Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (19)

17.

Трип Олдън се свиваше на пода в ъгъла, сгушен в закопчаната си догоре шестстотиндоларова парка с гъши пух.

— Съжалявам — прошепна той.

На шест стъпки от него Лони Мартинес, облечен в блуза на училището „Барнаби“ и поларено яке от полиестер, седеше със свити към гърдите колене.

— Вече го каза.

— Знам, но не мога да спра да мисля за това. Ти си тук само заради мен. Вината е моя.

Лони поклати глава.

— Виновен си, че някакъв луд ни отвлече от улицата ли?

— Виж, през целия си живот съм бил наясно, че може да ми се случи нещо такова. Баща ми е богат. Още от малък ми опява: „Внимавай с кого говориш, къде ходиш“. И какво правя аз? Забивам се в Харлем и се озовавам заключен във ван. Когато се прибера вкъщи, ще ме спука от бой.

— Трип, знам, че смяташ баща си за досадник, но какво трябва да направиш? Да живееш под похлупак? Братле, ако някой откачалник с електрошоков пистолет иска да те спипа, той ще го направи. Без значение дали си в Харлем, или на Парк Авеню.

— Кажи го на моя старец.

— Единственото, което искам да кажа на баща ти, е: „Благодаря ви много, сър, че кихнахте кинтите за откупа, за да ни отървете с Трип.“

— Няма да кихне нищо толкова бързо — въздъхна момчето.

Лони затътри задник по пода, за да долепи рамо до рамото му.

— Какви ги приказваш? Тук ли ще ни остави да гнием?

— Спокойно, ще излезем. Но не защото баща ми има голямо сърце. Има застраховка за откуп.

Лони сви рамене.

— Никога не съм чувал такова нещо.

— Нали знаеш, че хората си имат автомобилни застраховки — каза Трип. — Ако катастрофираш, застрахователната компания плаща за ремонта на автомобила. Аз пък имам застраховка за откуп. Ако някой ме отвлече, компанията плаща на похитителя.

Лони се изправи.

— Тогава защо, по дяволите, още сме затворени тук, гладуваме и мръзнем до смърт? Къде е застрахователят с чека? Той може да се договори със задника, който ни отвлече, и да ни изкара оттук.

Трип се засмя.

— Малко по-сложно е. Плюс това познавам баща си. Колкото и пари да поиска този тип, той ще преговаря.

— А защо? Нали уж застрахователната компания плаща?

— До един момент. После парите излизат от джоба на баща ми.

Лони се облегна на стената и се загледа в Трип.

— Тогава съм мъртъв.

— За какво говориш?

— Говоря за баща ти. Ако започне да преговаря с този човек, аз съм мъртвец. Този луд задник ще ме убие.

— Да те убие ли? Защо теб? Ние не струваме нищо, ако сме мъртви.

— Ти не струваш нищо мъртъв. Ти си козът на тоя тип. А аз? Не чиня пукната пара. Използвай си мозъка, Трип. Баща ти има в чекмеджето си повече пари за чорапи, отколкото цялото ми семейство е спечелило, откакто… И въобще. Баба ми получава по дванайсет и петдесет на час за демонстрация на храни. Какво може да направи тя? Да плати на похитителя с мостри от гръцки йогурт и баварска наденица?

— Успокой се. Баща ми ще плати и за двама ни.

— Да бе, как ли пък не! Обзалагам се, че изгаря от нетърпение да натъпче торбата с някой и друг милион, за да отърве жалкия ми пуерторикански задник.

— Баща ми няма да те остави да умреш.

— Трип, помисли си. Тоя тип, който ни тикна тук, знае колко пари иска. Цифрата няма значение. Просто да приемем, че са X долара. Той ще каже на баща ти колко.

— Добре.

— Ала тогава баща ти започва да се пазари с него: „Какво ще кажете за половината от X?“. И похитителят се ядосва.

— Баща ми ядосва всички, когато преговаря. Така пречупва хората.

— Само че похитителят не е някакъв обикновен бизнесмен. Той знае, че баща ти може да си позволи X или десет X, или сто X. Така че той си казва: „Добре, ще изпратя на този задник послание“.

— Какво например?

— Като в „Кръстникът“, когато холивудският продуцент се събужда и намира конска глава в леглото си. Такива послания изпращат похитителите. Така получават това, което искат.

— Какво ми намекваш? Тоя тип ще ме убие, за да накара баща ми да плати цялата сума ли?

— Не, Трип. Той няма да убие теб. Ще убие мен. Не загряваш ли? Аз съм конската глава!

Трип искаше да възрази, но не знаеше как. Всичко това звучеше твърде логично. Той скръсти ръце и се уви по-плътно в парката си.

— Уф — изпъшка, вгледан в най-добрия си приятел, — май сега разбирам защо се чувствам така.