Адриен Йънг
Небе в дълбините (18)

Глава 18

Парче свещено дърво и малък тъп инструмент за дялане стояха до леглото ми на следващата сутрин. Инге трябва да ме беше видяла, докато се опитвах да го взема, и го беше оставила там. Не за първи път осъзнавах, че забелязва повече, отколкото изглеждаше.

Седях до градината, кръстосала крака, и гледах как тънките, извити дървени стружки се откъсват от безформеното парче дърво, докато прокарвах инструмента за резба по него, и падат пред мен, разпилявайки се по снега. Фиск стоеше с Халвард край къщата и го гледаше как се упражнява да хвърля брадва. От Адалгилди насам странеше от мен, грижейки се за задълженията си по начин, който, започвах да разбирам, бе типичен за него. Държеше се в сенките, сякаш не беше тук наистина, освен невидимата му сила, която го обгръщаше. Тя беше плътна и тежка, безмълвна, но жива. И като че ли беше навсякъде. През цялото време.

Сега стоеше назад и гледаше внимателно Халвард, докато той пристъпи една крачка, вдигна брадвата зад главата си, а после ръката му се стрелна напред, оставяйки оръжието да полети.

Заби се в дънера на един бор с шумен пукот. Познатият звук разрови бъркотията от спомени в мен и аз прехапах устни, гледайки го как хвърля оръжието отново и отново, а Фиск му даваше тихи съвети. В един момент Халвард улови брадвата в другата си ръка и аз видях, че тя не беше толкова силна.

Халвард въздъхна и наведе глава, когато дръжката на брадвата се удари в дървото и тупна на земята.

— Отново — нареди Фиск, докато отиваше към дървото, за да вземе оръжието.

Отново.

Гласът на Ири отекна в ума ми.

Отново, Ийлин.

Халвард разтърси ръце, преди да вдигне брадвата, но не възрази. Лакътят му се изнесе напред, запращайки оръжието във въздуха. Не улучи — този път острието се удари под ъгъл и се плъзна наляво.

Фиск се върна при него с брадвата в ръка, загледан към нещо над главата ми. Обърнах се и видях Гюда от другата страна на пътеката. Дългата й черна коса беше сплетена на две плитки, краищата им се спускаха през раменете към ръцете й, които почиваха върху издутия й корем. Взираше се в мен, очите й бяха присвити от същата омраза, която бях видяла в тях предишния ден.

Изтръсках дървените стружки от скута си, прокарвайки металния инструмент по повърхността на дървото, за да го изгладя. Идолът на майка ми беше толкова захабен, че дървото беше придобило лъскав тъмносив цвят. Баща ми го държеше в мазолестите си ръце всяка вечер, шепнейки молитви за душата на майка ми, аз правех същото за Ири. След това ги разменяхме, коленичили в осветения от огъня мрак на дома ни във фиорда. Поднесох дървото към носа си, вдъхвайки тръпчивата му свежа миризма. Винаги бях вярвала, че душата на майка ми е приета в Солбьорг. Че двамата с Ири бяха там заедно.

Фиск накара Халвард да продължи да хвърля брадвата, докато не улучи дървото три пъти подред. Едва тогава го освободи и Халвард дотича при мен, пързаляйки се по снега. Седна до мен и коленете му докоснаха моите, когато се приведе напред, изучавайки идола.

— Това брат ти ли е? Онзи, който е умрял?

Гъстите му ресници трепнаха, когато вдигна поглед към мен. Очите му бяха сини като тези на Фиск, но различни. Тъмни. Като буря.

— Майка ми.

Подадох му го и той го завъртя внимателно в ръцете си.

После се усмихна.

— Какво?

Той сви рамене и ми го върна.

— Харесва ми.

— Нямаш ли такъв за баща си?

Той поклати глава, а устните му потръпнаха.

— Защо не?

— Обичаите ни не са такива — намеси се Фиск, който се беше приближил и беше застанал зад нас.

