Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (42)

40.

Хънтър пристигна в „Барнаби“ с плика, натъпкан с банкноти, и отиде направо в кабинета на директора.

— Господин Олдън — посрещна го Маккормик с усмивката, предназначена за Голям благотворител, и предпазливост в погледа. — Всички сме толкова опечалени заради Питър…

— Трябва да говоря с един от учителите на сина ми — прекъсна го Хънтър. — Казва се Медисън.

— Ще разбера дали е на разположение — отговори уклончиво Маккормик. — Тримата можем да се срещнем тук, в моя…

— Не тримата. Само аз и Медисън. Защо не проверите дали е на разположение?

— Последвайте ме — предложи Маккормик.

Беше разбрал, че е по-добре да не казва нищо повече.

Изкачиха стълбите до третия етаж и Маккормик го въведе в просторна зала. Там имаше десетина компютърни работни станции, пред всяка от които седеше тийнейджър, приковал поглед в широкоекранен монитор, с уши, покрити със слушалки. Никой от тях не вдигна очи.

Хънтър с отвращение поклати глава. Дванайсет бащи харчат цели състояния, за да могат синовете им да си пропиляват живота, като правят филми, които никой няма да гледа.

— Господин Медисън — извика Маккормик и прекоси залата към учителя, който се бе надвесил над екрана на един ученик.

Размениха по няколко думи и Медисън пристъпи към Хънтър с протегната ръка.

— Казвам се Райън Медисън — представи се той. — Можем да се усамотим в кабинета ми.

Кабинетът му беше малък и претъпкан. Стените бяха облепени с филмови плакати, а рафтовете и по-голямата част от пода бяха затрупани с оборудване за снимки. Медисън седна зад бюрото си.

— Доколкото разбирам, синът ми се е свързвал с вас два пъти след убийството… — Хънтър се отпусна на плетения стол отпред. — Веднъж с есемес, веднъж с гласова поща.

Медисън кимна.

— Е, изглежда, вие сте довереният човек на Трип — каза Хънтър. — Като знам как работи мозъкът му, мисля, че ще се свърже отново с вас.

— Ако го направи…

— Нека да завърша — продължи Хънтър. — Разбирам, че тези два пъти сте направили това, което е трябвало. Да се обадите на ченгетата, за да държите училището настрана. Приемам го. Училището ви плаща. Те ви стимулират да играете по техните правила.

— Господин Олдън, с цялото ми уважение, не съм позвънил в полицията, защото съм на заплата в „Барнаби“. Обадих се, понеже така е правилно.

— И кой ви каза, че е правилно? Ченгетата ли? Всичко, което смятат да направят те, е да тормозят сина ми. Трябваше да потърсите мен. Ала не сте го направили, защото не сте имали стимул. Затова бих искал да променя правилата.

Хънтър бръкна в кожения плик, извади пачка банкноти и я сложи на бюрото на Медисън.

— Това са пет хиляди долара — каза.

Извади втора пачка и я постави върху първата.

— Десет.

Бръкна пак.

— Стоп! — извика Медисън. — Господин Олдън, не приемам подкупи.

Хънтър се усмихна.

— Не ви подкупвам. Окуражавам ви да постъпвате правилно.

Извади още две пачки от плика.

— Нека да започнем нашите нови отношения с двадесет хиляди долара като стимул.

Той плъзна парите по бюрото, като наблюдаваше как очите на учителя се приковават в четирите пачки с бандероли.

Хънтър познаваше този поглед. За работяга като Медисън двайсет хиляди долара, свободни от данък, бяха като печалба от лотарията.

Телефонът пред учителя иззвъня.

— Съжалявам — каза той. — Стационарната линия. Училищни дела — вдигна слушалката. — Филмово студио.

Гласът от другия край избухна в ухото му.

— Господин Медисън, аз съм Трип. Имам нужда от помощ. Съжалявам, че се обаждам на училищния телефон, но номерът на мобилния ви е на моето бързо набиране и не го знам наизуст, затова…

— Господин Бъргър — каза Медисън.

— Не, не, Трип е.

— Господин Бъргър — повтори Медисън. — В момента не мога да говоря. На среща с родител съм — обърна се към Хънтър. — Съжалявам, мистър Олдън. Ще продължим веднага.

— О, по дяволите! Баща ми е при вас?

— Да. Мога ли да ви задържа за минута?

Медисън не изчака отговор. Натисна бутона за изчакване.

После се обърна към Хънтър.

— Господин Олдън, израснах в бедност. Завиждах на деца като Трип. Докато не започнах работа в училище за богати хлапета и не осъзнах, че парите не изграждат характера. Имам четири години да работя с тях и се надявам да успея да оформя…

— Поучавате ли ме? Мислите ли, че въобще ме е грижа за характерите? — ядоса се Хънтър. — Просто ми кажете колко ще струва, за да изтрия от физиономията ви тази усмивчица на светец. Всеки си има цена, Медисън.

— Същото каза и предишният баща, когато постави на бюрото ми пет пъти по-голяма от тази сума. Неговото напушено хлапе не беше свършило работа за пет пари, затова му написах „слаб“. Таткото искаше да му купи „отличен“. Аз не се продавам, господин Олдън. Сега, ако нямате нищо против, трябва да се връщам в класната стая.

— Благодаря ви за отделеното време — процеди Хънтър, докато пъхаше парите обратно в плика. — Когато се осъзнаете, ми се обадете.

Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си.

Медисън вдигна телефона.

— Трип, какво става? Къде си?

— Добре съм. В станцията на метрото съм, на ъгъла на Източен Бродуей и улица „Рътгърс“. Трябва да говорим.

— Трип, няма как да пропусна часовете си. Може да се срещнем след работа.

— Какво ще кажете за онова място, където вечеряхме, след като снимахме сцената с кражбата на кола. Спомняте ли си?

— Да. Ще се постарая да стигна до пет часа.

— Ще бъда там — обеща Трип. — Споменахте ли нещо на баща ми?

— Да, казах му, че съм учител и нямам желание да се забърквам в семейната ви драма. — Медисън въздъхна тежко. — Но изглежда, е неизбежно.