаха. И този път не се обърнах назад, когато един завой на пътя ни скри от поглед. Очите ми бяха приковани в гърба на Фиск, конят на Ири следваше неговия. Повече от веднъж си бях помисляла, че за последен път виждам брат си. И всеки път бях сигурна. Не исках отново да изпитам същото.

— Колко дни? — попитах, навивайки юздите по-плътно около юмруците си.

Ала още преди да стигнем до ритуалната къща, Фиск скочи от коня и улови юздите на моя.

— Какво правиш? — опитах да се дръпна, но конят го последва.

Той не отговори, повеждайки ме настрани от главната пътека и от останалите, докато не спряхме пред палатката на ковача. Огнището грееше в сенките.

Аз сбърчих чело.

— Какво…

Ковачът, с чук в ръката и тъмна кожена престилка около кръста, спря работата си и ме погледна.

Премести поглед между нас.

— Искам да го свалиш — каза Фиск. — Нашийника.

Добави още нещо, което не можах да чуя над мислите си.

Ковачът сви рамене.

— Добре.

Аз се вкопчих в седлото с побелели пръсти.

— Ела.

Той метна чука върху масата.

Слязох от коня, а той взе инструмент с дълга дръжка и кука на края.

— Приближи се.

Пристъпих в палатката и той улови нашийника, навеждайки главата ми надолу, за да закачи единия му край за желязната пръчка, забита в дънера на дебело дърво.

— Недей да мърдаш — изсумтя.

Пъхна инструмента в другия край на нашийника и си пое дълбоко дъх, преди да се извие назад, дърпайки с всичка сила. Нашийникът се разшири бавно, а аз стоях неподвижно, опитвайки се да му попреча да докосне раната от изгорено. Той се изправи и отново се изви назад, дърпайки за втори път и аз затворих очи, когато металът ме одраска.

Ковачът свали обръча от шията ми и го пусна на земята пред мен — счупен черен кръг, който потъна в снега.

Прокарах пръсти по кожата на врата си, освободен от тежестта и студа на нашийника.

— Защо го направи?

— Ако ще се прибираш у дома, няма да го сториш като дюр — каза Фиск, отпускайки ръцете, които беше скръстил на гърдите си, и се отправи към коня.

Ковачът отново се зае с работата си и наоколо отекнаха ударите на ковашки чук.

— Не ми дължиш нищо. — Чух как събралите се по-надолу на пътя рики, потеглиха. — Ти ми спаси живота. Повече от веднъж. Квит сме.

Той наведе поглед към земята и аз зачаках думите, събиращи се зад устните му.

— Никога няма да бъдем квит.