Очите ми се наведоха към полузавършения идол. Бях направила главата и раменете, ала останалата част все още представляваше просто парче дърво. Халвард пъхна ръка в ризницата си и извади нещо. Когато разтвори пръсти, в шепата му лежеше гладък кръгъл камък, върху който беше изписана дума, която не можех да разчета, същата като върху камъка, който бях видяла Ири да пъхва в ризницата си преди Адалгилди.

— Какво пише?

— Ала сал. Носител на душа — заяви той гордо. — Това е моят тауфр.

Взех камъка и го завъртях в ръката си.

— Какво представлява?

— Защитава ме.

— Как?

— Даваш го на някого, когото искаш да защитиш. Той казва на боговете, че носиш душата на някой друг. Майка ми го направи за мен.

Сянката на Фиск се плъзна над мен, когато той се отправи към къщата, за да вземе мрежата, закачена на метална кука. Отиваше на реката.

— Аз…

Думата ми се изплъзна тъкмо когато той пристъпи на пътеката. Стиснах устни, държейки здраво идола в ръката си.

Ала той вече ме гледаше, обърнал се към мен с мрежата, полюшваща се до крака му.

— Какво има?

В думите му липсваше обичайният гняв, който се долавяше в тях.

Отново прехапах устни.

— Бих могла да ти помогна с рибата.

Изглеждаше изненадан и за миг си помислих, че може би е прозрял кроежите ми. Че знае какво съм намислила. Изви се назад и сведе поглед към земята, преди да го вдигне към дърветата. Ръцете му в мрежата потръпнаха.

— Добре.

Халвард простена и се отпусна назад, приземявайки се в снега, разперил ръце настрани.

— Ела с нас.

Изправих се и пъхнах идола в ризницата си.

— Трябва да остана заради Гюда. В случай че бебето се роди.

Погледна към къщата й, ала Гюда я нямаше.

Подритнах лекичко крака му с ботуша си и когато той ме погледна, се усмихнах широко. Сложих си качулката на наметката и последвах Фиск.

Той не забави крачка. Когато го настигнах, тръгнах с по-малки стъпки, оставайки зад него, докато пътеката излизаше от селото, а дърветата се увеличаваха. Боровете бяха толкова високи, че не можех да видя върховете им. Полюшваха се на вятъра, клоните им се преплитаха, дънерите им поскърцваха. Този път не бях забила очи в земята; вместо това проследявах очертанията на дърветата, набелязвайки в ума си път, който бих разпознала, дори ако натрупаше дълбок сняг.

Пътеката лъкатушеше през гората, докато до ушите ми не достигна ромонът на река. Прехвърлихме едно било и я видяхме, лъкатушеща по земята като вена под кожата. Носеше се забързано покрай нас, изпълвайки въздуха с пръски, и аз отметнах качулката си, за да я видя по-добре. Спускаше се по склона, минавайки покрай нас, преди да изчезне. В крайна сметка водите й трябваше да стигат до морето. Ако я последвах, тя щеше да ме отведе надолу, в долината.

— Това не е пътят, който ще те изведе от планината — обади се Фиск до мен и аз го погледнах рязко. — Опитай, ако искаш, но няма да стигнеш никъде.

Отново погледнах към водата. Лъжеше. Реката трябва да се стичаше надолу по планината.

Той пое по брега, докато не стигна до два големи плоски камъка в реката и я прекоси. Аз повдигнах края на наметката си и пристъпих внимателно, докато водата бушуваше в краката ми. Когато стигнах до втория камък, той ми протегна ръка; аз я улових и скочих, приземявайки се в по-дълбокия сняг от другата страна.

Повървяхме още малко, докато не стигнахме до голям дървен кол, забит в земята. Около него беше увито въже, което изчезваше в замръзналата повърхност на водата. Фиск извади брадвата си и разчупи леда, след което приклекна и развърза мокрото въже.

Във фиорда непрекъснато използвахме мрежи, но никога по този начин. Тази беше опъната на една страна, завързана напряко през реката, като животинска кожа, разстлана на слънце.

— Това мрежа ли е?

— Да.

Той изсумтя и освободи въжето, навивайки го плътно около ръката си, докато го освобождаваше бавно от тежестта на течението. Лицето му се изопна, мускулите на врата му се обтегнаха, а раменете му се напрегнаха, докато се опитваше да вдигне мрежата, но тя не помръдваше. Долният край на въжето се беше закачил в клоните на паднало дърво.

