Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (68)

66.

Хънтър Олдън беше свикнал да е най-важният човек, където и да се появеше. Ала докато седеше на масата в заведението за бързо хранене в „Костко“, осъзна, че е никой. Искаше му се да се изправи и да извика: „Вие знаете ли кой съм аз? Имам повече пари, отколкото всички вие накуп“.

Погледна си часовника. Бяха минали седем минути откакто Трип си тръгна, като му нареди да изчака пет минути. Това само доказваше колко малко го познава синът му. Трип наистина ли си мислеше, че Хънтър ще се опита да го проследи? Хънтър си има хора за това. Всъщност — имаше. Блекстоун беше мъртъв, а Уилър бе призрак, когото никога не бе срещал.

Така че беше приел единствения вариант, който му оставаше. Съгласи се да създаде фондация на името на Марджъри. Обеща да проведе пресконференция в понеделник сутринта, което му осигури по-малко от 48 часа, за да намери по-евтин начин да запуши устата на Трип.

Най-сетне стана, излезе от комплекса „Ийст Ривър Плаза“ и тръгна на запад по Сто и седемнайсета улица. Разходката в снежната вихрушка проясни мислите му, но не беше облечен подходящо за времето, затова, щом стигна до Второ авеню, почука на прозореца на едно неработещо такси, което бе спряло на светофара.

За двеста долара шофьорът с радост се съгласи да се върне на работа и да го закара до Осемдесет и първа улица.

Къщата беше топла и гостоприемна, а тъй като ключовете на Джанел ги нямаше във фоайето, той разбра, че всичко е на негово разположение. Отиде направо в кабинета си.

И тогава чу натрапника, преди да го види.

— Господин Олдън, чаках ви. Позволих си да се разположа като у дома си.

Беше учителят на Трип. Седеше в един фотьойл и отпиваше питие. Лицето му беше обгорено, но Хънтър не се заинтересува от тази подробност.

— Как, по дяволите, влязохте в къщата ми? — избухна той. — Съпругата ми ли ви пусна?

— Не мисля, че си е у дома — каза Медисън. — Синът ви ми отключи.

— Трип е тук, така ли? Къде?

— Долу, в гаража — кимна Медисън.

— Стойте там — заповяда Хънтър, отиде до бюрото и натисна бутона за домофон на телефона. — Трип, домъкни си задника тук.

— Няма как да стане — каза Медисън. — Трип е… — На лицето му изгря самодоволна усмивка. — Трип за момента е вързан.

Хънтър седна и кръстоса крака така, че ръката му се оказа на сантиметри от револвера 38-и калибър в кобура на глезена.

— Не знам точно какво става, но по-добре веднага да ми обясните какво всъщност правите тук.

— Дойдох, за да ви кажа, че бяхте прав.

— За какво?

— Всеки си има цена, господин Олдън.

— И всяка щедра оферта има срок, който изтича, господин Медисън. Вчера бях готов да ви платя двадесет хиляди долара, за да ме уведомите, когато се чуете с моя…

— Млъквай — извика Медисън. — Не говоря за двайсет хиляди. Говоря за стоте милиона, Левит.

Хънтър замръзна.

— Ти си Каин?

— Престанах да бъда Каин. Сега съм само учителят на сина ти от „Барнаби“. И с голямо съжаление трябва да ти кажа, че Трип е зле по икономика. Разбрах, че иска един милиард долара, а всичко, което предлага в замяна, е обещание, че няма да те издаде. Обещание? От тийнейджър, който мрази всичко, което е важно за теб? Caveat emptor, на твой риск, господин Олдън. Аз, от друга страна, мога да ти дам гаранция за много по-малко пари.

— Чух предложението ти. Сто милиона.

— Такава беше идеята на Трип. Щяхме да ги разделим петдесет на петдесет, но тъй като той вече не е в играта, с удоволствие ще взема моите петдесет. Но търгът приключва утре в 9:01 — една минута след като Федералният резерв отвори за банкови преводи.

Хънтър постави ръка на маншета на панталона си. Усещаше пистолета през плата.

— Такъв ли е планът ти? — изгледа го с насмешка Медисън. — Да ме застреляш, да слезеш долу, да гръмнеш и Трип, а след това да се отървеш от двата трупа, преди жена ти да се прибере за вечеря? Това не е за теб, Хънтър. Ти си по заповедите, не по черната работа.

Хънтър бавно отдръпна ръката си и я отпусна върху креслото.

— Би било арогантно някой от моята финансова група да дава бизнес съвети на някого от твоята — продължи Медисън. — Но както виждам нещата, можеш да прехвърлиш на сина ти неговия милиард и да се надяваш, че няма да промени решението си, след като похарчи всичко. Или да ми платиш петдесет милиона и да получиш гаранция за цял живот. Животът на Трип.

Хънтър се пресегна и взе снимката на Марджъри и Трип, която стоеше на бюрото му от петнадесет години. Замисли се за миг, после погледна към Медисън.

— Ще ти дам двайсет милиона долара — каза. — Това е последното ми предложение. Изтича след десет секунди.

— Сключи отлична сделка, господин Олдън — кимна Медисън. — Приемам офертата.

Учителят се изправи и посегна да му стисне ръката.

— Майната ти — изруга Хънтър.

Усмивка, наподобяваща по-скоро победоносна гримаса, пробяга по лицето на Медисън. Той отдръпна ръка, отстъпи крачка назад и излезе от стаята.

Хънтър остана да седи мълчаливо, докато слушаше как Медисън излиза през външната врата. Очите му все още бяха втренчени в снимката на Марджъри и Трип. И тогава без предупреждение вълната го заля…

Вълната от емоции, погребани под годините на цинизъм и безсърдечност. Изведнъж се надигна в него и го потопи. Разкаяние. Угризения. И най-вече скръб от загубата на единственото му дете.

Той стана, отиде до бара, взе бутилката „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара и отново се свлече в креслото си.

Все още взрян в снимката, надигна бутилката и отпи дълга глътка. Още една. И още. Докато най-накрая се пресегна да постави фотографията с лицето надолу върху бюрото. Но не можа.

Всичко, което успя да направи, беше да пресуши бутилката до дъно.

А единственото нещо, което усети след това, беше вцепенението.