Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (6)

4.

Хънтър Олдън ни въведе в едно от онези просторни фоайета, които повечето хора виждат само по филмите. Бях научил достатъчно, за да разбера, че право пред нас се разкриваше онова, което наричат стълбище пеперуда. Или както ние, бедняците, казваме — извитото нещо, по което можеш да се качиш горе от двете страни.

По текстурата си личеше, че подът е от дърво, но блестеше като абаносови клавиши на пиано. Над главите ни висеше кристален полилей, окачен на таван с изящно резбована облицовка. Отляво грееха двойка лакирани дървени врати с вградени сребърни лайстни и огледала със скосени ръбове.

В контраст с монохромните черни и сиви тонове влизаше единствено великолепната коледна елха, която беше сезонният визуален акцент на помещението. Тя се извисяваше покрай перилата от ковано желязо на балкона на втория етаж и би изглеждала като у дома си и в Белия дом, така както и тук, на Осемдесет и първа улица. Сякаш бяхме попаднали в празничния брой на „Аркитекчъръл Дайджест“.

— Съжалявам за Блекстоун — каза Олдън, като затвори входната врата. — Той може да е дразнещ дребен задник, но е добър в онова, което върши.

— И какво по-точно върши? — попита Кайли.

Ако в представите ни се мержелееше обиколка из покоите на Олдън, тя беше отменена рязко. Хънтър се закова на входа.

— И защо, по дяволите, се интересувате, това ваша работа ли е, детектив? Семейството ми е съсипано от тази трагедия. Питър беше с нас от 23 години. Казаха ми, че сте най-добрите ченгета, които департаментът може да предложи, а вие започвате с безотговорен въпрос, който просто си е едно нахлуване в личния ми живот.

Някои ченгета тутакси щяха да се извинят, но Кайли беше генетично увредена откъм подобни любезности. Тя пристъпи към него.

— Господин Олдън, не бях предвидила този въпрос за начало, но когато виждам „дразнещ дребен задник“ като Блекстоун в дома на жертва на убийство, искам да знам какво прави тук. Така че съжалявам за загубата ви, но понеже и двамата искаме да разберем кой е убил Питър Шевалие, нека ви попитам друго…

— Аз също имам няколко въпроса.

Той се извърна от нея и се втренчи в мен.

— Кажете ми: грабеж ли е било? — Придаде на гласа си по-уважителен тон, запазен за човека, който играеше „доброто ченге“. — Надявам се, че не са го убили, докато се е опитвал да защити колата ми. Застрелян ли е? Или е намушкан?

— Не, сър — казах. — Изглежда, че господин Шевалие е бил удушен и после обезглавен.

Това бе нещо, което Блекстоун не би могъл да му каже, и Олдън неволно отстъпи назад.

— Обез… Аз… не знам какво да кажа.

— Може да започнете, като ни разкажете за Питър. Имаше ли врагове?

— Имаше донякъде репутация на женкар. Вероятно е ядосал не един съпруг или гадже през живота си.

— И то така, че да го убият?

— Детектив, аз съм негов работодател, а не приятел по чашка. Знам само това, което току-що ви казах.

— Използвал ли е някога колата ви за лични нужди?

Той ме изгледа, сякаш се бях изплюл в чая му. Очевидно си мислеше, че не знам нищо за границите между горния етаж и сутерена.

— Никога — изсумтя.

— Следователно е работел за вас, когато е бил убит. Можете ли да ни кажете какво е правил сам на празния паркинг на „Уест Сайд Паркуей“ в този час на нощта?

Той повтори въпроса — сигурен признак, че предпочита да не отговори. Ала вече го бях притиснал в ъгъла. „Нямам представа“ не беше вариант.

— Обяснението е просто — каза той след известно мълчание. — Около 6:30 вечерта вчера получих съобщение от моя син Трип, че колата му се е повредила, затова изпратих Питър да го вземе.

— Тогава Трип сигурно е един от последните хора, видели Питър жив — намеси се Кайли, надушила, че Олдън преминава в отбрана.

— Не, така и не са се свързали — продължи той бързо. — Трип ми се обади късно вечерта и каза, че Питър не го е намерил. В крайна сметка успял да повика един от приятелите си да го вземе и прекарал нощта в дома на момчето.

— Какъв автомобил кара синът ви? — заинтересува се Кайли.

— Един от онези безполезни хибриди. „Приус“ — син на цвят, а може би зелен, не си спомням добре.

— В района нямаше кола, отговаряща на това описание — казах аз.

— Били ли сте в Ривърсайд Парк? — попита Олдън. — Той е огромен. Сигурен съм, че ще се появи отнякъде. Това ли е всичко, детективи? Боя се, че нямам много време.

— Това е всичко, с което разполагаме засега — кимнах.

— Но бихме искали да говорим със сина ви.

— В момента не можете да се свържете с него. Той е в горния клас на гимназията „Барнаби“, а училището има строги правила за мобилните телефони. Но мога да му оставя съобщение.

Той извади телефона от джоба си.

— Разбирам, че Сайлъс засегна темата без никаква тактичност — заговори Олдън, докато натискаше бързото набиране, — но наистина се нуждая от колата си възможно най-скоро. Мога ли да разчитам на вас, за да ускорим… Почакайте, попаднах на гласовата му поща. Здравей, Трип. Снощи се случи нещо с Питър и от полицията са тук, за да го обсъдим. Биха искали да ти зададат няколко въпроса. Обади ми се, когато можеш, и ще уредя среща с тях.

Той затвори.

— Ако ми оставите номера си, ще се свържа с вас веднага щом се чуя с него.

Дадох му картичката си.

— Един последен въпрос. Споменахте, че първия път синът ви се е обадил за проблемите с колата си в 6:30. В този час в парка е тъмно, безлюдно и мразовито. Какво е правил там толкова късно?

— Трип си пада по киното — обясни Олдън. — Затова го помолих да направи една видеоизненада за баща ми, който навършва 70 през март. Мисля, че реши да снима няколко кадъра из стария квартал, където е израснал дядо му.

— Къде точно е това?

Олдън се поколеба.

— Помислете си добре — настоях аз. — Ако баща ви е като моя, сигурно ви е влачил там многократно, за да ви покаже къде е живял като дете.

Припомни си бързо.

— Прав сте. Беше на 530, Западна сто трийсет и шеста улица.

— Това е в Харлем.

— Знам — каза Олдън. — Така историята за бедняка милионер става още по-убедителна. Нямам търпение да видя лицето на баща си, когато му пуснем това видео.

Отново отвори входната врата.

— Звъннете ми да ме уведомите за положението с моята кола. Тя не е просто транспортно средство. Тя е моят мобилен офис. Загубен съм без нея.

Той се усмихна, когато ни видя да излизаме. Май се беше съвзел доста бързо след съсипващата трагедия в семейството си.