Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (71)

69.

Напрегнах се в очакване на гърмежа, осъзнал, че имаше само две възможности. Или Медисън щеше да ни убие и двамата с един изстрел, или щеше да повали Кайли и да използва следващия куршум за мен.

Но съществуваше и трета възможност, за която въобще не бях помислил.

Медисън стреля и на прозореца разцъфна мрежа от пукнатини, наподобяваща паяжина. Но стъклото не се разби. Той стреля още два пъти, ала куршумите не можаха да го пробият.

И тогава си спомних небрежното подхвърляне на Сайлъс Блекстоун, когато се опитваше да ни впечатли колко богат е клиентът му. Не бяхме в някакво просто купе на колела за четиристотин хиляди долара. Лимузината беше бронирана, а прозорците — устойчиви на куршуми.

Майбахът на Хънтър Олдън беше спасил живота ни.

Райън Медисън застина изумен. Свали пистолета и изведнъж осъзнал, че има пред себе си две много ядосани ченгета, направи единственото, което можеше.

Побягна.

От източната страна на езерото имаше стълбище, но то беше поне на стотина метра, а дъното беше покрито с лед. Така че той се насочи натам, където неговият ван беше излетял във въздуха, като стреляше назад тичешком.

Поисках подкрепление по радиостанцията, после двамата изпълзяхме от колата и се прикрихме зад подсилените със стомана врати.

— За да се покатери по брега на езерото, и двете му ръце трябва да са свободни — извиках. — Веднага щом прибере оръжието, ще го последвам. Ти ще ме прикриваш.

Медисън стреля още веднъж към нас.

— А ако е възможно, ще се опитам да го заловя жив — казах.

— Сега — даде ми знак тя.

Медисън, който беше стигнал до западния край на езерото от бетон, пъхна пистолета си под сакото и постави ръце на стената.

Изскочих иззад вратата и се затичах към него.

Мислех, че ще му е трудно да се изкачи, ала този тип показа невероятна пъргавина. Бързо се набра, прехвърли се през ръба и след секунда вече стоеше на брега, насочил пистолета си към мен.

Хвърлих се на земята и куршумът изрови бетона на педя от главата ми.

Кайли стреля по него.

— Пропусна, кучко — изкрещя той.

Но знаех, че не беше така. Кайли беше най-добрият стрелец в класа ни в Академията, не беше в стила й да пропуска. Просто опитваше да привлече огъня му, за да мога да стигна до него.

Чувах сирените и виждах как мигащите светлини навлизат в парка откъм Източна седемдесет и втора улица.

— Медисън — извиках. — Заобиколен си. Хвърли пистолета.

— Гледал съм прекалено много филми, Джордан — отговори той. — Да се предадеш, е много невзрачен финал.

Той стреля по мен. Куршумът отново мина на сантиметри. Претърколих се.

— Зак? — извика Кайли.

Произнесе само името ми, но бяхме партньори достатъчно дълго време, за да разбера какво имаше предвид.

— Направи го — изкрещях.

Кайли се изправи и стреля над вратата на майбаха. Куршумът проби малка чиста дупка точно под челюстта на Медисън и излезе през тила му, разпръсквайки кървави парчета.

От гърлото му се изтръгна някакво гъргорене и той остана за миг замръзнал, с вдигнати ръце. После тялото му се килна напред към езерото и мъжът се стовари по очи върху бетонираното дъно.

Това ми напомни за първия път, когато видях Райън Медисън. Той подскачаше по бюрото в класната стая като Кинг Конг и се бореше с въображаеми самолети. После, смъртно ранен, положи внимателно отвлечената кукла „Барби“ в нозете си и рухна на пода.

Погледнах Кайли. Тя вървеше към мен, а премигващите светлини от струпващите се полицейски коли хвърляха отблясъци в русата й коса. За пореден път красавицата беше убила звяра.

— Да вървим — каза тя.

— Да вървим ли? Кайли, ти току-що уби човек. Беше при самозащита, но не можеш да си тръгнеш ей така…

— Зак, чуй ме. Ще пиша обяснения за тази бъркотия поне седмица и половина, но проклета да съм, ако започна сега. Трип Олдън още се укрива. Ако не го заловим, може да ни се изплъзне завинаги.

Тя се насочи към брега на езерото. После спря, обърна се и извика:

— Или си с мен, или не си. Решавай.

Последвах я.

— Един въпрос — изкрещях. — Как предлагаш да го открием?

— Първото, което ще ми трябва — заговори тя, катерейки се по брега, — е кола.