Адриен Йънг
Небе в дълбините (25)

Глава 25

Седях на поляната до Инге и вадех луковици на фенел в мълчание. Слънцето беше високо в небето и се отразяваше в замръзналата земя, без да топли. Забих лопатата, изкопах парче пръст и прокарах пръсти през него.

Кожата около китката ми отново беше разранена, синината върху лицето ми болеше, когато раздвижех устни.

Инге вдигна една луковица и я избърса с пръсти.

— Съжалявам за онова, което се случи.

Седнах на колене и поех луковицата от нея, слагайки я в кошницата до себе си. Вината не беше нейна, но въпреки това исках да й бъда ядосана. Имала бях възможност да се добера до реката и я бях изгубила.

Инге ме гледаше, отпуснала ръце в скута си.

— Мисля, че трябва да поговорим. — Тя се зае да изчисти калта под ноктите си. — За Ири. — Очите й срещнаха моите. — Знам коя си, Ийлин.

Потръпнах и в ума ми запрепускаха мисли толкова бързо, че не можех да ги проследя. Инстинктивно се огледах наоколо, оглеждайки се за заплаха. Ала ние бяхме сами.

Инге не помръдваше, без да сваля очи от мен.

— Не съм казала на никого.

Сърцето се блъскаше в гърдите ми. Опитвах се да я разчета. Да реша какво възнамерява да стори. Точно колко знае.

— Как?

— Когато Фиск те доведе у дома, разбрах, че крие нещо. Когато ти спомена семейството и възрастта си, започнах да подозирам нещо. Помислих си, че е възможно да си сестрата, за която Ири ни беше разказвал. Ала не бях сигурна.

Инге си пое дълбока глътка въздух и я изпусна.

Изправих се и се отдалечих, за да видя по-добре поляната. Ако беше възнамерявала да ме улови като в капан, беше избрала отлично място. Нямаше къде да се скрия.

— Казал ти е за мен?

— Да. Ала не беше нужно да го прави. Ти изглеждаш досущ като него.

— Каза ли ти, че бях партньорът му в битките?

Очите ми все още бяха приковани в дърветата.

Тъжна усмивка повдигна устните й.

— Не, не ми каза.

Обърнах се към нея. Тя седеше с пола, разстлана в тревата около нея. Преглътнах с усилие.

— Изгубих го в битката. Обърнах се и него просто… го нямаше. Търсих го. — Поех си рязко дъх. — Видях го как политна от ръба. Не можех да стигна до него. — Отново се отпуснах до нея. — Какво ще направиш?

— Мислех си, че ако те оставя да избягаш, опасността ще отмине. Но грешах. Минаха години, докато селото повярва на Ири. Ако риките научат, че с Фиск лъжат за това коя си или че се опитват да ти помогнат, ще ги убият. Няма да кажа на талата, нито на когото и да било. Ти ще се върнеш при аските, а ние няма да те преследваме.

Тя отново се залови да копае, а болката се завърна върху лицето й. И страхът.

— Той няма да си тръгне — казах. — Няма да се върне с мен.

— Знам.

— Аз…

Преглътнах задавения звук на гласа си.

— Какво?

Тя се изпъна.

— Благодаря ти… за всичко, което си направила за Ири.

Когато отново я погледнах, очите й бяха плувнали в сълзи.

— Няма защо.

— Мамо!

Халвард се втурна към нас през поляната и Инге се изправи рязко, улавяйки полата си в ръце.

— Халвард?

— Гюда!

Той подскачаше нагоре-надолу, махайки й да дойде.

Инге се усмихна широко.

— Време е.

Подаде ми ръка и аз се вгледах в нея, в меката, деликатна линия на пръстите й, разперени в очакване. Гледаше ме, все още широко усмихната.

Вдигнах ръка и едва не си я прибрах, преди да я оставя да я поеме. Тя ме издърпа до себе си, отупвайки тревата от панталона ми, както би сторила една майка с детето си.

