Адриен Йънг
Небе в дълбините (20)

Глава 20

Фиск се прибра едва когато се стъмни. Прекрачи прага заедно с Ири, понесъл кошница с изчистена риба, избягвайки да поглежда към мен. Не ме беше поглеждал от деня, в който отидохме на реката, и по някаква причина не беше разказал на останалите за станалото.

Ири също беше охладнял. Виждах гнева, сковал тялото му. Ала наистина мислех онова, което му бях казала. Повече, отколкото ми се искаше.

Инге пое кошницата от Фиск и кимна към мен.

— Искам да свалиш шевовете от ръката на Ийлин. — Тя напълни друга кошница с бурканите с чесън, които бяхме приготвили. — Ние трябва да отнесем тези в избата, а после отиваме у Руна.

Напрегнатият поглед на Фиск беше прикован в Инге.

— Правил си го десетки пъти. Утре сутрин започваме работа по плевнята.

Тя мина покрай него и Ири и Халвард я последваха. Застанала до стената, аз гледах към Фиск, докато вратата се затваряше след тях. Той свали ножницата си през главата и я остави до огъня. Не ми харесваше да бъда сама с него. Щеше ми се Халвард да беше останал.

— Плевнята на Керлинг? — попитах.

Той кимна.

— Постави коловете за скелето, преди да заминем за бойния сезон. Трябва да я довършим, за да могат да купят кози, преди бебето да се е родило. — Звучеше уморено, дълбока въздишка излезе заедно с думите му. — Ако седнеш, ще ги сваля.

Отиде до една дървена кутия на полицата и повдигна капака. Извади малък метален инструмент, а аз седнах достатъчно близо до огъня, за да ми е топло. Всеки ден беше по-студен от предишния, а дрехите ми не бяха като тези на риките.

Той се настани пред мен, обкрачвайки пейката и идвайки по-близо. Аз измъкнах ръката си от ръкава и от туниката, но когато се опитах да я вдигна, за да я извадя през яката, не можах. Мускулите около костта все още бяха прекалено слаби и да я вдигна толкова високо, болеше твърде много. Фиск улови пръстите ми и аз потръпнах, дръпвайки се от него. Остави ме да се отместя достатъчно назад, за да освободя ръката си, и аз го пуснах, ала допирът му все така пареше кожата ми.

Обърнах се настрани, така че да може да достигне шевовете. Искаше ми се да му напомня, че неговият меч бе оставил тази рана, но вместо това просто се взирах в огъня. Фиск вдигна инструмента и притисна пръсти до кожата ми, преди да го пъхне под първия конец и да подръпне внимателно, докато той се скъса.

— Ти беше. Онзи ден — казах. — Ти беше в Аурвангер с Ири. Инге ми каза.

Той сряза следващия шев и аз потръпнах.

— Да.

— Къде е баща ти сега?

Фиск отпусна ръка върху крака си и ме погледна.

— Във Фридр.

Знаех думата и какво означава. Покой. Там отиваха риките, когато починеха.

— Умря миналата година от треска.

Гласът му си остана същият, но нещо в линията на устата му се промени. Нещо зад очите му.

— Защо го направи? Защо спаси живота на Ири?

Той се изпъна, оставяйки мълчанието между нас да се проточи и разтегли като мислите в ума ми, които се мъчеха да открият място, където да се приземят.

— Защото умирахме. Защото това беше краят. А в края животът става скъпоценен.

Изгледа ме в продължение на един дълъг миг и аз усетих как погледът му се плъзга по кожата ми. Сякаш можеше да види Ири там. Или нещо друго. Бузите ми пламнаха.

Той свали и последния конец.

— Ири…

После обаче млъкна.

Преметнах плитката пред гърдите си.

— Какво?

— Ири не възнамеряваше да остане тук. Не и в началото.

— Знам. — Навивах края на плитката около пръстите си. — Но го направи.

Той ми помогна да напъхам ръката си обратно в туниката. Потреперих, внезапно обзета от студ.

— Не ти принадлежа — заявих.

— Не, не ми принадлежиш. — Взираше се в пода. — Ала няма да оцелееш до края на зимата без мен.

— Казах ти. Няма да остана.

Очите ми отново срещнаха неговите и този път не се извърнаха. Зачаках да видя нещо, което мразех. Следа от мъжа, когото се бях опитала да убия в Аурвангер. Ала виждах единствено душата, спасила живота на Ири. Душата, притискала сняг до раната му и отказала да го изостави.

— Би трябвало да я свалим. — Той погледна към превръзката над изгореното място на врата ми.

Вдигнах ръка и я докоснах.

Той я подръпна бавно и от студения въздух ме побиха тръпки.

— Боли ли? — попита, привеждайки се по-близо.

Стомахът ми сякаш хлътна надолу, повличайки сърцето ми със себе си, пулсът във вените ми туптеше неравномерно. Беше прекалено близо.

Изправих се и пейката изскърца върху каменния под. Той вдигна очи към мен и аз се помъчих да открия нещо, което да кажа. Ала нямаше твърде много. Всичко беше заровено прекалено дълбоко. Не можех да го достигна.

— Всичко боли — прошепнах.

Качих се по стълбата и се приближих до нара с плувнали в сълзи очи. Исках да си отида у дома. Исках да чуя гласа на баща ми и да видя фиорда. Исках да излича белезите, появяващи се върху кожата ми под яката, и да се върна към мига, в който видях Фиск на бойното поле. Исках да си кажа да избягам.

Свих се на нара, мъчейки се да остана тиха, докато ридаех. Ала онова, което се гърчеше в мен, беше прекалено гневно, за да бъде успокоено. Прекалено наранено, за да бъде заглушено. То бе живо, дишаше и се опитваше да ме погълне цялата. И може би щеше да успее. Плаках, докато не бях в състояние да плача повече, и единственото, което остана, беше звукът на огъня.

Долу сянката на Фиск се очертаваше върху стената от мястото, където той седеше до огъня в празната къща. Слушайки ме как плача, докато заспя.