— Заплела се е.

Фиск погледна надолу, все така удържайки мрежата под напора на водата.

— Можеш ли да достигнеш края й?

Разкопчах наметката си и я метнах в снега, след което коленичих между краката му и дънера на дървото, изчезващо под повърхността.

Поех си дълбоко дъх и потопих ръка във водата, следвайки въжето, докато тя не стигна до рамото ми. Открих края му и дръпнах, стискайки зъби.

Въжето се отпусна и Фиск задърпа, докато мрежата, пълна със сребристи риби, се показа от водата. Аз улових другия й край и заедно я изтеглихме на брега, оставяйки рибите в снега.

Те лежаха на една страна, вдигнали големи очи към мен, а отворените им усти гълтаха въздух. Фиск коленичи и се залови да смени мрежата с онази, която бяхме донесли.

— Означава „риба“.

Той вдигна очи, сбърчил чело.

— Името ти. Означава риба, нали?

Нещо зад нас изпращя силно и аз се обърнах, отстъпвайки към водата, а сърцето ми заседна в гърлото. Сред дърветата пред нас стоеше огромен кафяв мечок, изправен на задните си крака, и ни гледаше. Пръстите ми намериха ръката на Фиск и се сключиха около нея, впивайки се в туниката му. Той погледна през рамо и пусна края на мрежата, при което рибата се плъзна по снега.

Ритмичното дишане на мечока отекваше, изпращайки бели облачета около муцуната му. Той се отпусна на предните си лапи и направи крачка към нас, вирнал нос нагоре. Тялото на Фиск се напрегна, в очите му лумна нещо, което познавах отлично. То бе същото, което пулсираше и в моето тяло — смъртта приближаваше. Шепнеше в ухото ми. Познавах това чувство, откакто бях малка, гледайки как херите пъплят от гората към Хюли.

Ръката на Фиск се обви около моята и ме притегли бавно, докато мечката се приближаваше.

— Не тичай.

Каза го толкова тихо, че едва го чух от ударите на сърцето ми, отекващи в ушите ми.

Бездруго нямаше къде да избягам. Зад нас беше заледената река, пред нас — мечокът, който се приближаваше. Фиск ме премести зад себе си и петите ми потънаха във водата, когато той застана пред мен. Наведох се настрани, за да погледна покрай него, и затаих дъх. Мечокът беше толкова близо, че Фиск можеше да протегне ръка и да го докосне. Слънцето позлатяваше връхчетата на кафявата козина, която обграждаше сърцевидното му лице, носът в края на муцуната му беше мокър. Наведе се и подуши гърдите на Фиск и аз се вкопчих още по-силно в ризницата му, пръстите ми бяха безчувствени до плетената кожа. Надникнах иззад рамото му и сърцето ми спря.

Защото очите на мечока бяха приковани в мен. Големи, дълбоки и широко отворени. Вперени право в мен.

Пристъпи още по-близо, душейки зад Фиск. Преглътнах дъха си, когато той застина — огромните му лапи бяха потънали в снега, гърбът на Фиск беше притиснат до мен. Долепих устни до рамото му и се взрях в мечока. Той сякаш се канеше да проговори. Сякаш имаше да ми каже нещо. Черните му очи блестяха, впити в моите, и по гърба ми, чак до върха на пръстите ми, пробяга тръпка.

Изведнъж мечокът наведе глава, взе една риба в устата си и се обърна. Отдалечи се, без да поглежда назад, а гъстата му козина променяше цвета си на светлината.

Фиск се отпусна до мен, но аз все още се държах за него, имах чувството, че ще падна. Че ледът ще поддаде под треперенето на краката ми. Изчакахме го да се изгуби от поглед, преди да помръднем. Преди да си поемем дъх. Когато най-сетне пусна ръката ми, Фиск се обърна и ме погледна. Застина и устните му се разтвориха, когато направи крачка назад, с въпрос в очите.

Рибите пляскаха с опашки на земята между нас, а гората беше празна. Останали бяха само следи, криволичещи между дърветата.