— Да вървим.

Вдигна кошницата и се отправи към дърветата.

Дългата й рокля разтваряше високата трева, а ръката й се полюшваше до тялото, докато тя бързаше след Халвард. Черната коса се спускаше по гърба й, прибрана в сложна плитка.

Нямаше значение колко не ми се искаше да го видя или колко упорито се опитвах да си припомня онова, на което ме бяха учили винаги. Инге беше майка. И въпреки разликата в кръвта, тя обичаше Ири така, сякаш такава нямаше.

* * *

Гледах през входната врата към къщата на Гюда отсреща. Инге и Руна бяха вътре, раждането беше започнало преди часове, ала това беше първото бебе на Гюда. Можеше да продължи цяла нощ.

Халвард се навечеря и се покатери по стълбата, оставяйки Фиск, Ири и мен до огъня. Придърпах чифт негови панталони в скута си и се залових да закърпя дупката на коляното им.

— Ще остана, докато снеговете се стопят — казах, прокарвайки иглата през вълната.

Ири се изпъна, привеждайки се напред. Фиск ме погледна, спирайки очи върху мен само за миг.

— Ще остана, докато снеговете се стопят, а после ще си отида у дома.

Ири кимна, усмихвайки се.

— Добре.

Ако Инге не възнамеряваше да каже никому, нямаше смисъл да рискувам сега. Щях да стоя настрана от погледите и настрана от неприятностите. Щях да се прибера у дома, да се изправя срещу срама си и да се опитам да открия начин да си възвърна онова, което бях изгубила в очите на Сигр.

Руна прекрачи прага със зачервено от студа лице и взе една дървена кутия от полицата. Сипах в една купичка от яхнията, която бяхме вечеряли, и й я подадох.

Тя се поколеба, поглеждайки първо купичката, а после зад мен, където седеше Ири. Едва тогава я пое и се усмихна.

— Благодаря ти.

Облегнах се назад и отново се залових за панталона на Халвард. Бях смутена. Направила го бях, без изобщо да се замисля.

— Бебето дойде ли? — Ири я улови за ръката, докато минаваше покрай него, и я притегли към себе си.

Тя се усмихна и допря нос до неговия.

— Още не. — Пръстите й се изплъзнаха от неговите и тя отново излезе навън.

От таванското помещение се носеше похъркването на Халвард, Фиск и Ири седяха пред огъня и кърпеха двата края на една рибарска мрежа. Слушах ги как си говорят за следващия лов. Следващият боен сезон. Следващото посещение на търговците. Правеха планове.

Животът им щеше да продължи, след като си тръгнех. Щях да избледнея като синина или спомен.

Фиск намаза с мехлем ожулената кожа на кокалчетата си, появила се, след като отиде да види Торп. Аз прокарах пръсти по раната на ръката ми и същата тръпка, опарила ме при допира му, лумна отново и ето че изведнъж ми стана прекалено горещо до огъня.

Отвън долетя писък и ние се изпънахме. Ири и Фиск млъкнаха, а аз станах и отидох да погледна през вратата към притъмнялото село. Не видях нищо. То отново беше утихнало.

— Може би беше Гюда.

Облегнах се на касата на вратата.

Ири се отпусна на мястото си, хвърляйки още една цепеница в огъня.

— Ийлин я бива с рибарските мрежи.

Аз ги погледнах.

— Какво?

— Имаме нужда от нова мрежа. Можеш ли да я направиш?

Отново се загледах през вратата, спомняйки си. Седях на кея със солено въже в ръцете си. Връзвах възли и поправях скъсани нишки, а до мен Ири почистваше риба. Кимнах.

Нов писък отекна в нощта и Ири скочи на крака, заслушан. Още един. И още един.

Познавах този звук. Всички го познавахме. Писъци посред ясна нощ. Трошене на дърво. Дрънчене на метал.

Звуците на нападение.