Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (69)

67.

— Беше тъмна и бурна нощ — въздъхна Кайли, докато направляваше майбаха през града.

— Престани да театралничиш и се съсредоточи върху шофирането, ако може — смъмрих я аз.

— За Бога, Зак, отпусни се. Виждаш колко внимателно карам.

В интерес на истината, така си беше. Снегът, лек и пухкав преди няколко часа, сега беше станал мокър и лепкав. Тук-там черен лед проблясваше по асфалта като заложени противотанкови мини, но поне този път Кайли успяваше да държи под контрол шофьорските си умения, заимствани от „Бързи и яростни“.

Спря на червено на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню.

— Беше глупаво да тръгнем с една кола — каза тя. — Помисли ли как ще се върнем от дома на Олдън?

— Аз съм полицай — отговорих. — Ще се обадя на 911. Возя се с теб, защото имах видение как паркираш в гаража, затваряш вратата и преобръщаш всичко наопаки, докато аз седя отвън в придружаващата кола и се бия по главата, че съм ти се доверил.

— Наистина ли допускаш, че бих го направила?

— Обикновено не би посмяла, но все пак много добре те познавам, Кайли. Точно сега си захапала този случай като настървено куче. Само че Кейтс не мисли така. Просто опитвам да те защитя от самата теб.

Светофарът светна зелено и тя пое по Осемдесет и първа улица, зави наляво и спря през няколко врати от къщата на Олдън.

— Кой от тези бутони отваря гаражната врата според теб? — попита, поглеждайки към контролния панел над огледалото за обратно виждане.

Преди да успея да изрека „нямам представа“, вратата на гаража започна да се вдига.

— Улучи го — похвалих я.

— Какво искаш да кажеш? Още не съм натиснала нищо.

Гаражната врата зейна и дневната светлина нахлу във вътрешността.

— Що за чудесия! — възкликна Кайли.

И наистина пред очите ни се разкри чудо: на мястото, запазено за колата мечта на Олдън, стоеше стара очукана таратайка, син ван. Същият онзи син ван. А зад него връзваше задните врати с въжето за бънджи самият Райън Медисън.

Изхвърчах от колата с изваден пистолет и тичайки към него, извиках с все сила:

— Стой! Нюйоркска полиция…

Ала не успях да довърша, защото се препънах в нещо метално. Може би беше капак на шахта или стърчаща плоча, не разбрах точно, защото залитнах встрани и след миг се приземих по задник в една снежна пряспа.

Може би това беше най-щастливият инцидент в живота ми, тъй като в същата секунда Медисън стреля точно към мястото, където стоях.

Извъртях се, пропълзях през лапавицата по улицата и се прикрих зад една паркирана кола. Отново взех на мушка обляния в светлина Медисън, но не посмях да натисна спусъка. Не знаех кой още е с него в гаража, а при една смъртоносна грешка първият въпрос, който щяха да ми зададат при разследването, щеше да бъде: Защо откри огън по частен дом?

Кайли беше излязла от майбаха и приклекнала зад отворената му врата. И тя беше извадила пистолета си, ала също като мен не се решаваше да стреля.

— Нюйоркска полиция — извика тя. — Обкръжен си. Не мърдай.

Медисън обаче се размърда. И то бързо.

Скочи във вана, даде на заден и изхвърча на улицата. Завъртя рязко волана, пак натисна газта, закачи една паркирана кола и отпраши към Пето авеню.

— Влизай — изкрещя Кайли и се хвърли зад волана.

Влетях до нея.

— Дръж се — нареди тя и даде газ.

Гумите избуксуваха на място, после се изстреляхме напред. Ванът зави наляво по Пето авеню точно когато светофарът мина от жълто на червено.

Кайли натисна клаксона, профуча покрай светофара, занесе на завоя и успя да овладее колата миг преди да се качим на бордюра и да се забием в музея „Метрополитън“.

— Това определено не е кола за такова време — отбеляза тя. — Ала не се притеснявай, ще го настигнем.

Грабнах радиостанцията си.

— Тук е детектив Зак Джордан. С партньора ми току-що бяхме обстреляни от частен дом на Две Осем Изток Осем Едно. Изпратете патрули, за да обезопасят сградата. Стрелецът е в движение със син ван „Додж“, който се насочва на юг по Пето авеню след улица Осем Нула. Нуждаем се от всички налични патрули, за да го засечем от юг и от изток. Предупредете ги, че преследваме стрелеца с частна черна лимузина.

— По дяволите, Зак — изруга Кайли. — Защо трябваше да им се обаждаш толкова бързо?

— Ако имаме късмет, някоя патрулка може да го спре, преди да е станало по-лошо. Пък и защо да не се обадя?

— Защото последното нещо, от което се нуждаем сега, е куп каубои в сини униформи, които се щурат навсякъде, сякаш преследват О Джей Симпсън по шосе 405. Чудо ще бъде, ако сами не се изпоблъскат в тази поледица.

— Целият съм вир-вода. И в момента изобщо не ми е до партньор, който иска да направи всичко сам и непрестанно оспорва всяко мое шибано решение. Защо не престанеш? По-добре излей цялата си ярост върху кучия син, който току-що опита да ме убие.

— Съжалявам — промърмори тя.

И макар че едва я чух, бях сигурен, че поне си го мисли.

Тя даде газ и вълшебната лимузина за един милион долара се стрелна по следите на потрошения ван.

Бързи и яростни в нова версия.