Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (8)

6.

Кайли се насочи към северния край на парка, пое по Сто и десета улица към Бродуей и зави по Сто трийсет и шеста улица за рекордните осем минути. После намали и продължи на запад към Амстердам Авеню.

— Внимавай за някой от онези безполезни хибриди — напомни ми тя. — Син, може би зелен.

Забелязах го по средата между две пресечки.

— Ето го, зелен „Приус“ — посочих колата, която беше спряна точно пред номер 530. Проверихме номерата. Беше регистрирана в „Олдън Инвестмънтс“.

Излязохме и проверихме вратите. Бяха заключени.

— Разбий я — ядоса се Кайли.

— Намира се на редовно място за паркиране и нямаме причина да смятаме, че е участвала в престъпление — казах. — Да не би Нюйоркската полиция да е отменила напоследък своите „основания за проникване в законно паркирана кола“?

— Защо Трип ще пише на баща си, че е закъсал при Ривърсайд Парк, щом колата му е тук? — зачуди се Кайли.

— Само предполагам, но едната възможност е, когато планираш да прережеш нечий гръклян с въжен трион, да съобразиш, че ако го направиш насред Сто трийсет и шеста улица на Нова година, ще събереш тълпа. Паркът, от друга страна, е безлюден. Няма свидетели.

— Смяташ, че Трип е убил Шевалие? — попита Кайли.

— Не, но поне трябва да е в списъка ни. А ако не го е направил, тогава някой е използвал телефона на Трип, за да изпрати съобщение и да примами Питър в парка.

— Кой например?

— Не знам — признах. — Да поразпитаме наоколо.

— И кого по-точно? В този кучешки студ по улицата някак си не гъмжи от свидетели.

— Да вървим да намерим вдовицата на прозореца.

Тя ме изгледа.

— Коя?

С Кайли си имаме две истории. Първата е, когато бяхме любовници и макар това да продължи само месец, съм сигурен, че разголих душата си пред нея, разказах й най-добре пазените си тайни. Втората история е като партньори, но тази връзка е толкова нова, че остават няколко неща, които още не съм споделил.

— Вдовицата на прозореца — повторих. — Има ги в много квартали. Тя е белокоса стара дама, която обикновено живее на първия етаж откъм фасадата. Децата й са пораснали и заминали, съпругът й е мъртъв и животът й преминава в седене до прозореца и наблюдение на външния свят. В наши дни тя вероятно е с мобилен телефон в ръка, така че, когато види нещо интересно, може да разпространи новината до всеки на бързото й набиране, на когото поне малко му пука. Вероятно там, където си израснала, е нямало такива жени, но повярвай ми, в тази част на града, в квартали като този, ги има на всяка пряка. Те виждат всичко.

— Това е най-глупавата теория, която съм чувала — въздъхна Кайли.

— Само че засега е единствената, с която разполагаме. Угоди ми, нека пообиколим наоколо и да я потърсим.

Така и направихме. Обиколихме от двете страни на целия участък от „Бродуей“ до „Амстердам“, но не забелязахме вдовици, надзъртащи през прозорците.

— Предполагам, че нейната смяна започва по-късно през деня — каза Кайли. — Или пък има втора работа като вдовица в люлеещ се стол, следяща дневната програма на телевизията. Или почакай, хрумна ми нещо… А дали това просто не е най-глупавата теория, предлагана някога от ченге?

— Така да е — съгласих се. — А имаш ли по-добра идея?

— Да — отвърна тя. — Моята теория за дежурния сержант. Хайде, връщай се в колата. Угоди ми.