Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (76)

74.

— Алилуя — произнесе Кайли, вдигнала кръста, — и се кълна в Бога, че ще направим всичко по учебник.

— Не и стопроцентово — отвърнах. — Според учебника трябва да докладваме на капитана и в прокуратурата, преди да потърсим съдия, който да подпише заповед за обиск.

— Мисля, че това правило е доста гъвкаво… — Кайли ме изгледа невъзмутимо. — Особено ако е събота вечер, вали сняг и е студено. А и знаеш, че Кейтс ще ти пръсне задника, ако реши, че превръщаш Олдън в цел на лов на вещици.

Изгълтахме си набързо вечерята, върнахме чипа на Макграт и потеглихме към Уест Енд Авеню, където ни чакаше Лия Ла Бреш, дежурен съдия.

Трезвен като съдия невинаги е точно сравнение в 10 часа в събота вечерта, но Ла Бреш беше млада майка, така че ни посрещна бодра и нащрек. А в добавка имаше няколко въпроса, преди да подпише.

— Флашпамет? — попита. — В този час? Защо не можеше да чака до сутринта?

Кайли я засипа с обяснения, изстрелвайки изрази, като „двойно убийство“, „отвличане на личност от елита“, „близки приятели на новия кмет“. И завърши достойно: „Нашият командващ офицер сметна, че е достатъчно важно, за да дойдем в снежната буря и да получим подписа ви“.

Дори съдия Ла Бреш да имаше допълнителни въпроси, не стигна до тях. Бебето започна да плаче и вниманието й веднага се измести.

— Растат му зъби — усмихна се тя и взе химикалката от Кайли.

Подписа и ние си тръгнахме.

Лъжата за Кейтс можеше да ни струва наказание, но претърсването вече беше законно. Нищо от това, което щяхме да намерим, нямаше как да бъде отхвърлено.

— У нас или у вас? — попита Кайли веднага щом излязохме навън.

Нямахме представа какво търсим и дали ще го разпознаем, ако го открием, но знаехме, че ще ни трябва уединено място, за да го направим. Решихме да отидем в моя апартамент.

Включих флашката в компютъра си и кликнах два пъти върху иконката. Никоя от папките не беше заключена.

— Бог да благослови Айрин Герити — възкликнах. — Не е вярвала в паролите.

— Или е вярвала — добави Кайли, — но в някакъв момент е осъзнала, че никога няма да може да ги запомни.

Айрин беше подредила всичко идеално. Осем папки, всяка надписана. Кликнах върху една, наречена „Телефонни разговори“, и се появиха десетки икони на mp3 файлове.

Пуснах един.

— Господин Йост. Левит се обажда.

Нямах представа кой е Йост, но гласът на Левит не можеше да се сбърка. Хънтър Олдън. Изслушахме останалата част от разговора.

— Изглежда като обикновена сделка с акции — каза Кайли. — Ала ако се съди по онова, което Ъруин Даймънд сподели за търговията с вътрешна информация, бих се обзаложила, че господин Йост е някъде в Швейцария, а Комисията по ценните книжа няма да има данни за Левит или за сделката.

Пуснахме още три, но беше все едно да гледаме лентата, пълзяща в дъното на екрана на Си Ен Би Си. Цялата информация беше пред нас, но нямах представа как да я разбера.

— Я ми освежи паметта — казах. — Помниш ли каква е разликата между Puts и Calls, или да се обадя на Уорън Бъфет по телефона?

— Ако купиш опция Put, залагаш, че акциите ще паднат — отговори Кайли. — Ако стане така, печелиш пари. Опцията Calls е обратната. Залагаш на акции, за които смяташ, че ще поскъпнат.

Изслушахме още шест телефонни разговора, но те само правеха нещата още по-мътни. Олдън не залагаше на акции. Той купуваше Puts на дузина различни компании и Calls на куп други.

Отворих папката с надпис Puts и кликнах върху електронната таблица. Айрин беше подредила всичко — дати, цени, печалби.

— А после се чудим как богатите ставали по-богати — въздъхна Кайли. — Спечелил е петдесет и седем милиона долара.

— Погледни по-добре — казах. — Петстотин и седемдесет милиона са. Всички акции, които е набелязал, са потънали.

— Трябва да е търговия с вътрешна информация, но откъде може да има вътрешни данни за толкова много различни компании?

Отворих електронната таблица за Calls. Както очаквах, всички акции, за които Олдън бе заложил, че ще поскъпват, бяха хвръкнали нагоре, а той беше спечелил още четиристотин четиридесет и два милиона.

— Това прави печалба от над един милиард долара — изуми се Кайли. — За колко… За един месец?

Върнах се в папката „Телефонни разговори“ и подредих иконките по дата. Първият беше от 4 септември 2001 година, в 8:11 часа. Последният — от 12 октомври, в 11:09 часа.

— Отнело му е общо пет седмици — казах. — Освен ако…

Думите не искаха да излязат. Всъщност се боях, че ако си отворя устата, ще повърна.

Почуках екрана на компютъра.

— Виж датите — едва успях да изрека.

Кайли проследи пръста ми.

— О, Боже — извика тя.

Олдън бе купувал трескаво от четвърти до десети и беше започнал да продава всичко на седемнайсети.

И разбира се, нямаше сделки на 11 септември и през цялата следваща седмица. Тогава бизнесът в Америка беше спрян.

Върнахме се и разгледахме всички акции, за които Хънтър беше заложил за спадане. „Американ Еърлайнс“, „Юнайтед“, „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, Ей Екс Ей — всички акции, които паднаха, след като кулите се сринаха. После огледахме списъка на акциите, при които беше заложил на поскъпване. „Райтеон“, „Юнайтед Текнолъджис“, „Нортръп Груман“ и още цял списък на други компании, към които Америка се обръща, когато се подготвя за война.

— Хънтър Олдън е знаел за атаката на кулите една седмица преди да се случи — тихо отрони Кайли.

Закрих устата си с ръка и кимнах.

— Зак, това е отвъд злото. Спечелил е един милиард долара, като се е възползвал от това, което е знаел, а после беше готов да остави сина си да загине, за да прикрие следите си.

Все още не можех да говоря.

Изтичах към банята и успях да стигна точно навреме, за да избълвам пържолата си от „Ти Бар“ в тоалетната чиния.