Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (16)

14.

Сайлъс Блекстоун паркира своето ауди и се втренчи в струпването от еднакви сгради от червени тухли. Изглеждаха безобидни отвън, но той знаеше добре, че не е така. Беше израснал в общинските жилища в района „Мот Хейвън“ в Бронкс. Насилието беше навсякъде. Ако не те спипаха бандите или наркопласьорите, можеше да те застигне случаен куршум. Затова първото нещо, което внушаваха на невръстното хлапе, беше: Никога не заставай пред прозореца.

Фактът, че Лони Мартинес посещаваше училище за богати бели деца, не означаваше нищо. Тук беше съвсем друг свят. Сайлъс огледа пистолета си. „По-добре да проверяваш, отколкото да съжаляваш“, каза си и го пъхна обратно в кобура. Излезе от колата, заключи я, после плъзна поглед нагоре и надолу по Паладино Авеню. Да го наречеш авеню, беше някаква шега. Не беше нищо повече от разбито шосе покрай „Харлем Ривър Драйв“. Пак добре. Поне не се навъртаха хлапетии, които нямаха друго занимание, освен да надраскат всяка нова кола на пресечката.

Тясното преддверие на номер 64 на „Паладино“ миришеше леко на дезинфектант. Баща му го наричаше „одехлорон“. Той намери името Хуанита Мартинес на панела с бутоните на звънците и натисна.

Интеркомът изпращя.

— Кой е? — отекна женски глас.

— Нося пратка за Лони Мартинес. От господин Олдън.

Електрическата брава избръмча и се отвори.

Взе асансьора до шестия етаж. Почука на вратата на апартамент 6-З и една привлекателна жена я открехна, облягайки се на рамката.

— Къде е Лони? — попита той.

— Лони не тук. Аз вземам пратка.

— Пратка? Не. Казах, че имам съобщение от господин Олдън.

— Олдън? — повтори тя. — Трип Олдън… Той не тук.

Блекстоун отново я огледа. Английският й беше скапан, но всичко останало в нея беше зашеметяващо. Към метър и петдесет, стегнато телце, гъста тъмна коса и гладка карамелена кожа. Беше облечена в синя униформа с емблемата на „Костко“ на ризата. На табелката й пишеше Хуанита, което беше името на бабата, ала той беше очаквал да види някоя дебела дъртачка с кок на главата. Тази мацка си я биваше.

— Вие ли сте бабата на Лони? — попита.

Очите й светнаха, когато чу името му. Усмихна се.

— Si, si. Soy Лони abuela. Бабата.

— Говорите ли английски?

Тя сви рамене.

— Un росо. Не много.

— Господин Олдън иска да наеме Лони, за да помогне на Трип за друг филм.

Тя му се усмихна и го изгледа неразбиращо.

Той поклати глава.

— Може ли да оставя бележка за Лони? — попита и взе да пише във въздуха с въображаем молив. — Имате ли хартия и молив? Papel? Làpiz?

— Si, si — закима тя. — Papel y làpiz. Нося за вас.

Тя отвори широко вратата и се обърна, за да влезе вътре и да намери нещо за писане.

— По дяволите — изруга Блекстоун веднага щом я последва в апартамента, и забеляза вестника на кухненската маса. — „Ню Йорк Поуст“? — Грабна го в ръце. — Не четеш El Diario?

— No comprende — каза тя.

— С тоя номер ли ще ми излизаш? — ядоса се Сайлъс. — Ти no comprende моя английски? Работиш в „Костко“, четеш Post — сигурен съм, че ти habla Ingles без проблеми.

Тя се подсмихна.

— Quien sabe, Secor?

Сайлъс разбра, че си губи времето, а не му се искаше да се бави тук, докато колата му за деветдесет хиляди долара беше паркирана в този съмнителен квартал.

— Хубаво. Карай по твоя начин — изпъшка той. — Внукът ти не е в беда — още не е, — но ако искаш нещата да си останат така, престани с театъра и му кажи да ми се обади на този номер. Подаде визитката си на дребната баба, изумително младолика и секси за възрастта си.

Тя я взе.

— Gracias — каза, докато той излизаше.

Той не погледна назад.

— De nada, шибана кучко — измърмори тихичко.