Адриен Йънг
Небе в дълбините (14)

Глава 14

Стоях на прага на ритуалната къща под сипещия се сняг, стиснала кошница, преливаща от равнец. Върху високия свод в най-големи подробности бяха издялани планината, дърветата и лицето на Тора с уста, пълна с огън. Големите й, пронизващи очи се взираха в мен, зъбите й бяха оголени. Във всяка от протегнатите си ръце държеше меча глава.

Стените бяха съградени от огромни дънери, много по-големи от дърветата, които заобикаляха селото. В средата на помещението бумтеше огън, от тавана висяха рога на лос, в които горяха свещи. През вратата струеше горещина и сгряваше гърба ми, докато по роклята ми полепваха снежинки. В далечината към Фела се задаваше буря, носеща още сняг в тъмните си облаци. Буря, която щеше да ме плени в селото за цялата зима.

Още една дюр с кошница равнец стоеше от другата страна на прага. Очите й бяха приковани в земята, тялото й беше съвършено неподвижно. Носеше сива вълнена рокля, подобна на моята, косата й беше сплетена стегнато назад. Нашийникът около врата й беше изгладен от годините, празното й безизразно лице казваше същото.

Членовете на клана рики се изкачваха по възвишението през снега и погледът ми се отправи към гората. Орда от враговете ми се задаваше към мен, препасали оръжия, а аз стоях тук и държах кошница с цветя. Какво би попречило на един от тях да ме хвърли в огъня?

Рамото ме болеше под тежестта на кошницата, отслабналите му мускули се напрягаха под кожата и аз се размърдах, опитвайки се да я преместя на другата страна.

Пристигаха на семейства — мъже и жени заедно с децата или старците си. Първата група спря, преди да влезе; всеки от тях взе по един цвят, вдигайки го внимателно в шепи пред себе си. Опитах се да не поглеждам в гневните очи, спиращи се върху мен, да не виждам омразата, горяща в тях. Ала тя бързо беше заменяна от нещо, което приличаше на задоволство — въздаване на справедливост, когато очите им паднеха върху нашийника около врата ми.

Мразеха ме така, както ги мразех и аз. Ала те бяха победили. И го знаеха.

— Гудрик — разнесе се мек глас зад нас и мъжът пред мен вдигна поглед и по закоравялото му лице се разля усмивка.

Обърнах се и видях възрастна жена в рокля с цвят на кехлибар да стои зад мен с клетка от плетена тръстика в ръце. Отвътре надничаше бяла полярна сова с големи жълти очи. Дългите нанизи дървени мъниста, които висяха около шията на жената, издаваха, че това беше тяхната тала, онази, която тълкуваше волята на Тора.

Децата изтичаха при нея, мушвайки пръсти в клетката, и тя ги въведе в топлата ритуална къща. Те влизаха, семейство след семейство, и се отправяха по откритата пътека към огъня, където оставаха заедно в продължение на безмълвен миг, преди да пуснат равнеца в пламъците. Горящите им приношения изпълваха въздуха с цветно, опушено ухание, което се разливаше навън и се увиваше около мен.

Други дюри се движеха наоколо, пълнеха кошницата ми, когато тя се изпразнеше, и помагаха на пристигащите рики, когато се наложеше да внесат нещо, докато пътеката не се изпразни. Селото под нас изглеждаше празно, с изключение на къщата срещу тази на Фиск, от чийто комин се издигаше пушек, а в прозореца грееше светлина.

Инге се появи и пое кошницата от ръцете ми, кимайки към вратата. Аз се поколебах, поглеждайки натам. Да вляза в ритуалната им къща, ми се струваше огромно предателство.

— Аска — смушка ме Инге и аз последвах останалите дюри под свода, където беше шумно, а въздухът беше толкова топъл, че студената ми кожа изтръпна.

