Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (25)

23.

Веднага щом спряхме пред номер 808 на Пето авеню, портиерът изникна и отвори шофьорската врата.

— Идваме да се видим с господин Олдън — каза Кайли.

— От полицията ли сте? — попита той.

— Толкова ли ни личи? — удиви се Кайли.

— Не, не. Просто господин Олдън ме предупреди да внимавам за вас.

Той ни придружи до асансьора.

— Олдън е в триплекса — обясни операторът на асансьора. — Трийсет и първи, втори и трети. Поръчаха да ви закарам на трийсет и втори. Там ще ви посрещнат.

Вратата на асансьора се отвори към нещо като дворцово фоайе, но нямах време да го огледам. Чакаше ни мъж в тъмносив костюм.

— Насам — посочи той. — Останете си с връхните дрехи. Там се замръзва.

Преведе ни бързо през разкош и величие, каквито малцина дори бяха зървали някога, по мраморно стълбище към трийсет и третия етаж. Отвори стъклена врата към огромна тераса, която можеше да бъде описана с архитектурни термини само като дяволски страхотна.

Тук навън беше по-студено, отколкото трийсет и три етажа по-надолу, затова си вдигнах яката и си сложих ръкавиците.

— Той ви чака ей там — кимна нашият придружител и бързо се шмугна обратно в топлото и уютно имение в небето, затваряйки след себе си.

„Ей там“ беше ъгълът на терасата, където мъж в сива парка с подплатена с кожа качулка стоеше зад най-големия телескоп, който някога бях виждал извън планетариума.

— Полицаи, ще отделите ли минутка да погледнете това, преди да започнем? — попита той.

Придърпа ме зад чудовищния телескоп.

— Квадрантидите — каза, докато се навеждах към окуляра. — Януарският метеоритен дъжд. Природната версия на Четвърти юли.

— Не виждам никакви фойерверки — признах си аз.

— Те преминават с прекъсвания. Може да се наложи да почакате около час, но това е най-подходящата нощ на годината, за да ги видите. Междувременно гледате Арктур — четвъртата по яркост звезда в небето. Повечето хора в Ню Йорк не могат да я забележат, но аз купих този изваден от употреба телескоп от университета „Бътър“. Доста впечатляващо, нали? Дайте и на партньорката си да погледне.

— Господин Олдън — каза Кайли, — бих се радвала да съзерцавам звездите с вас цяла нощ, но точно сега имаме съвсем не толкова небесна задача.

— Съжалявам. Случва се да се отплесна по тези неща и да загубя всякаква представа за времето. — Олдън се отправи към вратата на терасата. — Не знам как бих ви помогнал да разкриете убийството на Питър, но ще направя каквото мога.

Икономът ни отвори и пое връхните ни дрехи, а Олдън ни заведе до запалената камина. Изникна камериерка и поднесе три чаши горещо какао.

— Мюриъл Сайкс ми се обади — каза Олдън. — Оплака се, че синът ми отказвал да съдейства. Не разбирам защо, та Питър беше част от семейството. Ще направим всичко възможно да помогнем.

— Благодаря ви, сър — кимнах. — За начало какво можете да ни кажете за личния живот на шофьора?

— Има брат в Хаити. Лекар.

— А приятелите му в Ню Йорк? Работил е за вашето семейство дълго време. Със сигурност трябва да знаете нещо за навиците му — с кого се е виждал, когато е бил свободен. Тези подробности биха ни помогнали.

Олдън се усмихна.

— Знаете ли историята за човека, който минавал покрай лудницата? — попита. — Чувал как пациентите вътре крещят: „13, 13, 13“, ала оградата била много висока и не можел да види какво става. После забелязал дупка в една дъска. Надникнал през нея и — бам! — една пръчка го мушнала в окото, и чул как пациентите заскандирали: „14, 14, 14“.

Отпи глътка какао.

— Гледам си моите работи, детективи.

Правех всичко възможно да се придържам към съвета на кмета „да не бъдем прекалено твърди с него“, ала долових как търпението на Кайли се изчерпа. Явно зяпането по звездите и плоският виц й дойдоха в повече.

— Господин Олдън — каза тя, — имаме основания да вярваме, че внукът ви Трип вчера е бил похитен.

Привлече цялото му внимание. Лицето му на добродушен дядо, нарисуван от Норман Рокуел за първа страница на „Сатърди Ивнинг Поуст“ се преобрази в лице на магнат със стоманен поглед от корицата на „Форбс“.

Отне ни по-малко от пет минути да му споделим цялата история. Той слушаше мълчаливо, докато не споменахме Блекстоун.

— Това миризливо лайно — той е по-скоро измамник, отколкото частен детектив.

— Какъвто и да е — каза Кайли, — синът ви го е наел да открие похитителите. Това е сериозна грешка. Те винаги предупреждават семействата на жертвите да не се обаждат на полицията. А ако ви подпалят къщата, ще ви наредят да не звъните на пожарната. Фактът е, че отвлеченото дете има по-голям шанс да оцелее, ако обърканите родители повикат опитни полицейски специалисти възможно най-скоро.

— Без обаждане за откуп всичко това не е убедително — възрази Олдън. — Засега разполагате единствено със свидетелството на една стара дама и вътрешното си чувство.

— Моите вътрешности обаче ми говорят, че на карта са заложени два млади живота, а синът ви застава на пътя към спасението им — заяви Кайли. — Сър, нужен ни е някой, който да му налее малко ум в главата.

Той поклати глава.

— Само двама души можеха да вразумят Хънтър. Майка му, която почина през 1997 година, и съпругата му Марджъри, която загина в Северната кула на 11 септември.

— Ами вие? — попита Кайли.

— Аз ли? Млада госпожице, синът ми е зрял мъж и по никакъв начин не мога да повлияя на действията му или на поведението му. — Той се изправи. — Моят внук, от друга страна, е на 18 и проклет да съм, ако си легна, докато не разбера къде е и как е. Ще ви се обадя утре сутринта.