Адриен Йънг
Небе в дълбините (10)

Глава 10

Не мигнах от страх, че вратата може да се отвори отново.

Паренето под нашийника се усили, прониквайки дълбоко в кожата ми. Обух си ботушите и останах да седя сама в празната плевня, приковала очи в затворената врата. Прекарала бях часове наред, стиснала остро парче дърво, откривайки вените, през които животът най-бързо щеше да изтече от тялото ми. Ако отнемех живота си, Сигр може би щеше да ме приеме. Нямаше да бъда принудена да стана дюр. Ала думите на Ири не ми даваха мира. Представях си баща ми, остарял, сам в къщата ни във фиорда. Вече беше изгубил майка ми и Ири. Аз бях всичко, което имаше. Мисълта да го изоставя бе повече, отколкото бях в състояние да понеса.

Можех да оцелея през зимата. Можех да се върна в Хюли, при баща ми и Мюра. Можех да спечеля обратно честта си.

Стъпки, хрущящи в снега отвън, ме накараха да се изправя и аз посрещнах Фиск на крака, когато той отвори вратата. С нахлулата светлина видях, че отвън се сипе тихо сняг, част от снежинките бяха полепнали по косата му.

Вратата се затвори зад него и той ме изгледа продължително, очите му като че ли търсеха нещо в моите.

— Ири казва, че не бива да се тревожа, че ще изложиш семейството ни на опасност.

Ири беше лъжец. Не бих се поколебала да убия когото и да било от тях, ако вярвах, че това ще ми помогне да се прибера у дома, но вероятно нямаше.

— Спасих ти живота. Надявам се, че това е достатъчно добра причина да му повярвам.

Притиснах език до небцето си.

— По мои сметки, повече пъти се опита да отнемеш живота ми, отколкото да го спасиш.

Минах покрай него, отворих вратата и излязох навън. Коленичих, взех шепа сняг и го притиснах до врата си, там, където кожата ми беше покрита с мехури. От гърдите ми се откъсна дълга, съскаща въздишка, докато се опитвах да дишам през болката.

Той пое по пътеката и краката ми го последваха в посоката, по която бяхме дошли предишния ден. Очите ми обхождаха склона. Селището се разстилаше над нас, къщите се издигаха една над друга в неравни редици. На върха на хълма се извисяваше ритуалната им къща, също като в нашето село. От покрива й нагоре се проточваше дим и се губеше в мъглата, обгръщаща върховете на дърветата.

И този път хората наоколо ни зяпаха, докато крачехме в сипещия се от небето сняг, спрели онова, което правеха, за да видят как следвам Фиск като куче през селото им. Не срещнах очите им. Бях обезчестена. Слаба. И те всички го знаеха.

Къщата се намираше на един хълм, близо до редица дървета. Беше по-голяма от някои от другите, със стени от дълги, тънки летви и сламен покрив. Фиск не ме изчака да вляза. Отвори вратата и изчезна, оставяйки ме навън.

Нищо не ме спираше да навляза между потъналите в сняг дървета. Нищо не би спряло и някой рики да забие ножа си в мен. Вероятно бях убила неколцина от това село. И по всяка вероятност щеше да се наложи да убия още няколко, преди да се махна от тук.

Бавно прекрачих прага, посягайки инстинктивно към ножа, който от дни насам не висеше на кръста ми. Ири седеше, приведен над една дървена маса, с чук и купчина животински кожи. Погледна ме с крайчеца на очите си и отново се залови за работа, но аз видях напрежението, обтегнало мускулите му под туниката. Прииска ми се да грабна една от горящите цепеници в огъня и да я запратя по него.

По-възрастна жена стоеше до масата в средата на главната стая и месеше тесто. Избърса набрашнените си ръце в изцапаната със сажди престилка, която носеше над червената си вълнена пола, и ме погледна. Тъмната й, посивяваща в корените коса бе прибрана в дълга плитка, увита около главата й, ала очите й бяха искрящо сини, като тези на Фиск.

— Значи, ти си момичето аска? — Спря очи върху ръката, привързана до гърдите ми, и стисна устни. — Какво се случи?

Погледнах към Фиск, който ядеше, облегнат на стената.

— Прострелях я — отвърна, без да вдигне поглед от купата.

Очите на жената се разшириха.

— А после си я купил?

Той кимна в отговор, все така, без да си даде труда да ни погледне.

Над мен се разнесе изскърцване и две големи очи надникнаха над ръба на таванското помещение, наблюдавайки ме изпод разчорлена тъмна коса.

— Аз съм Инге. — Жената наклони замислено глава на една страна. — Ще трябва да погледна ръката ти. Гладна ли си?