Вратата се затвори, скърцайки с големите си железни панти, и риките утихнаха. Мъжете и жените насядаха по дългите пейки, обграждащи огъня в редици, които стигаха до дъното на помещението, а децата се стекоха в предната част, настанявайки се на пода. Аз си намерих място до задната стена с останалите дюри, притиснала длан до туптящата си ръка. Още сурови очи се спряха върху мен.

Всички притихнаха, когато жената в кехлибарената рокля се изправи, прокарвайки пръсти през дългата си до кръста златна коса, прошарена с посребрели кичури.

— Видр, ела.

Едър мъж с остра черна брада се изправи и всички останали сториха същото. Той се усмихна, заемайки мястото си до талата с ръка върху дръжката на меча си. Когато лицата на риките се обърнаха към него, разбрах, че беше водачът на селото.

— Добре дошли! — провикна се. — Добре дошли у дома!

Даде им знак да седнат и те се подчиниха, отпускайки се на пейките почти като един.

Талата му подаде клетката и той й кимна, оставяйки я на олтара пред огъня. Повдигна капака и извади совата. Докато птицата пляскаше с крила, жената постави пред себе си голяма дървена купа и бронзова кама.

Вдигна острието, поглеждайки совата в лицето.

— Благодарим ти, Тора, задето върна воините ни у дома — отекна гласът й над събралите се рики, откривайки ме в дъното на помещението.

Видр вдигна птицата и талата допря върха на камата до гърдите й, натискайки внимателно между костите. Пронизителен крясък проряза тишината, а после птицата се отпусна безжизнено и Видр вдигна над купата тялото й, от което шуртеше кръв.

Събралите се рики задумкаха по пейките, удряйки с кокалчета по дървото. Звукът беше като крила, пърхащи в гърдите ми. Когато и последната капка кръв се отцеди, Видр остави неподвижната птица върху масата и си седна.

— Добре дошли на Адалгилди!

Гласът на талата отекна в ритуалната къща. Ала вместо да насочи вниманието си към мъжете и жените на пейките, тя се отпусна върху каменния олтар и се приведе напред, вглеждайки се в лицата на децата. Те се изпънаха, сядайки на пети, и си зашепнаха.

— Събрали сме се тази вечер, за да почетем нашите воини. — Очите й се плъзнаха по тях, пламтящи от гордост. — Горим равнеца в памет на онези, които не се завърнаха. Благодарим на Тора за техния живот и за смелостта им. — От звука на юмруци, думкащи по дървените пейки, разнесъл се отново, стаята сякаш стана по-малка. — За да разберем заслужената почит, трябва да си спомним историята на Тора. Да си спомним защо се бием.

Тя протегна ръце около дребната си фигурка и започна:

— Тора се родила от планината при голямото изригване, създало дома ни. Родила се от пламъците и пепелта. От разтопените скали тя създала своя народ и го заселила в планината. Нарекла го рики заради силата и могъществото му. Ала мирът не траял дълго. — Гласът й се понижи. — Сигр, богът на фиорда, видял какво е сторила Тора и сърцето му се изпълнило със завист. Той изпратил хората си в планината, за да сринат онова, което Тора била съградила. Родила се кървава вражда и Тора се врекла във вечно отмъщение на Сигр. Изпратила риките в заливите на голямото море, за да унищожат аските. Оттогава на всеки пет години ние се изправяме срещу тях на бойното поле, за да донесем слава на Тора — свърши тя и сплете ръце пред себе си.

Историята беше различна от онази, която разказваха аските, но краят беше същият. Омразата към риките стигаше до мозъка на костите ни. Вдъхната ни от Сигр. Онова, което бе започнало като скарване между боговете, се бе превърнало в жажда за отмъщение, кръвна вражда. Всеки пет години губехме онези, които обичахме. И прекарвахме следващите пет години, броейки дните до онзи миг, когато щяхме да накараме риките да ни платят за болката. То бе огън, горящ непрестанно в мен.

