Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (72)

70.

— Няма да допускаме една и съща грешка два пъти — каза Кайли, като отмина три седана, преди да забележи празен джип с работещ двигател. — Качвай се.

И потегли, преди да успея да затворя вратата. Две униформени ченгета зъзнеха в студа и чакаха заповеди. Кайли натисна спирачките и свали прозореца.

— Ваш ли е? — попита тя.

— Не, госпожо — отговори единият.

— Аз съм детектив Макдоналд. Разберете на кого е джипът и му предайте, че съм го взела, защото нашата лимузина е на дъното на езерото.

Тя направи обратен завой и даде газ, а аз пуснах за издирване Трип Олдън и изпратих патрули до апартаментите на Хъч и Лони.

— Не ме интересува колко политици държи Хънтър Олдън — заговори вбесена Кайли. — Достатъчно дълго се кри зад властта и привилегиите си. Няма повече да се съобразявам с прищевките му.

— По дяволите, Кайли, на кого си мислеше, че ще служиш, когато постъпи в „Специални клиенти“? На бойскаутите ли? Хънтър може да е пълен кретен, ала той печели повече пари, плаща повече данъци и създава повече работни места, отколкото някой бачкатор. Ако не можеш да го приемеш, значи си сбъркала професията.

Тя спря на светофара. Някои хора плачат, когато ги боли. Кайли Макдоналд издиша пламъци.

— Медисън насочи револвер в главата ми от десет сантиметра и дръпна спусъка. Това нямаше да се случи, ако проклетият Хънтър Олдън не беше ни излъгал. Ще го пипна, Зак. Кълна се в Бога, че ще го сторя.

— И аз не по-малко искам да го заковем за нещо. Но да му налетиш като щурмовак и да не се съобразяваш с прищевките му, не е вариант.

Изминахме останалата част от пътя в мълчание. Пред дома на Олдън бяха спрели две патрулни коли от Деветнадесети. Старшият полицай се приближи:

— Той е вътре, Зак. Казва, че синът му не е вкъщи, и не мога да претърся мястото.

Натиснахме звънеца. Олдън излезе и ни изгледа презрително, сякаш бяхме натрапници, които смятаха да пъхнат под вратата му диплянки за доставки на храна.

— Къде е Трип? — процеди той.

— Щяхме да ви попитаме същото — отговори Кайли.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Беше подпухнал, сякаш току-що излизаше от запой.

— Беше във вашия гараж преди половин час — каза тя.

— А аз бях на горния етаж с проклетия убиец и се опитвах да попреча Трип да стане следващата му жертва. Правех каквото трябваше, за да го спася. Ако вие двамата си бяхте свършили работата, нямаше да съм в това положение.

Кайли не отстъпи.

— Да си свършим работата ли? Вероятно имате предвид да намерим похитителя на сина ви? Може би щяхме да имаме повече късмет, ако си бяхте дали труда да съобщите, че е отвлечен.

— Не ми прехвърляйте топката, детектив. Знаете ли какво е да ви заплашат: Обадиш ли се на ченгетата, ще убием детето ти. Какво можех да направя? Мислех, че може да си имам работа с руската мафия. Откъде да предположа, че е бил смотаният му учител Медисън. Когато най-сетне се появи, направих това, което умея най-добре. Сключих сделка с него. Планът е той да се върне утре, а аз да му преведа парите.

— Плановете на господин Медисън се промениха — уведоми го Кайли. — Той няма да се появи.

— Задържахте ли го?

— На път е за моргата. Колата ви беше замесена в полицейска акция. Ще са нужни още няколко дни, преди да си я получите.

— Майната й на колата. Къде е Трип?

— Струва ми се, че вече ви отговорих на този въпрос — заяви Кайли.

Очевидно моят опит да я обуча на деликатност, се беше провалил. Реших да се намеся.

— Господин Олдън — казах, — направихме всичко възможно, за да заловим Медисън жив, но той откри огън по нас. Най-напред стреля от вашия гараж, а след това — докато го преследвахме в парка. В суматохата Трип успя да избяга. И се укри. Надявахме се, че се е прибрал вкъщи.

— Е, сега може да спрете да се надявате. И да се разкарате, като вземете и приятелчетата си с вас. — Олдън посочи двете патрулни коли пред къщата. — Блокират ми алеята.

Отстъпи крачка назад и затръшна вратата.

Мобилният ми иззвъня, погледнах кой ме търси.

— Кейтс — казах.

Кайли разпери ръце, а аз приех обаждането.

— Да, шефе.

— Стоя тук с един мъртъв гимназиален учител, частен автомобил, чийто ремонт вероятно ще струва на данъкоплатците половин милион долара, и стотина репортери, които напират да разберат на кого принадлежи заслугата за тази бъркотия.

— Капитане…

— Не съм завършила, Джордан. Какво ще стане, ако полицейският комисар се появи и ме попита защо двама служители под мое командване са застреляли заподозрян, а след това са изчезнали?

— Капитане, може да му кажете, че сме преследвали двама заподозрени. Заловихме единия, но той откри огън по нас и беше застрелян. А нямаше как да останем, за да пишем доклад, тъй като продължаваме с издирването.

— Вие му кажете. Защото, ако се появи и не сте тук, аз ще му обясня, че сте напуснали местопроизшествието, за да си потърсите по-добра работа в пътна полиция.

— Идваме, капитане.

— Още нещо, Джордан. Претърсихте ли синия ван, след като го набутахте в езерото?

Не. Изхвърчахме от парка, защото партньорката ми се вкисна, че са й насочили пистолет в главата, а нямаше и търпение да си поприказва с Хънтър Олдън.

— Не, госпожо — признах. — Първите полицаи вече бяха дошли, така че оставихме огледа на тях. Сега ще ми кажете ли какво имаше в него, или трябва да изчакам, за да го прочета в утрешния вестник?

— Предпочитам аз да ви изчакам. И двамата — отговори тя. — Искам да ви видя физиономиите, когато разберете какво сте пропуснали.