Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (77)

75.

— Всеки иска да забогатее — беше казал Хъч Олдън на Хънтър, когато момчето беше само на десет години. — Започват бедни, посягат към звездите, а ако си паднат на задниците, какво толкова, по дяволите — остават си бедни. Ти си различен. Започваш богат. Твоята задача е да си останеш такъв.

— Как да го направя? — попита Хънтър.

— Имам 26 правила. Ще ти ги обясня.

Три десетилетия по-късно Хънтър Олдън най-накрая поставяше на изпитание правило номер 18. Винаги имай стратегия за оттегляне.

За пръв път започна да разработва авариен маршрут на 12 септември 2001 година. Знаеше, че ще има атака на американска земя, ала дори и той беше шокиран от мащабите. Осъзнаваше, че ако някой ден връзката му с 11 септември бъде изложена на риск от разкриване, той ще трябва да напусне страната.

Този ден дойде.

И веднага щом снежната буря утихнеше, щеше да отлети за Куба. Завинаги. Съединените щати и островната държава имаха договор за екстрадиция от повече от век, но без дипломатически отношения той го плашеше колкото глоба за неправилно пресичане.

Хънтър напълни два куфара с най-важното. Беше печално, но алтернативата бе немислима. Робърт Веско и Марк Рич се бяха оказали достатъчно умни, за да се измъкнат, докато можеха. Бърни Мадоф се замота и получи 150 години затвор. Хънтър разбираше, че има само две възможности — да прекарва дните си на плажа в Плая, Варадеро или в килия в Отисвил.

Звънецът на входа иззвъня. Беше Финдли.

— Лудост е в такава нощ да пътуваш за летището — каза той.

— Спомена ли на баща ми, че ще взема колата и шофьора му? — попита Хънтър.

— Я стига, Спорт — смръщи се Финдли. — С теб не се знаем от вчера. Пазя ти задника още отпреди да се научиш да го бършеш. Заръча ми да не приказвам много и точно така направих. Не казах на господин Хъч, нито на Лорна, не казах на никого. Както обикновено, всичко си остава между нас, момчетата.

Той взе двата куфара, оставени при входната врата, и ги сложи в багажника на кадилака. После се върна и съпроводи Хънтър до колата.

— И все пак, защо е цялата тази тайнственост? — попита Финдли, щом седна зад волана. — Знаеш, че баща ти е готов да ти даде и ризата от гърба си. Защо да му пука дали ще те закарам до летището?

— С Хъч не сме на едно мнение за сделката, която ще сключа. Само ще се разстрои, ако научи, че отивам.

— Твоята тайна е и моя, Спорт. Ще ни трябва поне час, за да стигнем до летище Уестчестър. Дори и тогава ще е голям късмет, ако някоя писта работи — обясни Финдли.

— Защо не се отпуснеш и не си налееш питие. Имам прясна доставка от любимото ти.

Хънтър отвори бара и извади бутилка „Джони Уокър“ син етикет.

— Не е толкова прясна, колкото си мислиш — каза той.

— Някой го е наченал.

Финдли се разсмя.

— Този някой съм аз. Изпих само чашка, и то преди два дни, така че мога спокойно да карам. Но ако ти свърши пиячката, преди да стигнем до Уестчестър, ще намеря магазин за алкохол и ще ти взема още една.

Хънтър отвинти капачката и си наля скоч в кристална чаша. Облегна се назад и го опита, оставяйки уискито да се плъзне в гърлото му и да го затопли отвътре.

Финдли го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— По изражението на лицето ти съдя, че съм се сдобил с още един доволен клиент.

Хънтър отпи още една глътка и усети, че Синята магия действа на мозъка му.

— Винаги съм харесвал това у теб, Финдли — каза Хънтър. — Откак те помня, си се грижил добре за мен.

— Това правех, Спорт. И прекарахме много хубави мигове заедно. — Финдли наблюдаваше с едно око пътя, а с другото — огледалото. В ума му отново изникваха гледки с шестгодишния Хънтър, който се смееше и пееше, докато пътуваха към детската градина.

Хънтър изгълта питието си, сграбчи бутилката и опита да си напълни пак чашата. Ръката му падна настрани и бутилката се търкулна на пода.

Финдли отби колата и се извърна. Хънтър Олдън лежеше в безсъзнание на задната седалка. Питието и наркотиците бяха подействали бързо.

— Съжалявам, Спорт — промълви Финдли, а сълзите се стичаха по бузите му. — Беше ми като син. Но вече не.