Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (65)

63.

Таксито занесе по Трето авеню и едва не се блъсна в автобуса по линия М 101. Хънтър заудря по преградата.

— Да ни убиеш ли се опитваш?

Шофьорът се засмя.

— Съжалявам. Не толкова сняг в Бангладеш.

— Е, може би трябва да помислиш дали да не се върнеш там…

Телефонът на Хънтър иззвъня.

— Да — тросна се той.

— Господин Олдън, обажда се сержант Макграт от Деветнадесети участък. Колата ви е освободена. Можете да изпратите някого да я вземе по всяко време.

— Да изпратя някого ли? Не, сержант — вие я отмъкнахте, значи вие ще я върнете обратно. Просто използвайте дистанционното за гаражната врата в колата, а после излезте през страничната врата на гаража. Можете ли да се справите с това, или трябва да се обадя на шефа на полицията?

— Не, сър. Ще намеря някой да я закара до дома ви.

— Само се уверете, че знае какво ще кара. Този автомобил струва повече пари, отколкото десет ченгета получават за една година. Не искам да виждам нищо ударено или одраскано.

— Да, сър — отговори Макграт.

Таксито спря при „Ийст Ривър Плаза“, на входа откъм Сто и седемнайсета улица, и Хънтър навлезе в огромния търговски комплекс за първи и както се надяваше, последен път в живота си.

Последва указателите до „Костко“ и подаде официалния документ за достъп на усмихнатата служителка пред главния вход.

— Къде е бързото хранене? — попита.

Тя му показа и Хънтър се насочи нататък. Трип седеше на една странична маса, с парче пица и безалкохолна напитка пред себе си.

— Стани — нареди Хънтър.

— В случай че си забравил, аз провеждам тази среща — отговори Трип. — Седни.

— Не и докато не се уверя, че не носиш микрофон.

— Микрофон ли? Вероятно си мислиш, че всички са сбъркани като тебе.

Трип се изправи и за втори път този ден се остави да го претърсят.

— Какво искаш? — изръмжа Хънтър, когато двамата седнаха.

— Ти си майстор в преговорите. Мислех, че ще преговаряме.

— Добре, ето последното ми предложение — каза Хънтър. — Ти няма да получиш нито цент и ще преструктурирам така собствеността си, че когато умра, да останеш беден като църковна мишка.

— Когато умреш? — изгледа го Трип. — Ти отиваш в затвора. А щом светът разбере какви си ги натворил, се съмнявам, че ще преживееш първата нощ. И дори да те сложат в единична килия, не бих се изненадал, ако те убие някой от надзирателите.

— Нямаш доказателства, за да ме тикнеш в килията.

— Нямам ли? А какво ще кажеш за всеки телефонен разговор, който си провел с твоя швейцарски адвокат, господин Йост. Слушах ги. Отначало си помислих, че правиш някакви безумни високорискови инвестиции, но ти звучеше толкова самодоволно — сякаш знаеше предварително какво ще се случи. Изглежда е било точно така.

— Самоувереността не е престъпление — каза Хънтър.

— Ала това не е всичко: отне ми седмици търсене из архивите ти, докато най-накрая докопах златната жила — срещата на Търкс и Кайкос. Даже си я записал. Глупав ход, Левит. И си запазил записа. Още по-глупаво. Но разбирам защо си го направил. Не обичаш да губиш. Нещо повече, мразиш някой друг да печели. Този запис е бил застраховката ти. Смяташ, че ако те хванат, можеш да го използваш, за да се пазариш. Ако Национална сигурност успее да залови човека, който е организирал аферата „Гутенберг“, може и да отървеш смъртната присъда.

Хънтър се засмя.

— Не знам какво си въобразяваш, че си намерил — бавно изрече той, — но ще се погрижа да потърся тази така наречена златна жила веднага щом се прибера вкъщи. Тази среща приключи.

Хънтър понечи да се изправи.

— За толкова тъп ли ме смяташ? — спря го Трип. — Смяташ ли, че можеш просто да изтичаш у дома и да унищожиш доказателствата? Имам всичко, татко. Телефонните обаждания до адвоката, срещата в Търкс и Кайкос — всичко е на една флашка.

— А ти и твоят съзаклятник Каин възнамерявате да ги споделите със света, независимо дали ще ви платя, или не.

— Няма повече Каин — прекъсна го Трип. — От известно време е извън играта. А аз промених решението си за публичността.

Хънтър се облегна назад.

— И какво означава това?

— Значи, че колкото и да искам да те накажа, обичам дядо си прекалено много, за да унищожа името му, наследството му и всичко, за което се е трудил цял живот. Готов съм да запазя тайната. Но това ще ти струва нещо.

— Колко?

Трип удари с юмрук по масата.

— Колко мислиш, задник? Знаел си точно какво ще се случи. Но не си предупредил никого. Стоял си и си го оставил да се случи. Колко ли? — Момчето понижи глас до дрезгав шепот. — Един милиард шибани долара. Всеки цент, който си спечелил, като си се възползвал от мизерията на всички останали.

— Ти си луд.

— О, не, татко. Аз съм повреден, но не съм луд. Искам още в понеделник сутринта да създадеш фондация на името на мама. И тогава, като великодушен филантропски жест, ще финансираш фондация „Марджъри Олдън“ с един милиард долара в памет на покойната си съпруга и ще посочиш своя син за председател на Управителния съвет.

— И какъв е твоят велик план, господин председател?

— Ще използвам парите за поправяне на щетите, които си нанесъл.

— Обзалагам се, че ще го направиш. А какво ще стане с мен?

— С теб ли? Ще бъдеш герой. Твоята снимка ще бъде по първите страници на вестниците в Америка. Добродетелният Хънтър Олдън, милият и щедър глобален хуманист. И само аз ще знам какъв долен и отвратителен мръсник си всъщност.