Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (49)

47.

Както се оказа, с Кайли в края на краищата се озовахме пред закусвалня. Но вместо да седим в уютно сепаре в „Гери“, зъзнехме в кучешкия студ на паркинга на „Силвър Муун“. И вместо да гледам как Кайли си излива душата за разпадащия й се брак, трябваше да слушам как Чък Драйдън извършва оглед на застреляния Блекстоун.

— Единичен изстрел от 9-милиметров в главата — каза той, като посочи очевидното.

Сайлъс беше получил само един куршум. При влизането си беше пробил сравнително чиста дупка в средата на челото му. Ала в изходните рани няма нищо чисто и след като бе преминал през костите, мозъка и тъканите, куршумът беше взривил задната част на черепа му, поради което купето на аудито изглеждаше така, сякаш вътре бе избухнала тенджера под налягане.

— Блекстоун е познавал човека, който го е убил — заключи Кайли.

— И как го установихте, детектив? — попита Драйдън.

— Ако непознат почука на прозореца на колата ви, ще го отворите само на няколко сантиметра. А този е спуснал до долу. Плюс това пистолетът на Блекстоун си е в кобура, така че той не само е познавал убиеца, но и вероятно му се е доверявал или поне не се е плашел от него.

Чък изглеждаше озадачен.

— Интересна теория, но предпочитам по-емпирични доказателства.

— Тогава с всички средства ми събери емпирични доказателства за стрелеца — ядоса се тя. — Само че междувременно ще трябва да разчитам на необосновани догадки.

— И ти ли допускаш, че Трип го е направил?

— Преди няколко часа и през ум нямаше да ми мине, че Трип ще стреля с електрошоков пистолет по Оги Хофман. Сега вече не знам на какво е способен. Блекстоун някак си е съобразил къде е той и го е следил. На седалката има бинокъл. Да видим дали ще можем да разберем какво е наблюдавал.

Започнахме с жената, която беше открила тялото. Лесли Стърн тъкмо влизала в паркинга, когато забелязала отворения прозорец на колата на Сайлъс. Надникнала вътре, обадила се на 911, разказала на диспечера какво е видяла, след което хукнала в закусвалнята, за да каже на всички останали.

Докато пристигнат ченгетата, се бяха събрали куп хора с мобилни телефони в ръка и #МъртъвТипвАуди вече набираше популярност в „Туитър“.

После разговаряхме с управителя на закусвалнята. Той беше ядосан, защото в петък вечер паркингът му беше пълен със зяпачи, а нямаше как да превърне тяхното любопитство в пари. Нюйоркската полиция го беше накарала да затвори. Нямаше никакъв смисъл да му обясняваме, че разследванията на местопрестъпления са коз за търговията, затова му показахме снимката на Сайлъс Блекстоун от шофьорската му книжка, която бяхме извадили от базата данни.

— Никога не съм го виждал — измънка недоволният мъж.

— А този? Дадох му да разгледа снимка на Трип Олдън.

Той промърмори „да“, затова го притиснах за подробности.

— Влезе около 4:30. Каза, че има среща с някого, и попита за сепаре. Беше рано, затова му посочих едно до прозореца.

— Бихме искали да поговорим със сервитьора, който го е обслужвал.

Казваше се Дениз и изглеждаше като ветеранка в професията, която винаги е на линия, готова да ти долее кафе още преди да си помолил. Но явно Денис беше по-разстроена и от шефа си. Едва не заплака, когато й показах снимката на Трип.

— О, боже, него ли са застреляли?

— Не — обясни Кайли. — Какво можете да ни кажете за него?

— Поръча си чийзбургер, пържени картофки и пепси. Мило хлапе. Казваше „моля“ и „благодаря“. Ала само това. Тийнейджърите не са много разговорливи, когато сервитьорката е достатъчно възрастна, за да им бъде майка.

— Сам ли беше?

— Отначало. После при него седна някакъв мъж. Беше бял, може би на трийсет и пет. Дадох му меню, но той каза, че няма да остава, затова не му обърнах много внимание. В един момент излезе. Когато се върна, забелязах, че се ядоса на хлапето за нещо. Хвърли двайсетачка на масата и двамата си тръгнаха.

Униформените разпитваха из тълпата, ала слуховете се простираха от престрелка на банди до ревнив съпруг. И не излизаха никакви емпирични доказателства, както се беше изразил Чък Драйдън.

Той ни чакаше, когато се върнахме при аудито.

— Това беше под предната пътническа седалка. — Драйдън държеше лаптоп. — Принадлежи на Трип Олдън. Свалих отпечатъци, но вместо да го занеса в лабораторията, ще го дам на Мат Смит. Имам чувството, че той ще открие повече отвътре, отколкото аз отвън.

Иззвъня телефон. Беше мобилният на Блекстоун. Аз вдигнах.

— По дяволите, Сайлъс — изрева Хънтър Олдън. — Къде си, мътните да те вземат?

— Господин Олдън, аз съм детектив Зак Джордан. Имам някои лоши новини. Господин Блекстоун е бил прострелян. Издъхнал е моментално. Съжалявам за загубата ви.

Казах му какво се е случило.

— Закусвалня в Куинс ли? Та какво е правил там?

— Изглежда, е проследил сина ви. Трип е вечерял тук по-рано.

— Сега при вас ли е? Ще дойда да го взема.

— Не, сър, много неща се случиха, откакто говорихме с вас тази сутрин.

Осведомих го за бягството на Трип от мазето на Държавно училище 114.

— Значи, този тип е заключил сина ми — изпъшка Олдън. — Хлапакът се измъква и вместо да се прибере вкъщи, хуква нанякъде. Така ли излиза?

— Да, сър. Все още го търсим, но вече не се смята за заложник. Изглежда, че е в тайно споразумение с онзи, който се опитва да ви измъкне пари. А сега синът ви е заподозрян в две убийства. Така че този път очакваме много повече сътрудничество. Ако се чуете с него, трябва да се свържете с нас незабавно или ще се смята за подпомагане и съучастие…

Затвори, преди да успея да довърша.