Поклатих глава, извръщайки очи от нея.

Тя извади дървената лъжица от тенджерата и потропа по ръба й, усмихвайки се.

— Халвард, слез долу.

Над нас се разнесоха стъпки и малко момче скочи от дървената стълба, която водеше до спалното таванско помещение. Очите му не се откъсваха от нашийника около врата ми, докато прекосяваше стаята.

Инге го потупа по гърба и му подаде лъжицата.

— Разбърквай, докато погледна ръката на момичето аска.

Аз направих стъпка назад към вратата.

Фиск дояде храната си и остави купата, а Ири се изправи, за да го последва. Излязоха навън, оставяйки вратата отворена, така че можах да видя как Фиск бръкна в едно ведро и сложи голяма сребриста риба върху една дървена маса. Без да откъсва очи от мен, извади ножа си и разпори корема й. От другата страна на масата, Ири стори същото.

Инге сложи една купа върху масата и приготви връзка билки, накисвайки ги така, както го беше направила Руна. Когато се приближи до мен, аз притиснах гръб до стената.

Тя спря и отпусна ръце.

— Искам просто да я промия.

Естествено, че искаше. Бях безполезна, докато ръката ми беше в това състояние.

Приближих се до масата, оглеждайки стаята. Къщата изглеждаше така, сякаш в нея бяха живели поне няколко поколения. Някои от гредите по стените бяха по-нови, заменени наскоро, ала повечето бяха посивели от много зими и дъждове. Дълъг плот минаваше по протежение на едната стена, под него имаше храна в бурета и зеленчуци, висящи от кукички. От другата страна на огъня имаше три затворени сандъка, в които вероятно съхраняваха оръжията си.

Седнах бавно, придържайки ръката си неподвижна, и Инге разви превръзката. Впих пръсти в ръба на пейката, когато тя бавно я свали надолу, слагайки дланта ми в скута ми. Кожата, покриваща рамото ми, беше тъмнолилава, все още подута, но не така червена, както преди два дни. Опитах да забавя дишането си и замигах, за да прогоня паренето зад клепачите си. От начина, по който ме докосваше, усещах, че е лечителка. Може би онази, при която Руна се учеше. Беше съсредоточена, почиствайки внимателно кожата, преди да покрие раната с нещо, което приличаше на пчелен восък. Наведох глава, за да го помириша.

— Същото е, което е и в тенджерата — кимна към огъня тя.

Момчето стоеше над пламъците, бъркаше бавно и ни гледаше.

— Това е Халвард.

Тя се приведе над ръката ми и аз се дръпнах назад. Близостта й ме караше да се чувствам неловко.

Когато освободи ръката ми от туниката, пръстите й се плъзнаха по кожата на врата ми там, откъдето тръгваше болката от изгореното. Тя прекрачи прага и приклекна, за да напълни парче плат със сняг, след което го сгъна.

— Вземи. — Притисна го до изгореното и вдигна ръката ми, за да го задържа, докато тя отново се зае с порезната рана. — Руна не ми каза, че се е погрижила за теб. — Очите й се плъзнаха по шевовете. — Изглежда добре. Ще ги свалим следващата седмица. — Дотогава лицето ти ще изглежда по-добре. — Тя улови ръцете ми в своите и ги завъртя, за да огледа кожата, покрита с мехури там, където ме бяха завързали за каруцата. — Както и това. Но рамото ще отнеме по-дълго.

Когато не отговорих, тя се приведе, за да срещне очите ми. Искаше ми се да сграбча кичур от косата й в юмрука си. Да блъсна лицето й в масата.

Тя пъхна ръката ми обратно в туниката и я намести, преди отново да я превърже.

— Ще останеш при нас; ще ти постеля нар на тавана. На твое място бих стояла настрани от всички извън къщата.

Изправи се и отиде до голяма желязна тенджера в другия край на масата, където напълни с нещо една дървена купа. Вдигна поглед към мен, прехапвайки вътрешната страна на устната си, преди да погледне през рамо към Фиск, който все още стоеше навън и чистеше рибата. Когато отново проговори, гласът й беше по-тих:

— Не знам защо Фиск те е взел, но по всичко личи, че скоро отново ще бъдеш изтъргувана. Дотогава ще ми помагаш из къщата. Не е нужно да говориш. Но ако ще те храня, трябва да работиш.

Постави купата пред мен, слагайки ръце на заоблените хълбоци под тънкия си кръст. Изчака ме да я погледна.

— И ако донесеш проблемите си в тази къща, аска, няма да напуснеш тази планина жива.