Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (22)

20.

Кайли едва дочака да се върнем в колата.

— Мамка му — изруга още щом затворихме вратите. — Ти разбираш ли кой точно се обади на Олдън, докато бяхме там?

— Ай стига, бе — изрекох с възможно най-просташкия тон. — Знам, че завърши първа в класа ни в академията, а аз бях чак шести, ама щото господин Олдън не вдигна, та веднага ми просветна: бил е някой от ония, дето продават боклуци по телефона.

Тя все пак се засмя.

— Добре де, знам, че разбра. Само исках да кажа: не беше ли невероятно? Както си стояхме там, и проклетият евтин телефон иззвъня. Видя ли погледа на Олдън? Не знаеше къде да се дене — ни напред, ни назад. Блекстоун също се притесни.

— Но не и Джанел — уточних. — Беше готова да отговори на обаждането. Според теб това не означава ли, че тя не е наясно с изчезването на Трип?

— Или пък просто реагира като обезумяла майка — знае, че е отвлечен, и би приела обаждането за откупа без значение кой, по дяволите, е в стаята.

Резиденцията „Грейси“ беше само на две минути от дома на Олдън. Представихме се на охраната, поискахме да говорим с кмета и след няма и пет минути бяхме придружени до кабинета й.

Беше същото помещение, заемано от кмета Спелман до полунощ на 31 декември, ала напълно обновено за по-малко от два дни. Стените, килимите и тапицериите бяха заменили сериозното синьо и потискащото кафяво с по-оптимистични, игриви нюанси на прасковено, ментовозелено и бледожълто. Тромавият махагонов команден пост на бюрото беше заместен от елегантна и функционална маса от хромиран метал и стъкло. Но най-важното беше, че вместо изпълнения с притеснения, страхове и апокалиптични предчувствия мъж, потулен зад бюрото, сега там стоеше уверена, ведра жена в ярък тюркоазен костюм с панталони в стил Хилари Клинтън.

— Еха! — възкликна моята партньорка, която никога не се боеше да изрази мнението си. — Госпожо кмет, преобразили сте това място.

— Благодаря. Още не сме завършили — каза кметът, омаловажавайки драматичната промяна. — Как върви разследването за Питър Шевалие?

— Иска ми се да бяхме напреднали повече — съжали Кайли и започна да разказва за поведението на Олдън край басейна.

Сайкс слушаше мълчаливо, докато Кайли не стигна до момента, в който Олдън не вдигна звънящия евтин телефон.

— Странно наистина… — замисли се Сайкс. — Как може да не отговори на телефонно обаждане от човека, който е отвлякъл сина му?

— Навярно играе по правилата на похитителя. Предполагам, че всеки би постъпил така, когато е заложен животът на детето му.

— Аз не бих го сторила — възрази Сайкс. Тя имаше четири деца и ако се съдеше по семейната снимка на стената, цял автобус внуци. — Този арогантен кучи син изолира тъкмо хората, които могат да му помогнат.

— Той изрично ни предупреди, че не иска нашата помощ — обадих се аз. — Поне що се отнася до Трип.

— Можеше и да стане по неговия начин, ако нюйоркската полиция само подозираше, че синът му е отвлечен — каза Сайкс. — Но това е разследване на убийство. Полицията трябва да действа, като изхожда от предположението, че онзи, който държи Трип, е убил и Питър… Или поне разполага с информация, която ще ви помогне да намерите убиеца. Хънтър Олдън възпрепятства правосъдието. Да видим дали ще мога да помогна.

Тя вдигна слушалката и кимна към нас:

— Изчакайте в преддверието. Никога не е приятно да гледаш как политик духа на милиардер.

Излязохме от кабинета и Кайли незабавно започна да държи реч защо жените трябвало да управляват света.

— Видя ли това? — попита. — Ние сме като ракети с топлинно насочване. Отчитаме какво трябва да се направи и се впускаме в действие. Знаем как да поемем отговорност.

— Някои дами са особено добри в това — подхвърлих иронично. — Доколкото си спомням, ти спечели поне три поощрения за впускане в действие. А, не, чакай — това бяха дисциплинарни рапорти, подадени, защото си забравила да кажеш на отговорното лице, че поемаш отговорност.

— Не бяха дисциплинарни рапорти — ядоса се Кайли.

— Бяха чисто и просто бюрократични глупости…

Кметът отвори вратата и прекъсна излиянията й:

— Бюрократичните глупости са силно недооценени. В някои кръгове се смятат за форма на изкуството — допълни тя. — На мен самата току-що ми се наложи да кажа на най-богатия си поддръжник, че синът му е бил пиян, държи се враждебно и отказва да сътрудничи на полицията в първото разследване на убийство при моята едва прохождаща администрация.

Влязохме и затворихме вратата.

— Как го прие старият? — попита Кайли.

— За своя чест Хъч е истински разстроен от смъртта на Питър и увери, че ще направи всичко, за да ни помогне да намерим убиеца. Уведомих го, че двамата водещи детективи веднага ще го посетят, за да му зададат някои въпроси.

— Казахте ли му, че търсим внука му? — попитах.

— Не. Това е работа на полицията, а не политика. Освен това мисля, че трябва да сте при него, за да видите сами първата му реакция, когато му съобщите лошата вест.

Започвах да си мисля, че Кайли беше права. Сайкс беше много проницателна, изключително ефективна и възхитително човечна. Може би жените трябваше да поемат ръководството на света за няколкостотин години, за да разберем дали не могат да прецакат нещата по-лошо от мъжете.

— Благодаря ви, госпожо кмет — кимнах. — Много ни помогнахте.

— Търсете ме винаги когато имате нужда — каза тя. — Сериозно ви говоря. Но ми направете една услуга — не бъдете прекалено твърди с него. Това място започва да ми допада. Може би ще поискам някой ден да продължа да съм тук и тогава определено ще ми трябва Хъч Олдън на моя страна.