Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (75)

73.

— Имам нужда от храна и алкохол, не задължително в този ред — оповести Кайли веднага щом Кейтс излезе. — Ти участваш ли?

Арестувал съм много умни хора, направили глупави неща, и понякога ми се е искало да ги сграбча и да ги попитам: „Какво, по дяволите, си мислеше?“. Но вече знам отговора. Хората невинаги мислят.

Ето защо 24 часа след като Черил си тръгна от апартамента ми и 15 часа след като Гери ме предупреди, че Кайли си играе на „тука има, тука няма“ със своя брак и с либидото ми, реших, че трета поредна вечер черпене с бившето ми гадже е точно каквото предписва докторът.

— И още как — казах.

Взех си един горещ душ, намерих в шкафчето си някакви сухи дрехи и се вмъкнахме в патрулна кола, за да ни закара до „Ти Бар Стейк енд Лаундж“ на Трето авеню.

— Никога не съм работила по случай на отвличане — въздъхна Кайли, след като си поръчахме храна и се озовахме с питиета в ръцете. — Но съм гледала много такива филми. Знаеш ли каква е разликата между киното и реалността?

— Ще рискувам да предположа: пуканките.

— Говоря сериозно, Зак. Във филмите, когато семейството си върне детето, винаги настават прегръдки, целувки и сълзи на облекчение… А Хънтър и Джанел Олдън дори не се появиха в участъка, за да му кажат „здрасти“. Двама души бяха убити. Техният син се измъкна и оцеля. Къде беше сълзливото събиране?

— Джанел не си беше у дома, когато отидохме, така че може би дори още не е научила. А разбирането на Хънтър за щастлив край може би е да прегръща и целува парите, които не се е наложило да плати на похитителя.

— Или за Хънтър краят не е щастлив. Защото независимо дали Трип участва в схемата на Медисън за изнудване, или не, той знае много за своя старец.

— Мислех, че имаме сделка — възроптах. — Никакви полицейски приказки на масата.

— Няма проблем — съгласи се тя и удари здрава глътка от своята кола с „Джак“. — За какво друго можем да говорим? Чу ли се с Черил днес? Какво ще кажеш за това, че моят откачен съпруг се появи без предупреждение? Адвокатът по развода ми поиска петнайсет хиляди долара авансово. Смяташ ли, че трябва…

— Ти печелиш. Дай да поговорим за случая.

— Кейтс смята, че е приключен — каза Кайли.

— Права е. Имахме двойно убийство и го разкрихме. Същевременно разнищихме и отвличането, за което ни беше казано да стоим настрана.

— А Трип Олдън имаше дяволски късмет, че не ги послушахме.

— За съжаление, не дават медали, когато не слушаш, иначе щеше да имаш пълен шкаф. Кайли, познавам те. Не искаш да си говорим за случая. Имаш теория и се опитваш да ме преведеш по пътя, за да стигна сам до нея, но мозъкът ми е скапан. Така че защо не я споделиш, преди да съм го полял и с алкохол.

— Добре. Мисля, че Трип Олдън беше прав. Медисън е щял да го убие и смятам, че животът му все още е в опасност.

Оставих питието си на масата. Тя получи цялото ми внимание.

— Следи ми мисълта — продължи. — Медисън отива в къщата и Хънтър се съгласява да плати откупа. Синът му е вързан във вана. Защо не слиза долу, за да успокои малко хлапето си, че ще бъде освободено?

— Защото е кофти баща.

— Добре, тогава същият въпрос има и друга страна. Той току-що е кихнал милиони, за да спаси живота на Трип. Последното нещо, от което се нуждае, е момчето да стори някоя глупост, така че да го убият. Защо Хънтър не слиза в гаража, за да го убеди да кротува само още едно денонощие? Той е умен бизнесмен. Не би ли било това интелигентен начин да защити инвестицията си?

Беше ме превела по пътеката и не ми харесваше докъде бях стигнал.

— Искаш да кажеш, че хлапето знае твърде много и Хънтър е искал да умре?

— Не само е искал, а и е бил готов да плати на Медисън, за да го направи. И щеше да се отърве безнаказано.

Отчаян баща плаща откуп, но похитителят не изпълнява сделката и убива сина му.

Преди да успея да осмисля теорията й, телефонът ми иззвъня. Беше сержант Макграт.

— Зак, Боб се обажда.

— Щом си говорим на малко име, значи имаш нужда от услуга. Какво искаш?

— Ключа от колата на Олдън. Вкараха я в гаража, но не могат да я запалят без онзи малък чип, който ти дадох.

— Всъщност го даде на партньорката ми.

— Е, така де… Улесни ми живота, поискай го от нея.

— Макграт е — обясних на Кайли. — Ключът от майбаха у теб ли е още?

Тя се зарови в джоба си и го пусна на масата.

— Тук е — казах. — А добрата новина е, че няма и драскотина по него. Изпрати някой униформен в „Ти Бар“ на Седемдесет и трета и Трето и целият е твой… Боб.

Вдигнах ключа за халката. На нея още висеше и златният кръст на Питър.

— Мисля, че трябва да го откачим и да го върнем на Патрис — казах.

Хванах кръста и започнах да го вадя от халката. Беше стегнат, затова натиснах леко. Но натискът се оказа прекален и той се счупи на две парчета.

— Опа — възкликна Кайли.

— Не, мисля, че е направен да се разглобява — съжалих.

И го приближих до блещукащата свещ, за да го разгледам по-добре.

Долният край на кръста се беше изплъзнал като ножница на меч. Само че вместо острие вътре в ножницата имаше USB порт.

— Не е обикновено разпятие — изрекох с тих глас и го подадох на Кайли. — Флашка е.