— Воините ни донесоха почит на Тора този боен сезон. Сразиха враговете на нашата богиня. Така, както един ден ще сторите и вие. Всички вие. — Тя се изправи и ръбът на полите й се развя над камъните. — И Тора е доволна.

В стаята изригнаха викове и аз се притиснах до стената, наблюдавайки изпод полуспуснати клепачи.

— Да, Тора е доволна и ние трябва да почетем бойците, които ни донесоха нейното благоволение. Елате.

Децата се изправиха и се изсипаха по пътеките, откривайки семействата си.

Когато подът се изпразни, воините рики в другия край на ритуалната къща пристъпиха напред; семействата им вдигнаха поглед към тях и очите ми намериха Ири, който стоеше до Фиск в далечния край на стаята. Воините тръгнаха по пътеката под погледите на останалите, в очите на мнозина от които имаше сълзи. Няколко дюри донесоха кошници с кедрови гирлянди от дъното на стаята и ги поставиха в краката на талата. Тя приклекна, взе една гирлянда и я вдигна в отворените си ръце.

— Почитаме ви, рики, така, както вие почетохте Тора. Лаг мунд. Ръката на съдбата.

Мъжът пред нея се наведе, така че гирляндата да мине през главата му и тя да я сложи на раменете му. Когато той се изправи, талата потопи пръст в купата с кръвта на совата и докосна мястото между ключиците му. Той се поклони пред нея, излезе от редицата и се върна на мястото си, докосван от множество ръце, докато вървеше. Тъмното червено петно на кръвта под гърлото му лъщеше върху кожата му.

Талата повтори същите думи на жената, следваща в редицата, и постави гирлянда около раменете й. След като я благослови с кръвта на приношението, дойде ред на Фиск. Тя докосна лицето му и каза меко:

— Почитаме те, рики, така, както ти почете Тора. Лаг мунд.

Той я погледна, навеждайки се ниско, та тя да може да сложи гирляндата около раменете му, а после го мацна с кръвта там, където се отваряше яката на туниката му. Вместо да се върне на мястото си, той се дръпна настрани, правейки място на Ири.

Усмивката на талата стана по-широка, когато погледна в светлото лице на Ири.

— Почитаме те, рики, така, както ти почете Тора. Лаг мунд.

Думите й отекнаха в мен като свистенето на полетяло острие, порязвайки ме дълбоко.

Защото Ири не беше рики. А аска.

Не беше неин. А мой.

Задържах дъха си, кършейки ръце пред себе си, докато кожата ми не пламна.

Спомних си начина, по който баща ни гледаше Ири и мен по време на погребалния ритуал за душата на майка ни. Спомних си начина, по който очите му казваха, че сме всичко за него. Бяхме всичко, докато Ири не си отиде. И тогава слънцето в света на баща ми помръкна още повече, изгрявайки и залязвайки с мен. Станала бях неговият син и дъщеря, носех името и честта му. Беше тежка отговорност, но аз я носех сама. Знаех, че макар че никога нямаше да го каже, част от него ме държеше отговорна за смъртта на Ири. Защото наистина бях.

Аз бях неговият партньор в битка и това означаваше, че съм отговорна за него. Моя работа беше да го опазя жив. Би трябвало да дам собствения си живот, преди да допусна да бъде отнет неговият. Вината се спотайваше в сенките на всеки мой сън. Той беше там, във всеки кошмар. Хвърлила се бях в бойния сезон, готова да отмъстя за брат си. Ала Сигр ме чакаше в Аурвангер, готов да излее яростта си върху мен. И сега ме наказваха за слабостта ми.

Бях се провалила. Разбрах го в мига, в който Ири полетя от ръба.

Талата отметна кичура коса от лицето му, преди той да се обърне към пътеката. Гледах как гордостта се разлива върху лицето му като слънчева светлина. Избърсах една сълза от бузата си и усещане като от пръст, прокаран по кожата ми, ме накара да примигам. Вдигнах очи към талата и за миг ми се стори, че погледът й беше върху мен.