Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (67)

65.

Температурата беше точно на прага на замръзването, така че улиците бяха покрити с онова, което метеоролозите наричат зимен микс — противна смесица от сняг, суграшица и леден дъжд, която може да парализира града.

Преминахме с колата по Трето авеню покрай обичайната навалица пред „Блумингдейл“, където половин дузина купувачи, заредени с прекален оптимизъм, се озъртаха в търсене на такси. Видях просвет по Шейсета улица и увеличих скоростта.

— Мислиш ли, че имаме шанс да получим заповед за обиск? — замисли се Кайли.

— Вече знаеш отговора, затова не попита Ъруин Даймънд — казах. — И не се хаби пак да настояваш пред Кейтс. Вчера вече ни отказа.

— Онова беше различно. Говорехме да преровим цялата къща на Олдън, за да търсим отрязаната глава. А сега искаме само да надникнем за малко в гаража, до който е стаята на Питър. Колко време може да ни отнеме да намерим флашката?

— Няма да има никакво значение, дори да намерим главата на Питър на масата в трапезарията на Олдън — казах. — Липсва ни причина за обиск. Всичко, което имаме, е изкуфяла старица, дърдореща за предполагаемо престъпление на бели якички.

Завих наляво по Шейсет и седма улица. Точно до участъка има и пожарна, така че паркирането на пресечката е лукс, дори за ченгетата. Но пред Деветнадесети едно познато превозно средство заемаше ценни десет квадрата от недвижимата собственост на Нюйоркската полиция.

— Изглежда, Хънтър Олдън най-накрая си получава обратно колата — отбелязах.

— Перфектно — възкликна Кайли.

Нямах представа какво има предвид, но после разбрах, че не говори на мен. В очите й се бе появил онзи блясък, който авторите на комикси използват, когато на някого от героите им му хрумне наистина лоша идея. Познавах достатъчно добре партньорката си, за да разбера каква точно е лошата й идея.

— Влизам вътре. — Тя изскочи от колата. — Можеш ли да ми донесеш кафе от „Гери“?

— Не — казах, следвайки я по стълбището и през вратата на участъка. — Те доставят.

Тя се насочи право към дежурния сержант Макграт.

— Къде се губиш, детектив Макдоналд? — попита той.

— На борба с престъпността, при това свърших страхотна работа — отговори тя, докато изтърсваше снега от косата си. — Защо питаш?

Той се наведе напред и я изгледа от горе надолу.

— Получи ли тази сутрин обаждане от гаража? Отнася се за автомобил от местопрестъпление, готов да бъде предаден на собственика си — господин Хънтър Олдън.

Кайли ме погледна и сви рамене.

— Получих.

— Тогава защо не позвъни на господин Олдън и не го осведоми? — заинтересува се Макграт.

— Истината ли да кажа?

— Би било освежаващо.

— Не се обадих, защото е кретен — каза тя. — Също така имах час при зъболекар, но най-вече защото Олдън направи всичко, което можа, за да попречи на разследването на двойно убийство. Така че реших да го оставя да се гърчи.

— Проблемът, детектив, е, че вместо да се гърчи, той налетя на мен. Тук си имам достатъчно работа с обикновените граждани, за да си губя времето и да си играя на специално ченге като вас двамата.

— Между другото — прекъсна го Кайли, — моят партньор не знаеше, че колата е готова да бъде взета.

— Не взета — поправи я Макграт. — Доставена. За двайсет и две години никога не съм освобождавал нищо от веригата от доказателства, без собственикът да дойде тук и да се подпише за него. Но изглежда, правилата не важат за вашия господин Олдън. Така че сега се налага да изпратя двама от моите служители, за да я върнат.

— Не, не се налага. Моя е вината, че е трябвало да се занимаваш с това. Аз ще свърша тази работа — сведе очи тя. — Наистина съжалявам, сержант. — Тъй рече жената, която наистина никога не се извинява.

Макграт се хвана.

— Извинението се приема. — Той й подаде пакет документи. — Вкарай я в гаража му. Ако Олдън е там, да се подпише. Ако не е, остави документите на предната седалка, а той ще ми изпрати по факса подписано копие.

Вдигна един ключодържател. На него бяха закачени малък черен чип и златно разпятие.

— Твоят основен електронен ключ — поясни Макграт, почуквайки логото на „Майбах“ върху чипа. — Само го сложи в джоба си, а той ще свърши всичко останало. Не мисля, че Исус на кръста е от оригиналното фабрично оборудване, но не може да навреди. С Бога напред. — Подхвърли й ключодържателя.

 

 

— Аз ще карам — заяви Кайли веднага щом излязохме отвън. — Ти можеш да ме следваш.

Тя седна зад волана.

— Ще бъдем в една кола — настоях аз и се настаних до нея. — Трябва да си поговорим за някои неща.

Електронното запалване прие сигнала от ключодържателя и тя включи двигателя с натискане на един бутон.

— Сигурен ли си, че не искаш да седнеш отзад и да си налееш питие, защото последното нещо, от което се нуждая, е лекция.

— „Не можеш да претърсиш гаража без съдебна заповед“ не е лекция.

— Аз да не съм новобранец? — ядоса се тя и включи чистачките. — Знам закона. Но сега, когато имаме разрешение да влезем в гаража, всичко, което видим на достъпно за погледа място, е годно доказателство.

— И каква е твоята дефиниция на „достъпно за погледа“?

— Всичко, което е оставено на открито или не е скрито — каза тя и изкара колата за един милион долара на хлъзгавата улица. — А когато се отнася за задници като Хънтър Олдън — добави тя, ухилена, — всичко в чекмедже, което мога да отворя без лост.